Решение № 7578 от 4.8.2022 г. на ВАС, VII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник сектор Пътна полиция към отдел Охранителна полиция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) гр. Перник, подадена чрез неговия пълномощник, срещу Решение 205 от 06.10.2021 г. на Административен съд (АС) Перник, постановено по адм. дело 236/2021 г. Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно. Сочи, че заповедта за прилагането на принудителната административна мярка (ПАМ) е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма, като в нея са изложени мотиви, поради което е неправилен изводът на съда за нейната незаконосъобразност. Прави искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да се потвърди издаденият административен акт за прилагане на ПАМ. Обжалва решението и в частта за разноските, като намира претендираното адвокатско възражение за прекомерно. Ответникът А. Аспарухов, чрез своя процесуален представител, в писмени бележки до съда, оспорва жалбата и моли съда да остави в сила оспорения съдебен акт. Претендира присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за касационната инстанция Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отменил Заповед 1158з-3/23.02.2021 г. на началника на сектор Пътна полиция при ОДМВР Перник, с която е постановен отказ да бъде издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на жалбоподателя по Заявление вх. 1163/03.02.2021 г., поради това че не отговаря на условията за обичайно пребиваване в Република България по смисъла на § 6, т. 46 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за движението по пътищата (ЗДвП). За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна следното: Със Заявление вх. 1163/03.02.2021 г. А. Аспарухов е поискал да му бъде СУМПС. Към заявлението е приложил изискуемите се документи, в т.ч. и Декларация(Приложение 3 към чл. 63, ал. 4 от Инструкция Iз-417/2010 г.) с вх. 1158-00-1777/03.02.2021 г. В последната е посочил постоянния си адрес: гр. Перник, [улица], и обективирал изявление, че е установил обичайното си пребиваване в Република България по смисъла на § 6, т.46 ДР на ЗДвП на същия адрес С Писмо УРИ 1158р-1307/09.02.2021 г. директорът на ОДМВР Перник е поискал от директора на Главна дирекция Национална полиция да бъде извършена проверка по установяване обичайното пребиваване на Аспарухов в Република България. В отговор е изпратено Писмо рег. 3286р-8252/19.02.2021 г. с приложена към него разпечатка от мрежата за автоматизиран обмен на данни за СУМПС RESPER, в което е отразено, че Аспарухов не притежава СУМПС, издадено от държава членка на ЕС. След посещение на заявения от жалбоподателя настоящ адрес е изготвена Докладна записка рег. 1158р-1349/10.02.2021 г., съгласно която по данни на съседка Аспрарухов работи в чужбина, на адреса живее майка му. Съседката е заявила, че не го е виждала от година. Горните обстоятелства са отразени и в Докладна записка УРИ 1158р-1803/23.02.2021 г. Посочено е също, че след проверка в АИС ГК, през последната една година Аспарухов е напуснал територията на Република България на 09.01.2020 г. и е влязъл в страната на 10.08.2020 г., излязъл е отново от страната на 18.09.2020 г. и е влязъл на 20.01.2021 г. На 23.02.2021г. е издадена Заповед 1158з-3, с която административният орган е отказал да издаде на заявителя СУМПС, поради това че при подаване на заявлението същият няма обичайно пребиваване в Република България, съгласно изискванията на чл. 151, ал. 5 ЗДвП. Посочил е, че до 01.02.2021 г. настоящият му адрес е бил в чужбина: Испания, гр. Барселона, а от 01.02.2021 г. е с настоящ адрес в Република България и не отговаря на условията за обичайно пребиваване в Република България по смисъла на § 6, т.46 ДР на ЗДвП. При така установеното, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, в нарушение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Според съда актът е издаден в нарушение на чл. 35 АПК, тъй като е постановен, без да са изяснени всички факти и обстоятелствата от значение за случая. По делото са разпитани двама свидетели майката на Аспарухов и негов приятел. Съгласно свидетелските показания Аспарухов работи в испанска фирма, като шофьор, но при липса на служебна ангажираност се прибира в България, където са близките и приятелите му. Поддържа връзки със сина си и живее при майка си, когато е в България. Има и приятелка, която живее в страната. Среща се и общува с приятелите си. Отпуските си прекарва в България. Така мотивиран съдът е отменил оспорения отказ и е изпратил преписката на началник сектор Пътна полиция към отдел Охранителна полиция при ОДМВР гр. Перник Решението е правилно . Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗБЛД, то се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред, определен с акт на МС. Съгласно ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба І-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредбата). Според чл. 4, ал. 1 от Наредбата, свидетелство за управление на МПС се издава от звената Пътна полиция при СДВР и ОДМВР, според постоянният адрес на лицето. Изискването свидетелството за управление на МПС на лицата да се издават и подновяват (заменят) от държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, §1, б.д и т., б.б от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за управление на превозни средства. Това изискване е транспонирано в чл. 151, ал. 5 ЗДвП, според която разпоредба СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС, така и при издаване на ново СУМПС, лицето заявител следва да представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава членка на ЕС, и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава членка на ЕС (чл.13, ал.1, т.6 и чл.14, ал.1 от Наредба І-157/01.10.2002 г. на МВР). В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието обичайно пребиваване. Това е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайното пребиваване. Правото на ЕС допуска правна уредба на държавачленка, съгласно която последната може да откаже да издаде свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в чл.7, § 1, б.д от Директива 2006/126/ЕО, а именно: когато са налице неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на свидетелство за управление, заложено в посочената директива и в националното законодателство не е изпълнено, органът може да откаже издаването на свидетелство за управление и да откаже признаването на свидетелство за управление, издадено в държавачленка, която е допуснала пропуск при неговото издаване. Съгласно разпоредбата на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО, възприето и от българския законодател в § 6, т. 46 ДР на ЗДвП, освен изискването лицето да е живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната поради лични или трудови връзки, разпоредбата визира и друга хипотеза, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Съгласно предвидената в закона втора хипотеза ако трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки и вследствие на това то последователно пребивава на различни места в две или повече държавичленки, за обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. Съдът е анализирал относимите законови разпоредби и правилно е приел, че законодателят е дал приоритет на личните връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност на лицето с мястото където живее. За да приеме, че обичайното местопребиваване на жалбоподателя е в друга държава-членка Испания, а не в Република България, административният орган се е позовал на това, че до 01.02.2021 г. същият е имал регистриран настоящ адрес в Испания, а едва от 01.02.2021 г. е с настоящ адрес в България, както и на изявление на съседка, която твърди, че не го е виждала повече от година, но знае, че на адреса живее неговата майка. Правилен е изводът на съда, че компетентният орган не е установил всички факти и доказателства, които са от значение за правилното решаване на случая, в това число не е изследвал дали в конкретния случай са налице предпоставките по § 6, т.46 ДР на ЗДвП, респ. не е извършена цялостна проверка съгласно чл.35 и сл. АПК. Правилно съдът е приел, че са налице материалните предпоставки за прилагане на разпоредбата § 6, т.46 ДР на ЗДвП, тъй като е доказано, че лицето при всяка възможност, в която не е ангажирано с трудовите си задължения като шофьор, се завръща в Република България. Решението е правилно и в частта за разноските. Правилно съдът е приел, че фактическата и правна сложност на делото обосновават претендирания размер на адвокатско възнаграждение - 600 лева, който е малко над минималния размер, определен в Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касационната жалба за присъждане на направените съдебни разноски, с оглед на което ОДМВР - Перник следва да бъде осъдена да заплати на А. Аспарухов направените в касационната инстанция съдебни разноски в размер на 600 лева - платено адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства. По изложените съображения обжалваното съдебно решение се явява правилно и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,