Решение № 2751 от 27.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11866/2008 г.

Решение № 2751 от 27.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11866/2008 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Цветана Сурлекова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от Йорданка Маринова Томова, Игнат Маринов Томов, Незабравка Маринова Бенова-Василева и Къна Маринова Бояджиева чрез адв. Живка Славчева срещу решение на ВАС, тричленен състав, постановено по адм. д. № 11403/2007 г. Поддържа се твърдение за нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по делото - Министерският съвет - оспорва жалбата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност. Счита, че тричленният състав основателно е приел, че двата закона - ЗЗД и ЗПГРРЛ уреждат различен порядък обществени отношения и не следва да бъдат тълкувани в съотношение на общ към специален. В тази връзка съдът правилно е приел, че докато в чл. 52 от ЗЗД се определя размер на обезщетение за извършен деликт при наличие на елементите от фактическия му състав, размерът и редът на изплащането на обезщетението са конкретно предвидени в Наредбата, приета на основание чл. 4 от ЗПГРРЛ. Касационната жалба е подадена в срок, допустима е процесуално, но е неоснователна поради следните съображения: С първоначалната си жалба касаторите са оспорили чл. 8 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица с твърдение, че се намира в противоречие с материалноправни разпоредби на закон. Поддържали са, че обществените отношения, уредени с него са уредени в чл. 52 от ЗЗД, поради което не се е налагало приемането на подзаконов нормативен акт, какъвто е Наредбата, тъй като лицата, претърпели вреди от незаконната репресия спрямо тях по нищо не се различават от останалите граждани, спрямо които е приложена общата разпоредба на ЗЗД. Определеният, фиксиран размер на обезщетението в Наредбата бил несъпоставим дори с обезщетенията, които наказателните съдилища определяли за вреди от престъпления, настъпили по непредпазливост. Предвид това е искано да се отмени чл. 8 от Наредбата по чл. 4 от ЗПГРРЛ. С оспореното решение тричленният състав е отхвърлил жалбата като неоснователна. В мотивите си е анализирал обществените отношения, които се регулират с чл. 52 от ЗЗД и тези със ЗПГРРЛ, като е разграничил обезвредата, която следва от двата закона. Взето е предвид, че лицата по последния имат право на еднократно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, за получаването на което е предвидено специално облекчено административно производство с ограничени формални предпоставки, които не включват изискване за доказване на виновно поведение и претърпени неимуществени вреди. За разлика от него, в чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението се определя при извършен граждански деликт и се отнася до хипотеза на непозволено увреждане, което се установява и разглежда по общия исков ред. Според касаторите изводът на решаващия съд, че двата закона уреждат различни обществени отношения бил незаконосъобразен, тъй като не било налице различие в естеството на обществените отношения, а само конкретизация на субектите, засегнати от увреждането. Въз основа на това и с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗНА поддържат, че когато има обща уредба на дадена материя, както било в настоящия случай с оглед деликтната отговорност на правните субекти, с изготвянето на особен закон е допустимо да се правят отклонения от нея, ако това се налага от естеството на обществените отношения. И тъй като специалният закон в случая, какъвто бил ЗПГРРЛ съдържал празнота по отношение уреждането на тези обществени отношения, същата следвало да бъде запълнена с препращаща разпоредба към чл. 52 от ЗЗД, вместо да се делегират права на Мин. съвет за издаване на подзаконов акт, както е сторено това в чл. 4 от ЗПГРРЛ и съответно в чл. 8 от Наредбата. Касаторите считат, че неправилно е възприето от тричленния състав, че поддържат противоречие между общ и специален закон, тъй като тяхното разбиране е, че Наредбата, като подзаконов акт е в противоречие с по-висок по степен, какъвто е законът и по-специално ЗЗД. Върховният административен съд в петчленния си състав не споделя доводите на касаторите и напълно възприема приетото от тричленния състав относно характеристиката на двата закона, ЗЗД и ЗПГРРЛ. Обосновано е законосъобразно в мотивите си същият е анализирал обществените отношения, които се уреждат с тях, като е разграничил конкретно вредите и обезвредата за тях, за да се определя по различен начин и дължимото обезщетение. Подчертано е, че не може да се приеме, че е налице празнота в ЗПГРРЛ по отношение уреждане на обществените отношения в него, за да е необходимо препращане към друг закон, уреждащ различни обществени отношения. В тази връзка изрично е посочена разликата в двете процедури, по двата закона, която се налага от особения характер на обществените отношения. Така в чл. 1 на ЗПГРРЛ изрично е очертан кръгът от лицата, с право на обезвреда, които според чл. 2 от него имат право на еднократно обезщетение. В тази връзка е и предвидената облекчена процедура, каквато е административната, при която не се налага доказване на това право и произтичащите от репресията вреди. Именно за това е й уреждането с Наредбата в чл. 8 от нея на дължимото обезщетение за обезвреда на репресираните лица, посочени в чл. 1 от ЗПГРРЛ. Това обезщетение е несъотносимо с определяното по справедливост такова за всеки отделен случай по чл. 52 от ЗЗД. Изложените в тази насока съображения на тричленния състав относно деликтната отговорност и установяването й в исковата процедура, при която в съответствие с чл. 45 от ЗЗД конкретно се търси причинна връзка и виновно поведение на съответни длъжностни лица са убедителни. Хипотезите в двата случая са коренно различни, поради което е различна и правната уредба. В подкрепа на това е разпоредбата на чл. 8 от Наредбата, която не е в противоречие с акт от по-висока степен - ЗЗД, а в изпълнение на такъв, разпоредбата на чл. 4 от ЗПГРРЛ. По тези съображения Върховният административен съд в петчленен състав съпоставяйки изводите на тричленния с доводите в касационната жалба намира, че не са налице твърдяните в нея касационни основания. С решението на тричленния състав аналитично са обсъдени фактите по делото, свързани с обществените отношения, уредени в двата закона, взети са предвид становищата на страните и е изведен законосъобразен извод. Като правилно решението следва да се остави в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в петчленен състав,