Решение № 78 от 6.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9987/2019 г.

Решение № 78 от 6.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9987/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 вр. чл. 129, ал. 7 от Данъчно–осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 4851 от 10.07.2019 г., постановено по административно дело № 2414/2019 г., Административен съд – София–град (АССГ) е: 1) отменил по жалбата на М. Гарибова Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) № ПО-22221017070156-004-001/29.08.2017 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с решение № 1740/02.11.2017 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) – София при ЦУ на НАП; 2) върнал преписката на органа по приходите при ТД на НАП – София за произнасяне по искането за прихващане и възстановяване със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, установени в съдебното решение (в мотивите му). Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от директора на Дирекция ОДОП – София при ЦУ на НАП. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът претендира следното: 1) да се отмени решението на първоинстанционния съд; 2) да се потвърди оспореният пред административния съд АПВ; 3) да се присъдят разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение и заплатената държавна такса за касационната инстанция. Ответницата по касация М. Гарибова от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна и заявява искане да бъде оставено в сила решението на АССГ, както и искане за разноски в размер на 750 лв., представляващи адвокатски възнаграждения за изготвяне на писмено становище, съобразно представените два броя пълномощни. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея съдебно решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за допустима и основателна. Оспореното с нея съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. В мотивите на проверяваното съдебно решение е прието, че между страните не е налице спор относно това, че от Гарибова са надвнесени суми за вноски за ДОО в общ размер 1 717. 80 лв. по 4 вносни бележки с дата 24.08.2017 г. (167. 20 лв., 422. 40 лв., 321. 80 лв., 806. 40 лв.) С оспорения АПВ е осъществено прихващане на публични задължения на жалбоподателката за ДОО за 2010 г. и 2011 г., които не съвпадат напълно с посочените от нея годишни периоди. Гарибова е подала искане вх. № 10-94-13-397/25.08.2017 г. за прихващане на внесените суми със задължителни осигурителни вноски за ДОО, както следва: за 2007 г. в размер на 167. 20 лв., за 2008 г. в размер на 422. 40 лв., за 2009 г. в размер на 321. 80 лв. и за 2010 г. в размер на 806. 40 лв. В производството по издаване на АПВ е установено, че сумите са постъпили в Банка ДОО, код 531111. С част от тях в размер на 667. 12 лв. са погасени текущи задължения за ДОО, а по отношение на сумата в размер на 1 050. 68 лв. е прието, че е внесена грешно по сметката за покриване на текущи задължения вместо по набирателната сметка за погасяване на задълженията по изпълнително дело № 160174146/2016 г. Именно с тази сума в размер на 1 050. 68 лв., възприета като недължимо внесена, органът по приходите е извършил прихващане с дължимите по изпълнително дело № 160174146/2016 г. вноски за ДОО за 2010 г. в размер на 655. 23 лв. и за 2011 г. – в размер на 395. 45 лв. Прихващането е със задължения за вноски за ДОО за 2010 г. и 2011 г., тъй като от съдържащата се в административната преписка справка за задълженията на Гарибова към 29.08.2017 г. се установява, че тя няма такива задължения за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е именно АПВ, с който сумата от 1 050. 68 лв. е прихваната със задълженията на жалбоподателката за вноски за ДОО, съответно за 2010 г. и 2011 г. За да отмени акта, първостепенният съд е приел, че той все още не е влязъл в сила, но по делото е представено разпореждане на публичния изпълнител № С180022-035-0186373/19.01.2018 г., според което тези задължения са погасени по давност. Със задълженията, по отношение на които е прекратено изпълнителното дело, според съда не може да се извърши прихващане и поради това преписката следва да се върне на органа по приходите за ново произнасяне при съобразяване с този новонастъпил факт. По фактите няма спор между страните. Всъщност според изложеното от Гарибова в подаденото от нея искане за прихващане или възстановяване вх. № 10-94-13-397/25.08.17 г. и основанията за направените плащания, вписани във вносните бележки, приложени към него, нейното искане е за погасяване чрез плащане на основание чл. 168, т. 1 ДОПК на конкретно посочените публични задължения за ДОО за 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г. в съответните размери. Частта от цялата внесена сума в размер на 667. 12 лв. не е предмет на разпоредителната част на оспорения АПВ. След като не са установени задължения за ДОО за 2007 г., 2008 г., 2009 г. към момента на издаване на АПВ, то правилно по отношение на тях органът по приходите е приел, че са недължимо внесени. Това обстоятелство е установено по отношение на цялата сума, доколкото тя е неправилно внесена по сметката за покриване на текущи задължения. При това според справката към 29.08.2017 г. лицето има непогасени задължения за ДОО за 2010 г. в размер на 655. 23 лв. (главница) и лихва – 963. 58 лв. (222. 31 лв. + 741. 27 лв.), за принудителното събиране на които има образувано изпълнително дело. Съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК прихващането може да се извърши и по инициатива на органа по приходите. Безспорно сумите, които са погасени чрез прихващане (главници на задълженията за ДОО за 2010 г. и 2011 г.) са изискуеми публични вземания, събирани от НАП, и обстоятелството, че събирането им е възложено на публичния изпълнител, не е пречка за извършването на прихващане съгласно чл. 128, ал. 1, изречение първо ДОПК (виж решение № 1338 от 30.01.2018 г. по административно дело № 6190/2017 на първо отделение на ВАС). Както правилно твърди касаторът в своята касационна жалба, разпоредбата на чл. 169, ал. 4 ДОПК по аргумент на чл. 169, ал. 8 ДОПК не намира приложение в случая, тъй като прихващането е за погасяване на задължения, по отношение на които вече е започнало принудителното изпълнение. При наличието на образувано изпълнително дело публичните задължения според чл. 169, ал. 8 ДОПК се погасяват в следната последователност: разноски, главница, лихви. Съобразявайки този ред, органът по приходите е погасил чрез прихващане изцяло главницата за 2010 г. в размер на 655. 23 лв. и част от главницата за 2011 г. в размер на 395. 45 лв. С оглед прецизност следва да се посочи, че по отношение на задължителните осигурителни вноски приложима е специалната норма на чл. 7, ал. 5 КСО (в случая в редакцията ДВ, бр. 18/2014 г.), според която при наличие на няколко публични задължения самоосигуряващите се лица и лицата по чл. 4, ал. 9 заявяват по ред, определен с наредбата по чл. 5, ал. 6, кои задължения за осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване погасяват. В този случай чл. 169, ал. 5 и 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не се прилагат. Редът е регламентиран в разпоредбата на чл. 2а от Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица. По делото не са налице данни за подадено от Гарибова нарочно заявление по този ред. Според чл. 159, ал. 4 КСО при наличие на няколко задължения, до започване на принудителното им събиране, длъжникът може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасяването се извършва по реда на чл. 169, ал. 5 и 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. АПВ е връчен на неговия адресат на 07.11.2017 г. Разпореждането на публичния изпълнител с № С180022-035-0186373 е издадено на 19.01.2018 г. и от него се установява, че М. Гарибова е направила възраженията си за погасяване по давност на задълженията й по изпълнителното дело № 160174146/2016 г. на 04.01.2018 г. С разпореждането е прекратено посоченото изпълнително дело за погасените по давност задължения, вкл. тези за ДОО за 2010 г. – лихва в размер на 963. 58 лв. (222. 31 лв. + 741. 27 лв.) и за 2011 г. – главница 501. 67 лв. (по справката към 29.08.2017 г. главницата е в размер на 897. 12 лв.) и лихва – 565. 71 лв. От същото е видно, че погасяванията чрез прихващане с АПВ на главницата за 2010 г. и част от главницата за 2011 г. е взето предвид, независимо от това, че актът не е влязъл в сила. Съгласно чл. 120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) давността не се прилага служебно. Възражение за изтекла погасителна давност по отношение задълженията за 2010 г. и 2011 г. не е направено към датата на издаване на АПВ и няма как да е направено по отношение на задълженията за 2010 г., след като те се плащат доброволно. Съгласно чл. 174 ДОПК не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, изпълнени след изтичане на давностния срок, включително отписаните такива по реда на чл. 173 ДОПК. По отношение на главницата в размер на 395. 45 лв. за 2011 г., както и по отношение на главницата за 2010 г. в размер на 655. 23 лв., спорният между страните въпрос е за това дали на основание чл. 142, ал. 2 АПК вр. пар. 2 ДР на ДОПК фактът на прекратяване на изпълнителното дело от публичния изпълнител е факт от значение за делото, който следва да бъде съобразен. Не може да бъде споделена като правилна тезата на касатора, че посочената разпоредба на АПК не намира приложение в случая, тъй като на основание чл. 103 ЗЗД прихващането е произвело вече своя погасителен ефект към един предходен момент, а именно този, в който двете насрещни вземания са ликвидни и изискуеми, тъй като това би обезсмислило законово регламентираната в чл. 129, ал. 7 ДОПК възможност за обжалване на АПВ по административен и съдебен ред. Решенията на Върховния административен съд, на които се прави позоваване в касационната жалба, обсъждат обратното действие към момента, в който двете насрещни вземания са били изискуеми и ликвидни, на влезли в сила АПВ. Според чл. 115, ал. 1 КСО в приложимата редакция, доколкото нормата е материалноправна, вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. Данни за прекъсване на давността на основание чл. 115, ал. 3, т. 3 КСО, поради предприемане на действия на принудително изпълнение, по делото не са налице. Ако давността беше прекъсната на това основание, то публичният изпълнител не би приел, че по отношение на вземанията на НОИ за ДОО за 2010 г. и 2011 г. давността към м. януари 2018 г. е изтекла, при положение, че изпълнителното дело е образувано през 2016 г. От изложеното следва, че към датата на плащането на процесните суми - 24.08.2017 г., по отношение на тези вземания давностният срок е изтекъл, но не е направено възражение. Съгласно чл. 22, ал. 3 ДОПК 5-годишният давностен срок по отношение на вземанията за 2010 г. е изтекъл на 01.01.2016 г., а за 2011 г. – на 01.01.2017 г. Съгласно чл. 128, ал. 1, изр. последно ДОПК, ако възражението за изтекла погасителна давност беше направено пред решаващия орган с жалбата по административен ред, подадена на 04.09.2017 г., или пред административния съд при първоначалното разглеждане на делото, то доколкото вземането на длъжника за недължимо платените суми е станало изискуемо след като задълженията му са погасени по давност, то на основание чл. 128, ал. 1, изречение последно ДОПК, прихващането би било незаконосъобразно. Това възражение обаче е направено едва на 04.01.2018 г. при това пред публичния изпълнител, и неговото разпореждане, с което възражението е уважено, е представено едва с първата касационна жалба против първоначално постановеното първоинстанционно решение - № 2153 от 30.03.2018 г. по административно дело № 13627/2017 г. Тъй като така представеното разпореждане е без дата, със своето решение № 2971 от 28.02.2019 г. по административно дело № 8179/2018 г. Върховният административен съд, шесто отделение е отменил решението на АССГ и е върнал делото за ново разглеждане, като е приел, че следва да се установи моментът на издаване на разпореждането на публичния изпълнител за частично прекратяване на изпълнителното дело, поради изтекла погасителна давност, доколкото това обстоятелство е от съществено значение за правилното решаване на правния спор. Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК вр. пар. 2 ДР ДОПК съответствието на акта с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Към момента на издаването на оспорения в производството пред АССГ АПВ задължението за осигурителни вноски за ДОО за 2010 г. и 2011 г. не е погасено по давност, тъй като липсва направено възражение за това, независимо че давностният срок е изтекъл. Спорният въпрос в случая е за това дали новонастъпилият факт след издаването на АПВ, а именно прекратяване на изпълнителното производство по отношение на задълженията за осигурителни вноски за ДОО за 2010 г. и 2011 г., променя с обратна сила правното значение на фактите, установени при издаването му, по начин, че да обоснова извод за незаконосъобразност на акта на основание чл. 142, ал. 2 АПК. Според решението на АССГ, подлежащо на касационна проверка в настоящото производство, отговорът е положителен, тъй като задълженията за 2010 г. и 2011 г. са погасени по давност преди влизане в сила на акта и прихващане с тях не може да се извърши. Касационната инстанция преценява този извод като неправилен. За да бъде съобразено възражението за изтекла погасителна давност, то е следвало да бъде направено пред компетентния по-горестоящ административен орган, разглеждащ жалбата против АПВ, или пред първоинстанционния съд. На практика такова възражение е направено едва с първата касационна жалба. Разпореждането на публичния изпълнител е издадено на 19.01.2018 г., т. е. след издаването на АПВ и преди приключването на устните състезания пред първата инстанция на 27.03.2018 г., но не е представено до този момент. То не променя фактическите и правни основания за издаване на акта и не налага отмяната му като незаконосъобразен. Указанията в отменителното решение на Върховния административен съд да се установи датата на разпореждането на публичния изпълнител са дадени, за да се прецени дали прекратяването на изпълнителното дело е станало преди или след издаването на оспорения АПВ. Като е достигнал до различен правен извод, а именно е обосновал извод за материална незаконосъобразност на оспорения пред него акт и го е отменил, АССГ е постановил неправилно решение в противоречие с нормите на чл. 7, ал. 5 КСО, чл. 159, ал. 4 КСО, чл. 169, ал. 4 ДОПК и чл. 142, ал. 2 АПК. Поради това, същото следва да се отмени и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на М. Гарибова. При този изход на спора на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК на касатора следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за всички съдебни инстанции, определено в размера по чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. - 1 214. 19 лв. за 4 инстанции, както и дължимата държавна такса в размер на 8. 40 лв. Разликата над 8. 40 лв. е недължимо внесена държавна такса, която подлежи на възстановяване на основание чл. 4б от Закона за държавните такси, а не се дължи от противната страна. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 227 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение