Решение № 145 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1770/2014 г.

Решение № 145 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1770/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК. С касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Г. Г. Г., Т. А. Г., Г. Х. Г. и С. Т. Б. -Г. се обжалва въззивното решение № 173 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 381/2013 г. на Апелативен съд - В.. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения - основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Молят решението да бъде отменено и делото - върнато на въззивния съд, който да събере своевременно заявените доказателства и да обсъди възраженията на ответниците за недействителност на ипотечния акт, въз основа на който е проведено принудително изпълнение по отношение на процесния имот. В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация [фирма], който счита, че касационната жалба е неоснователна. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите поражда ли транслативен ефект по отношение на собствеността необжалвано постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.) в полза на взискателя, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, ако липсва валидно учредена ипотека върху него? и преклудира ли необжалването на постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.), възможността собственикът, респ. неговите частни правоприемници да заявят в един последващ процес по спор за собственост правоизключващи възражения за недействителност на договора за ипотека, въз основа на който изпълнението е насочено върху имота на трето лице-недлъжник? Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С посоченото решение апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 238 от 04.06.2013 г. по гр. д. № 488/2012 г. на Окръжен съд - Добрич, с което са уважени исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК на [фирма] срещу касаторите Г. Г. Г., Т. А. Г., Г. Х. Г. и С. Т. Б. -Г., както и срещу Б. А. Д. и Н. Н. Д. за установяване правото на собственост на Банката по отношение на недвижим имот в [населено място] с идентификатор 72624.624.8046.1.1, като на основание чл. 108 ЗС С. Т. Б. -Г. е осъдена да предаде владението върху същия имот. От фактическа страна въззивният съд е приел, че Б. и Н. Д. са придобили собствеността върху процесния имот по силата на нотариален акт за покупко-продажба от 07.10.1992 г., а с нотариален акт от 16.04.1998 г. са учредили договорна ипотека за обезпечаване задължението на [фирма], [населено място] в полза на кредитора Р. д. с. к., [населено място]. За събиране на задължението, обезпечено с ипотеката, било образувано изп. дело № 2302/2000 г. на СИС при Районен съд - Добрич и по силата на постановление на съдебния изпълнител от 02.07.2002 г. недвижимият имот, принадлежащ на третите задължени лица Б. Д. и Н. Д., бил възложен на взискателя по изпълнението [фирма] - районен клон [населено място]. Постановлението за възлагане не е било обжалвано. На 14.05.2003 г. последвало сключването на договор за наем между [фирма] - районен клон, [населено място] и бившите собственици на имота Б. и Н. Д.. В заявление до банката-ищец от 08.05.2012 г. Б. Д. посочил, че през 1998 г. ипотекирал имота си - апартамент с площ от 108 кв. м. на [улица], [населено място] в полза на [фирма] и поради нередовност на кредита и невъзможност да плаща вноските, банката придобила собствеността на 02.07.2002 г., като той продължил да ползва имота по силата на договора за наем от 14.05.2003 г. Независимо от това, с нотариален акт за продажба от 15.12.2009 г. Б. и Н. Д. продали апартамента на Т. А. Г.. На свой ред последната, заедно със съпруга си Г. Г. Г., се разпоредили с имота с договор за продажба, оформен с нотариален акт от 28.04.2010 г., купувач по който е Г. Х. Г.. Той от своя страна продал имота с нотариален акт от 09.09.2010 г. на ответницата по иска (сега касатор) С. Т. Б. -Г.. От правна страна въззивният съд е приел, че правото на собственост на [фирма] е възникнало на твърдяното в исковата молба придобивно основание - постановление на съдебния изпълнител от 02.07.2002 г. по изп. дело № 2302/2000 г. Приел е още, че с оглед чл. 384, ал. 3 ГПК (отм.) след стабилизирането на постановлението за възлагане на имота от 02.07.2002 г., действителността на публичната продан е могла да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 379 ГПК (отм.) и при невнасяне на цената, и след като Б. и Н. Д. не са оспорили договора за ипотека в нито един момент от принудителното изпълнение, тази възможност е преклудирана и за правоприемниците им в настоящия процес по иска за собственост. Според въззивния съд дори при недействителен договор за ипотека не се опорочава влязлото в сила постановление за възлагане, като въпросът за валидността на този договор няма отношение към преценката за вещно-правния ефект на постановлението за възлагане при пропусната възможност за обжалване на изпълнителните действия в изпълнителния процес, поради което не следва да се разглежда по същество. По основанието за допускане на касационното обжалване: На първия от поставените въпроси следва да се отговори, че необжалваното постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.) в полза на взискателя, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, поражда транслативен ефект по отношение на собствеността, независимо от наличието или липсата на валидно учредена ипотека върху него. Съображенията за това са следните: Отмененият Граждански процесуален кодекс регламентираше публичната продан на недвижим имот като едностранен властнически акт на изрично натоварен за това орган и деривативно придобивно основание, доколкото съгласно чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.) от деня на постановлението за възлагането купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Допуска се в исково производство да се установят права върху имота на трети лица, които могат да бъдат противопоставени на купувача, само ако могат да се противопоставят на взискателите. Съгласно чл. 384, ал. 3 ГПК (отм.), ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на проданта може да бъде оспорвана по исков ред само когато имотът е придобит от лице без право да участва в наддаването и при невнасяне на цената (което купувачът може да санира). Тази позитивно-правна регламентация на последиците на постановлението за възлагане налага извода, че законодателят е установил специална и засилена защита на купувача при публичната продан, чиито права могат да отпаднат само в изрично уредените от закона хипотези: при последващо отменяване на постановлението за възлагането, при успешно провеждане на иска по чл. 384, ал. 3 ГПК (отм.) или в хипотезата, когато длъжникът не е бил собственик на имота. Регламентацията е императивна и не търпи разширително тълкуване, поради което извън основанията, предвидени в нея, проведена публична продан не може да се атакува успешно. По тази причина при преценката дали в случая, когато изпълнението е било насочено върху имот на трето лице-недлъжник, необжалваното постановление за възлагане е породило транслативен ефект по отношение на собствеността, се явява ирелевантно обстоятелството дали е била налице валидно учредена ипотека върху имота или не. Изложеното по първия, обуславя и отговора на втория от поставените въпроси, като следва да се разясни, че необжалването на постановление за възлагане, издадено в хипотезата на чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.), преклудира възможността собственикът, респ. неговите частни правоприемници, да заявят в един последващ процес по спор за собственост правоизключващи възражения за недействителност на договора за ипотека, въз основа на който изпълнението е насочено върху имота на трето лице-недлъжник. След като наведените от ответниците по иска за собственост възражения срещу легитимиращия ефект на необжалваното постановление за възлагане не кореспондират с основанията за обявяване на публичната продан за недействителна (включително - не се поддържа, че длъжникът не е бил собственик на имота), то възраженията са процесуално недопустими и не следва да бъдат обсъждани по същество. Възможността за насочване на принудителното изпълнение срещу имот на трето лице - недлъжник е регламентирана с разпоредбата на чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.) и е относима към предпоставките за процесуално-правно законосъобразно протичане на принудителното изпълнение. Проверката за процесуална законосъобразност на действията на съдебния изпълнител се извършва в рамките на производството по обжалване, регламентирано с чл. 332 и сл. ГПК (отм.). В случаите, когато постановлението за възлагане, издадено в хипотезата на чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.), не е било обжалвано, то както за третото лице-недлъжник, така и за неговите правоприемници е преклудирана възможността да повдигат въпроса за действителността на договора за ипотека в рамките на спор за собственост с купувача по публичната продан, респ. с неговите правоприемници. По основателността на касационната жалба: При така дадените отговори на допуснатите до разглеждане въпроси следва да се приеме, че постановеното въззивно решение е правилно. След като не се спори, че лицата, спрямо които принудителното изпълнение по изп. дело № 2302/2000 г. на СИС при РС - Добрич е проведено при условията на чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.), са били собственици на имота, обект на публичната продан, то ищецът, комуто имотът е възложен с постановлението за възлагане, е придобил правото на собственост върху вещта. Правилно въззивният съд е отказал да обсъди по същество възраженията на настоящите касатори срещу валидността на договора за ипотека, които са преклудирани с влизането в сила на постановлението за възлагане от 02.07.2002 г. Предвид процесуалната недопустимост на тези възражения, ангажираните във връзка с тяхното установяване доказателства са неотносими и съдът не е допуснал процесуално нарушение с отказа да събере същите. Изложеното сочи, че въведените с касационната жалба оплаквания се явяват неоснователни, а въззивното решение - като валидно, допустимо и правилно - следва да бъде оставено в сила. Страните не са заявили искания за присъждане на разноски за защитата им пред ВКС. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия