Решение № 243 от 28.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 656/2014 г.

Решение № 243 от 28.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 656/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева С тази присъда подсъдимият Л. Г. Г. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК за това, че на 12.09.2012 г., в гр. Р., при условията на опасен рецидив, отнел от владението на И. Г. парична сума в размер на 134 лв., с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от подсъдимия лично и от защитника му, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, осъждането е било основано върху негодни и недостатъчни доказателства, както и наложеното му наказание е явно несправедливо. Иска се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или алтернативно намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Възраженията за основаване на заключенията за авторството на деянието върху недостатъчни по обем и годност доказателства, са изцяло неоснователни. Същите доводи са били изтъквани и във въззивната жалба, като видно от мотивите въззивната инстанция подробно ги е обсъдила и намерила за неоснователни, излагайки в тази връзка подробни и убедителни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Единственото, което може да бъде констатирано е, че преценките за достоверност на показанията на пострадалия И. Г. (дадени на ДП и прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК), касаещи авторството и начина на извършване на деянието, са основани на самостоятелно извършен задълбочен и коректен анализ на същите и съпоставка с данните, заявени от св. Б., М., Л. и Ц. В тази връзка липсва каквото и да е основание да се счита, че е било допуснато нарушение по чл. 281, ал. 8 от НПК. Няма място за споделяне и на възраженията за недопустимост на свидетелските показания на Ц., съставил протокола за доброволно предаване на сумата от 120 лв. от подсъдимия, с оглед забраната по чл. 118 от НПК. ВКС напълно се солидаризира с изразеното становище за процесуалната стойност на този протокол, а именно като разписка, удостоверяваща предаването на парите от подсъдимия, което фактическо действие е било извършено преди образуване на наказателното производство. Отсъствието на други свидетели на извършване на деянието или липсата на проведено разпознаване не са от характер и степен да повлияят преценките за доказаност на деянието съобразно стандарта по чл. 303 от НПК, както правилно е констатирал и въззивния съд. По делото са били събрани достатъчно по обем и сигурност данни, които еднопосочно са определяли подсъдимия като негов автор. Всички те са били надлежно проверени и оценени, поради което и ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въз основа на установените факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за инкриминираното му деяние, по който въпрос не се излагат възражения и поради това не се дължи конкретен касационен отговор. Доводът за явна несправедливост на наказанието също е неоснователен. За да потвърди наложеното му от първата инстанция наказание в размер на 1 г. и 6 месеца, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, респ. значително под минимума от 5 години, въззивният съд, макар да е отчел наличието и на едно допълнително смекчаващо обстоятелство (за тежкото семейно положение), правилно не е игнорирал индивидуалната тежест на деянието в съчетание с данните за устойчивата престъпна проявеност на подсъдимия, които са очертавали личната му обществена опасност в по-висока норма. В тази връзка преценката, че неговото поправяне не би могло да се постигне с по-леко наказание, се споделя от ВКС. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да налагат намаляване на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение