Решение № 1272 от 28.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2752/2012 г.

Решение № 1272 от 28.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2752/2012 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Съдебното производство по глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по касационна жалба от Димитър Ангелов Стоянов чрез процесуалният му представител адвокат Цанков против решение № 5259/18.11.2011 г. по адм. д. № 3208/10 г. на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата по чл. 204, ал. 3 от АПК му за прогласяване на нищожността на заповед № 1353/12.08.2009 г. на полицай Александър Цветански при III РУП при СДВР и е отхвърлен искът му по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Столична дирекция на вътрешните работи за заплащане на неимуществени вреди до размер на 2000 лв. и имуществени вреди до същия размер, с искане да се отмени като неправилно поради противоречието му с материалния закон и като необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява в съдебно заседание. Ответникът - Столична дирекция на вътрешните работи, се представлява от юрисконсулт Петков, който от негово име изразява становище за неоснователността на касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и предлага на съда да остави в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, трето отделение, като извърши на основание чл. 218 от АПК проверка на обжалваното решение, анализ на представените по делото писмени доказателства и като съобрази правните доводи на страните намира, че касационната жалба е допустима като подадена от активно легитимирана страна, в законния срок по чл. 211 от АПК, против съдебен акт, подлежащ на обжалване и разгледана по същество е основателна. Основателно е твърдението на касатора, че при постановяването на обжалваното решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон-отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. За да постанови обжалваното решение, съдът в мотивите си е приел, че обжалваната заповед № 1353/12.08.2009 г., издадена от полицай Александър Цветански при III РУП при СДВР, с която на основание чл. 63, ал. 1 от ЗМВР жалбоподателя е бил задържан за срок до 24 часа е валидна, обоснована и законосъобразна и не е нищожна, тъй като е издадена от компетентен административен орган в кръга на неговата компетентност, при спазване на установената форма и при наличието на материалните предпоставки и целта на закона. Този извод на съда е правилен и законосъобразен само относно заключението му, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на неговата компетентност, но не и относно неговото съдържание и спазването на материалноправните предпоставки и целта на Закона за МВР. В настоящия случай в обжалваната заповед като фактическо основание за издаването и задържането на жалбоподателя е посочено "за установяване", без да е конкретизирано какво ще установява полицейският орган, а такова фактическо основание в закона липсва. Освен това в заповедта не е посочена и правната квалификация на основанието - по коя от осемте точки на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР се издава. Като се има предвид и факта, че към момента на издаването на заповедта самоличността на жалбоподателя явно е била установена, тъй като на нея са изписани всичките му лични данни, изводът на съда, че се касае за правна квалификация по чл. 63, ал. 1, т. 5 от ЗМВР е необоснован. Освен това в заповедта не е било отбелязано и кога е бил освободен жалбоподателя, което е съществен елемент за преценка на законосъобразността и с оглед разпоредбата на чл. 65, ал. 2 от ЗМВР. От изложеното до тук следва да се направи извода, че при издаването на обжалваната заповед е било допуснато особено съществено нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, а оттам и на чл. 146, т. 2 от АПК. Дейността на служителите в Министерството на вътрешните работи по опазване на обществения ред, предотвратяване и разкриване на престъпления и нарушения е законово регламентирана, отговорна и динамична дейност, изискваща изключително внимание, отговорност и разумна преценка на всяка една конкретна ситуация, за да се съберат годни доказателства и се гарантират правата и свободите на гражданите. За адекватно изпълнение на тези им задължения разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР дава право на полицейските органи да ограничават временно правата на гражданите, но само при осем строго определени хипотези, като една от тях, регламентирана в т. 5 от този текст е "при невъзможност да се установи самоличността на гражданина". Тъй като ограничаването на правото на свободно придвижване, каквото предвижда чл. 64 от ЗМВР, е едно от основните права на гражданите, гарантирано с приетите от Република България международни договори и Конституцията, и тъй като всеки се счита за невинен до доказване на противното, то тази мярка следва да се прилага строго ограничително и при стриктно спазване на предпоставките на закона, а именно - "в случаите и по начините, посочени в чл. 61, ал. 2 от ЗМВР" - ако лицето не представи документ за самоличност, ако не могат да се съберат сведения от граждани с установена самоличност, които познават лицето или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Приложена, без във всеки конкретен случай да се обоснове законосъобразността и целесъобразността от прилагането и по критериите, определени по-горе, означава да се даде право на полицията да задържа в полицейски арест за срок до 24 часа всеки един гражданин, който не си носи документа за самоличност, а очевидно не това е целта на закона. В настоящия случай, от събраните и анализирани в хода на съдебното производство писмени и гласни доказателства е било установено по безспорен начин, че на 12.08.2009 г., около 15,30 часа жалбоподателят е носил в себе си валидната си лична карта и неговата самоличност е била установена на самото място на задържане, тъй като в заповедта за задържането му са били изписани трите му имена, единен граждански номер, месторождение и постоянен адрес. Освен това той е предложил да бъде повикан неговия колега, който се намирал на метри разстояние и който също би могъл да даде сведения за неговата самоличност. От анализа на тези обстоятелства се стига до заключението, че при издаването на обжалваната заповед са допуснати особено съществени нарушения на чл. 63, ал. 1, т. 5 от ЗМВР, което е особено съществено нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК. От изложеното по-горе следва, че като е приел, че обжалваната заповед е валидна, съдът е постановил един необоснован в тази част съдебен акт. Въпреки, че е достигнал до този, макар и погрешен правен извод, съдът не го е заявил изрично в диспозитива на решението. Това е особено съществено нарушение, което не може да се поправи от настоящата инстанция, а делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да се произнесе изрично в диспозитива на решението си относно валидността на оспорения административен акт. За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявения на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск за обезщетение на претърпените имуществени и неимуществени вреди от оспорения административен акт, съдът е приел, че той е неоснователен и се е произнесъл по същество в този смисъл. Този извод на съда е неправилен. Допустимостта на едно производство за обезщетение по Глава единадесета от АПК се обуславя от няколко предпоставки, най-съществената от които е регламентирана в чл. 204, ал. 1 от АПК - "Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред". Разпоредбата на чл. 204, ал. 3 от АПК допуска изключение от това правило - "когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен иска за обезщетение". Тъй като настоящият случай попада във втората хипотеза, то съдът е следвало на първо място да се произнесе с изричен диспозитив прогласява ли нищожността на оспорения административен акт, или не, и едва тогава в зависимост от произнасянето да решава въпроса за основателността на претендираното обезщетение. От разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК следва извода, че съдът може да се произнася по същество само ако прогласи нищожността на оспорения административен акт, тъй като в противен случай актът ще действа и искът за присъждане на обезщетение за причинени вреди от неговото действие ще бъде недопустим. В настоящият случай от мотивите на съда може да се направи извода, че той е приел, че оспореният административен акт е валиден и законосъобразен и той е породил своите правни последици като влязъл в сила. Ако това е вярно, обаче, съдът е следвало да остави иска за обезщетение без разглеждане и да прекрати производството по делото, а не да се произнася по същество, като го отхвърли като неоснователен. Следователно, като незаконосъобразно обжалваното решение следва да се отмени изцяло и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да се произнесе с диспозитив относно валидността на оспорения административен акт, като има предвид и развитите по-горе съображения, и предвид произнасянето по нищожността на акта да прекрати производството по претендираното обезщетение или да се произнесе по същество по него. При новото разглеждане на делото съдът следва да събере доказателства и колко е продължило задържането на жалбоподателя в полицейския арест, които би следвало да се съдържат в архивите на III РУП при СДВР. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,