Решение № 86 от 16.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 855/2008 г.

Решение № 86 от 16.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 855/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./. Образувано е по касационна жалба на К. С. Р. и Р. Д. Р., и двамата от гр. Д., срещу въззивното решение № 319 от 14.11.2007 г. по в.гр.дело № 183/2007 г. на Хасковския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 352 от 9.01.2007 г. по гр.дело № 172/2006 г. на Д. районен съд. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения от касаторите иск. Ответниците по касация И. Й. Т. и Г. И. Т. от гр. Д. са на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на II г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от касаторите иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено правото им на собственост върху апартамент № 7, ет. 3 в жилищен блок № 42, вх."В", в гр. Д., ул."Г", построен върху държавна земя, състоящ се от три стаи, кухня, баня, със застроена площ 82.95 кв. м., избено помещение № 7, с полезна площ 2.32 кв. м. и 1.35% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. Прието е било, че по силата на наемно правоотношение през 1982 г. ищците /касатори/ са започнали да държат процесния имот за другиго - КППЕК Д., което предприятие свои апартамента, като не са доказали, че са излезли извън рамките на породеното от наемния договор субективно право и че са се превърнали от държатели във владелци. Въззивният съд потвърдил решението, като на свой ред приел, че макар и да се намират в имота от далечната 1982 г., ищците/сега касатори/ не са доказали промяна в намерението да държат имота за другиго и не е налице трайно, необезпокоявано владение, годно да ги направи собственици. Върховният касационен съд, състав на II г.о. намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна поради следните съображения: По делото е безспорно установено, че ищците/касатори/ са упражнявали фактическа власт върху процесния имот от 1982 г., когато въз основа на договор за наем са били настанени по реда на ЗНО (отм.) във ведомственото жилище на КППЕК/по-късно "Т"ЕАД/ Д., до 18.01.2006 г., когато ответниците са били въведени във владение от държавния съдебен изпълнител по изп.дело № 537/2002 г. Установено е по-нататък, че след освобождаването на ищцата/касатор/ Р. Д. Р. от работа през 1985 г., предприятието-наемодател предприело действия с цел освобождаване на заеманото от нея и семейството й жилище /покани с изх. № 2* г. и № 564 от 14.05.1991 г./, но липсват каквито и да е доказателства, че наемното правоотношение е било прекратено по реда на Закона за наемните правоотношения /отм., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г./ - със заповед на районния съдия или чрез предявяване на иск. По делото липсват доказателства, че облигационното отношение по повод процесното жилище е било прекратено и по-късно - при действието на Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост. При така установената фактическа обстановка, от решаващо значение за изхода на делото е отговора на въпроса: какво е било намерението, с което ищците/касатори/ са упражнявали фактическата власт върху апартамента - дали са държали жилището като свое /чл. 68, ал. 1 ЗС/ или фактическата власт е упражнявана от тях за другиго, който свои имота /чл. 68, ал. 2 ЗС/. Въззивният съд правилно е приел, че за целия, макар и продължил близо 25 години период от време, в който ищците/касатори/ са живели в процесния апартамент, те са имали качеството на държатели, но не и на владелци. В случая, презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, е оборена, тъй като е установено, че апартаментът е бил държан за другиго. Да се държи една вещ за другиго, означава тя да е била получена на някакво правно основание. Такова правно основание е и договорът за наем, а след като вещта е получена по силата на договор с владелеца, счита се, че след като е започнало държането й за другиго, то продължава на същото основание. По делото няма доказателства, които да установяват промяна в основанието на държането на апартамента от ищците/касатори/, т.е. да са извършили действия, с които да са проявили активност, насочена към отричане владението на владелеца; към фактическата си власт да са прибавили и намерение за своене на жилището и действията им да са стигнали до знанието на владелеца. По делото е установено, че КППЕК Д. е преобразувано в "Т"ЕАД- Д., който факт е настъпил на 8.10.1991 г. От този момент, в полза на трети лица, в т.ч. и в полза на ищците/касатори/ би могла да започне да тече придобивна давност, стига обаче да е установено, че те са придобили владението, било с едностранни действия, било със съгласие на предишния владелец. Както се посочи, обаче ищците/касатори/ не са доказали, че са владели имота, а упражняваната от тях фактическа власт е съставлявала държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. Законосъобразно е прието, че ищците/касатори/ не са доказали да са владели имота, за да могат да придобият правото на собственост, с каквито последици чл. 79, ал. 1 ЗС свързва изтичането на срока на владението. Въззивното решение е постановено в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.