Решение № 515 от 7.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 459/2010 г.

Решение № 515 от 7.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 459/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров Касационното производство е образувано по протест на прокурора, атакуващ въззивно решение № 93 от 30.04.10 г. по ВНОХД № 774/10 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 33 от 08.06.06 г. по описа на Софийски градски съд. Сочат се касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 НПК - нарушение на закона и допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Предлага се атакуваното решение да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на САС. Протестът се поддържа в съдебно заседание с посочените в него основания и доводи. Гражданските ищци М. и О. Даневи и техният повереник не се явяват, редовно призовани. Защитата на петимата подсъдими Г. Г., Д. Д., Н. Н., С. Пелтек и А. П. считат протеста за неоснователен. Пледират за оставяне в сила на въззивния акт. Защитникът на подсъдимия Н. представя в съдебно заседание и писмени бележки. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, доводите и становищата на страните, намира протеста за НЕОСНОВАТЕЛЕН. С цитираната присъда подсъдимите Г. Г., Д. Д., Н. Н. и С. П. като въоръжени извършители, а подсъдимия А. П. като подбудител, са признати за невиновни в това, че на 26.03.01 г. в [населено място] в съучастие са отнели чужди движими вещи в големи размери на обща стойност 60 757,61 лв. от владението на техните собственици М. и О. Д., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили сила и заплашване, поради което и на осн. чл. 304 НПК са оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК за първите и вр. чл. 20, ал. 3 НК за П.. Съдът е отхвърлил предявения на осн. чл. 45 ЗЗД граждански иск от М. и О. Д. срещу подсъдимите за сумата от 60 757, 61 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно с лихвите. С атакуваното решение САС е потвърдил първоинстанционния акт. Като съществено процесуално нарушение се изтъква, че не е извършено обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Акцентира се на доказателствената стойност на извършените разпознавания на подсъдимите от свидетелите М. Д. и Н. Д. и игнориране на свидетелските показания на А. и Т.. В този смисъл касационният протест повтаря въззивния. За да провери основателността на последния и да придобие лична и непосредствена представа от свидетелските показания на М. Д. и Н. Д. с оглед основния принцип по чл. 13 НПК, второинстанционният съд е осъществил преразпит на същите във въззивното производство. Свидетелските им показания затвърдяват извода на СГС, че събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност във връзка основния принцип по чл. 14, ал. 1 НПК, не могат да обосноват с необходимата категоричност участието на подсъдимите в извършения грабеж, поради което обвинението не е доказано по несъмнен начин. От друга страна, апелативният съд е изпълнил прецизно задължението си по чл. 339, ал. 2 НПК, като задълбочено е посочил съображенията си, поради които не приема лаконичните доводи, изложени в подкрепа на въззивния протест. Прокурорът формулира възраженията си срещу въззивния акт във връзка със сочените касационни основания, като резултат на допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществената от нея доказателствена дейност по въззивната проверка на присъдата. По своя смисъл, обаче, сочи единствено доводи за необоснованост, което основание не подлежи на обсъждане и оценка в касационното производство, защото е извън кръга на изчерпателно очертаните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Касационния контрол обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и формирането на тяхното вътрешно убеждение по фактите. ВКС нееднократно е посочвал в свои решения, че касационната инстанция отменява проверявания от нея съдебен акт, когато намери: че доказателствата са събирани избирателно; липсват източници за установяването на съществени обстоятелства, касаещи предмета на доказване, съобразно повдигнатото обвинение; че доказателствата са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно; че им е придадено съдържание, различно от действителното или фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства или несъществуваща доказателствена основа. Конкретният казус, обаче, не е такъв и липсват основания да се споделят такива изводи. Проверката на съдопроизводствените действия на първата и въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници. Некредитирането на показанията на свидетелите М. Д. и Н. Д. във връзка с авторството на деянието и направеното от тях разпознаване на част от подсъдимите, както и показанията на свидетелите Е. А. и Г. Т. в същата насока не е произволно, а е в резултат на задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства /л. 960-976 от мотивите и л. 86-96 от решението/. Крайният резултат на доказателствения процес е обективиран ясно, убедително и по несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени от страните и контролната инстанция. В решението си САС е дал изчерпателен и обоснован отговор на възраженията на прокурора и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който не се различава от този на първоинстанционния съд. Не са налице обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 НПК - да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2, съответно чл. 339, ал. 2 и 3 НПК. В мотивите и решението това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на основните принципи на наказателния процес, очертани с чл. 13 и 14 НПК. Касационната проверка на атакуваното решение, потвърждаващо оправдателната присъда, не констатира решаващите инстанции да са придали на оневиняващите доказателства смисъл и тежест, какъвто те нямат. В тази насока показателно е и процесуалното поведение на гражданските ищци и частни обвинители по делото М. и О. Д., които са взели изключително активна роля за разкриване на авторството на деянието на досъдебното производство, но не са атакували присъдата и решението. Напротив пред въззивния съд са изразили съмнението си относно авторството и обективността на свършената от разследващите органи работа. Конкретно по твърденията на прокурора, отразени в касационния протест, следва да се посочи, че по отношение на доказателствената стойност на извършените разпознавания от свидетелката Д. /т. 3, л. 90 и л. 93/, обосновано СГС не ги е кредитирал, като се е мотивирал с обстоятелството, че се касае до посочено сходство, а не до идентичност /л. 965-966/. След разпита й във въззивното следствие САС е стигнал до същия извод, като е посочил съображенията си на л. 86-98 от решението. Задълбочено е анализирано и разпознаването, осъществено от Н. Д. /т. 3, л. 95 д. п./. Първоинстанционният съд е изложил мотивите си на л. 968-970, а въззивния - на л. 89-92. Посочените съображения не е необходимо да се повтарят и от касационната инстанция, доколкото отразеното в протеста е само твърдение, без конкретни доводи в негова подкрепа. Същественото за авторството на дадено деяние е разпознаването на извършителите, които в случая, са били с маски, покриващи изцяло главите им. Съгласно протеста Д. е разпознала Г. по набитото телосложение, пухкавите и бели ръце над китките и бялата кожа, Д. - по ножа, а Н. - по специфично миришещите дънки. Н. Д. разпознава единствено якето, приложено като веществено доказателство. Посочените обстоятелства не са ограничено специфични, нито са строго индивидуализиращи, като всички те търпят промяна при физически упражнения, излагане на слънчева светлина, изпиране или химическо чистене, предоставяне за ползване на друго лице или собственост други му, ако дрехата не е уникална и др. В случая има значение и времето на извършеното разпознаване. Деянието е извършено на 26.03.01 г. Разпознаването от Д. на Д. е извършено на 30.07.02 г. /т. 3, л. 90/, на 06.02.02 г. е разпознала Н. по фотоалбум № 1 /л. 91, т. 3 и л. 93, т. 3/ и също на 06.02.02 г. по фотоалбум № 2, който не е приложен по делото - неизвестно лице /л. 91, т. 3/. Извършените с участието на Н. Д. разпознавания са на 30.07.02 г., 06.02.02 г., 18.02.02 г. и 29.05.01 г. С изключение на разпознаването от свид. Д. от 29.05.01 г. /два месеца след деянието/ останалите са отдалечени във времето с близо година. Прави впечатление, че Н. Д. не е разпитан преди извършените с негово участие разпознавания, като при всички тях сочи общи белези, а не индивидуални такива, като дори посочва лице /С. Г./, което не е привлечено в качеството на обвиняем. Касационната инстанция споделя доводите на СГС /л. 972 - 975 / и САС / л. 92 - 95 / за противоречията в свидетелските показания на Е. А. и Г. Т. и доказателствената тежест на същите, дадени на досъдебното производство пред съдия. Не следва да се забравя, че основната фаза на наказателния процес е съдебната, където в най-пълна степен са развити и защитени процесуалните права на страните и където свидетелите публично депозират своите показания за фактите, които са им известни и са свързани с процеса на доказване. От друга страна законът не утвърждава необорима тежест на свидетелските показания, дадени пред съдия на досъдебното производство, а само възможност за безусловното им присъединяване към доказателствата, събрани в съдебната фаза и констатирането на противоречия между тях и депозираните в съдебно заседание, ако е спазен процесуалния ред при събирането им. На какви обстоятелства се дължат констатираните противоречия / изтекло време, възможност за по-дълъг период да се запаметят факти, осъществена принуда, желание да се оневини подсъдимия в по-късен момент и др. / е въпрос, който съдът изследва, но не рядко той може да бъде правилно решен в отделно наказателно производство. Безусловно задължение на съдилищата по фактите в тази насока е да посочат съображенията си защо дават вяра на едните или другите, което задълбочено е направено. В конкретния случай има и друго съществено обстоятелство. Г. е бил задържан, но не е бил привлечен в качеството на обвиняем, поради което разпитът на двете свидетелки пред съдия на досъдебното производство е осъществен без личното му участие и упълномощен или назначен защитник. В съдебната фаза той е имал пълната възможност да се защити чрез правата си по чл. 55, съответно чл. 99 НПК. На базата на събраните и проверени по делото доказателства във връзка с авторството и тяхното аргументирано обсъждане, поотделно и в съвкупност, съдът законосъобразно е приел, че обвинението спрямо подсъдимите не е доказано по несъмнен начин, поради което и на осн. чл. 304 НПК ги е оправдал. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,