Решение № 1985 от 22.2.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на П. Димитров от гр. Варна, чрез процесуалния представител адв. Роева, и по касационна жалба на заместник кмета на Община Варна, чрез процесуалния представител юрк. Кискинов, срещу решение 851 от 27.06.2022 г., постановено по адм. дело 1452/2021г. на Административен съд Варна, с което е прогласена за нищожна заповед 1487 от 03.06.2021г. на заместник кмета на Община Варна, върната е преписката за ново произнасяне и е осъдена Община Варна да заплати разноски по делото. В касационната жалба на П. Димитров се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК неправилност на оспореното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че е неправилен извода на съда, че допуснатата грешка в номера на поземления имот представлява липса на ясно, категорично и недвусмислено формулирана воля на органа, което е индиция за нищожност на акта. Според касатора съдът неправилно също така е изтълкувал нормата на чл. 62 от АПК. Възразява се, че в случая е налице единствено техническа грешка при изписване на номера на идентификатора на поземления имот. Иска се оспореното решение да бъде отменено и да бъде разгледано делото по същество. В касационната жалба на заместник кмета на Община Варна се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК неправилност на оспореното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че изводите на решаващия съд, че при издаване на оспорената заповед са допуснати нарушения, които да водят до нейната нищожност, са неправилни. Според касатора в случая се касае единствено за допусната от административния орган очевидна фактическа грешка при изписване номера на имота, до който се осигурява достъп. Претендира се отмяна на оспореното решение и постановяване на друго, с което се потвърди заповедта. Ответниците - Т. Иванов и В. Иванова, редовно призован, в съдебно заседание не изпраща представител и не изразява становище по касационните жалби. В приложени по делото писмени отговори, чрез процесуалния си представител адв. Балачев, изразяват становище за неоснователност на касационните жалби, както и претендират разноски по делото. Ответникът - Н. Стойков, редовно призован, в съдебно заседание не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния си представител адв. Пенев, изразява становище за неоснователност на касационните жалби, както и претендира разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледани по същество, жалбите са основателни. Производството пред административния съд е образувано по жалби, подадени от Т. Иванов, В. Иванова и Н. Стойков срещу заповед 1487 от 03.06.2021г. на заместник кмета на Община Варна, с която на основание чл. 190, ал. 1 и ал. 2, във вр. с ал. 6 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е разрешено на П. Димитров собственик на поземлен имот /ПИ/ 10135.2552.2149 по кадастралната карта на гр. Варна, ж. к. Изгрев, прокарване на временен път с обща ширина 3.50 м. в началото, като се премине през следните поземлени имоти: ПИ 10135.2552.1399, собственост на Н. Стойков през югозападния му ъгъл под формата на триъгълник, общо засегната площ 31 кв. м.; ПИ 10135.2552.1614 по кадастралната карта на гр. Варна, представляващ общинска улица на основание заповед 5413/19.12.2019 г. за индивидуализиране на УПИ IX 1397, 1398, кв. 168 /част от стар поземлен имот 10135.2552.1398/, като в този участък временният път става по-широк от 3.50 м. и собственикът на ПИ 10135.2552.5393 / УПИ IX 1397, 1398/ следва да освободи частта от стар имот 1398, която владее неправомерно и да премахне всички насаждения и подобрения. В мотивите на заповедта е посочено, че същата се издава във връзка с искане за прокарване на временен път до имот с идентификатор 10135.2552.1396, собственост на П. Димитров. За да постанови оспореното решение административният съд е приел, че процесната заповед, макар и издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при спазване на административно-производствените правила, е нищожна. Прието е от съда, че е налице противоречие между мотивите и диспозитивната част на оспорената заповед, което води до неясното на изразеното от органа властническо волеизявление, тъй като в диспозитива на заповедта е разрешено на П. Димитров да прокара временен път до собствения си ПИ 10135.2552.2149, а видно от доказателствата по делото, заявителят Димитров, по която инициатива е образувано производството, е собственик на ПИ 10135.2552.1396 по кадастралната карта на гр. Варна и именно този имот е бил предмет на производството пред ответника. Съдът обосновава извод, че констатираният порок не може да бъде саниран от съда в хода на съдебното оспорване чрез мотивите, изложени в съдебното решение чрез тълкуване волята на органа, доколкото липсва да е отстранена очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 62 от АПК и доколкото този ред е предвиден за отстраняване на грешки във фактите, но не и грешки във волята на компетентния орган, както и че една от абсолютните предпоставки за законосъобразност на всеки административен акт е той да съдържа валидно властническо волеизявление, воля на административния орган, която трябва да бъде формулирана ясно, категорично и недвусмислено. Според първоинстанционния съд в случая обективираното в диспозитива на заповедта волеизявление не позволява да бъде разбрана категоричната волята на административния орган, допуска тя да бъде разбирана и двусмислено предвид приетото в мотивите й, кой е собственик на имота, предмет на заявеното искане, посочения имот в диспозитива и изброяването на имоти, през които следва да премине трасето, несъответстващи от друга страна с ПИ 10135.2552.2149, поради и което оспорената заповед не може да породи правни последици. Прието е, че установеното представлява липса на изразена правно валидна воля от страна на административния орган, а липсата на такава е основание оспореният административен акт да бъде обявен за нищожен. Така постановеното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. В АПК не се съдържат изрични разпоредби относно пороците, които водят до нищожност на административните актове. Безспорният критерий за нищожен административен акт е когато е издаден от некомпетентен орган, като в правната теория, а и в съдебната практика, е възприето, че нищожността или унищожаемостта на административните актове се очертава и от степента и/или тежестта на допуснатата незаконосъобразност. Нищожен е акта в случаите, когато разкрива толкова тежък порок, че е негоден да породи правните си последици, като например освен липсата на компетентност е и липса на форма или липсата на волеизявление. Нищожните административни актове не пораждат и никога не могат да породят правните последици, към които са били насочени, а пороците им са толкова сериозни, че не могат да бъдат санирани. В конкретния случай неправилно и в несъответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е нищожен административен акт, поради наличие на противоречие между мотивите и диспозитивната й част, което от своя страна води до неяснота на изразеното от органа властническо волеизявление. Видно от диспозитива на оспорената заповед, на П. Димитров собственик на имот с идентификатор 10135.2552.2149, е разрешено прокарване на временен път с обща ширина от 3.50 м. в началото, като се премине през имоти с идентификатори 10135.2552.1399 и 10135.2552.1614. Същевременно, в мотивите на заповедта е посочено, че прокарването на временен път е до имот с идентификатор 10135.2552.1396 по искане на П. Димитров. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че П. Димитров е собственик на имот с идентификатор 10135.2552.1396, до който имот последният е депозирал и искането си за прокарване на временен път по реда на чл. 190 от ЗУТ. Действително, както правилно установява първоинстанционният съд, в изписването на идентификатора на имота, за обслужване на който е следвало да се допусне прокарване на временен път, е налице несъответствие в последните четири цифри между този, посочен в мотивите на заповедта и този, посочен в диспозитивната част на заповедта. Така констатираното безспорно несъответствие в изписването на номера на имота, собственост на заявителя П. Димитров, обаче не обосновава извод за наличие на съществен порок на оспорения акт - липса на валидно волеизявление, водещ до нищожност на този акт само на това основание. Настоящата съдебна инстанция намира, че неправилното изписване на последните четири цифри от идентификатора на собствения на П. Димитров имот, представлява очевидна фактическа грешка. Очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 62, ал. 2 от АПК представлява несъответствие между действителната воля на издателя на акт и тази, обективирана в самия акт, като това са грешки, свързани с грешно изписване на индивидуализиращи белези, грешки при пресмятане и др. Целта на поправката на такава грешка е разкриването на вече формираната действителна воля, а не промяната на фактическите и/или правните изводи на издателя на акта, т. е. на разрешението на конкретния случай. С оглед на това противно на приетото от първоинстанционния съд в случая безспорно е налице допусната такава грешка в изписването на номера на имота, която не засяга същността на формираната воля на административния орган, която воля е ясно изразена и следва както от мотивите на оспорената заповед, така от приложената по делото административна преписка, а именно прокарване на временен път за осигуряване на достъп до имот с идентификатор 10135.2552.1396, собственост на П. Димитров. В тази връзка следва да се има предвид също така, че няма правна пречка така допусната очевидна фактическа грешка да бъде поправена от страна на административния орган по реда на чл. 62 от АПК. При тълкуване на цитираната правна норма се налага правният извод, че волята на законодателя е да се даде правомощие на административния орган да поправи допусната от него очевидна фактическа грешка при издаване на административния акт, независимо от това дали същият е влязъл в сила или не и без да го обвързва със срокове. За това оспорването на административен акт не е пречка за производството по чл. 62 от АПК. При категоричните доказателства по делото за действителната воля на административния орган по отношение на кой поземлен имот се разрешава прокарването на временен път, както и при очевидна фактическа грешка при изписване на част от идентификатора на този имот, се налага извод за действителност на оспорения административен акт, поради което обратните изводите на съда противоречат на закона и налагат отмяна на решението. Доколкото първоинстанционният съд не е проверил останалите изисквания за законосъобразност на обжалваната заповед и не е обсъдил останалите възражения, изложени в първоинстанционната жалба, то не са налице основанията за постановяване на решение по съществото на спора от касационния съд. Това налага връщане на делото за ново разглеждане, при което новият съдебен състав да установи при издаване на процесната заповед били ли са налице материално-правните основания за постановяване й. При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство. Въпросът относно възлагането им следва да бъде разрешен при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,