Решение № 5894 от 5.6.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Социално подпомагане (ДСП) [населено място] против решение 2 от 04.01.2023 г., постановено по административно дело 856/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с което е отменена заповед ЗД/Д-С-СТ-Ч-017/06.12.2022 г. на директора на Дирекция Социално подпомагане [населено място]. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението да се отмени. Ответницата С. Асенова оспорва касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесната заповед, предмет на съдебен контрол в производството пред първоинстанционния съд, на основание чл. 30а във връзка с чл. 29, т. 8 и на основание чл. 27, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1, чл. 5, ал. 1, чл. 4, ал. 4 и чл. 25, ал. 1, т. 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет) и чл. 33, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет) е прекратено настаняването на малолетния Т. Асенов с майка С. Асенова (понастоящем в затвора в [населено място]) и баща неизвестен, в професионалното приемно семейство на М. и С. Чакърови, с адрес в [населено място], и детето е настанено в професионалното приемно семейство на М. и Т. Иванови, с адрес в [населено място]. Директорът на ДСП - [населено място] се е мотивирал с това, че семейство Чакърови са изявили желание да осиновят детето, като С. Чакъров е подал заявление за припознаване на Т., въпреки че не би могъл да му бъде биологичен баща (според органа), с което действие се целяло да се заобиколи осиновителната процедура. За да уважи жалбата, с която е бил сезиран, първоинстанционният съд е приел, че: законът е приложен неправилно поради липса на факти, имащи признаците по чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет, при несъответствие с неговата цел за постигане на най-добрия интерес на детето, който е да бъде отглеждано в семейство, което го обича и има възможност и отговорност да се грижи за него; няма принципна забрана да бъде осиновено дете от приемно семейство (разбира се при спазване на предвидената от закона осиновителна процедура), нито забрана приемното семейство да се привърже към детето, което е условие да се полагат не само формално физически грижи, но и за емоционалните потребности на детето; извеждането му от приемното семейство е наложено само поради опита на приемния родител да го припознае, но това не е факт, имащ признаците по чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет и съответно липсва основание да бъде прекратена здравословната среда за неговото отглеждане и да бъде прекъсната връзката с онези възрастни, които са го заобичали; действията на Чакърови не са насочени към застрашаване живота и здравето на детето, а към запазване на връзката с него, а прекъсването й само, защото те го обичат и искат да го отглеждат, е против неговите интереси; поставено в нова среда, при хора, за които се предполага, че няма да имат емоционална връзка с него, се поставя под заплаха неговото емоционално и правилно физическо развитие; упражняването на правомощия за прекратяване временно по административен ред на настаняването на детето в едно приемно семейство и вземане на решение относно бъдещото отглеждане на детето в друго приемно семейство, не е друга временна мярка (т.е. промяна на мярката за закрила по смисъла на чл. 30а от ЗЗДет), а същата по чл. 4, ал. 4 от ЗЗДет.; волеизявлението на директора на ДСП [населено място] е по същността си упражняване на правомощия по чл. 30, ал. 2 от ЗЗДет разпоредените последици са същите като предписаните в тази разпоредба, основани на факта на подаване на заявление за припознаване, квалифициран неправилно по чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет (която норма е приложима в случай на опасност за живота и здравето на детето), а взетото решение за настаняване в друго приемно семейство (по естеството си временна мярка за закрила) не е ограничено до произнасянето на съда по чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет - в издадената заповед липсва срок на действие, който е определен от чл. 30, ал. 2 от ЗЗдет, което е самостоятелно основание за отмяна на административния акт, тъй като представлява разпореждане за настъпване на правните последици окончателно; издадената заповед е спрямо дете, което не е в риск и против неговия най-добър интерес; с прекъсването на контакта между детето и значимите възрастни за него, а това е приемното семейство Чакърови, се накърняват интересите на детето, за да се накаже приемния родител за изградената емоционална връзка, която стои в основата на психическото и здравословно развитие на детето, вместо да се цели най-добрия интерес на малолетния Т., който е да бъде отглеждан от хора, които го обичат и могат да се грижат адекватно за него. Оспореното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Обжалваното решение не страда и от пороци, които биха обусловили неговата отмяна. Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събрания доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения административен акт) решаващият съдебен състав е извел обоснован извод за незаконосъобразност на процесната заповед, направен в съответствие с правилата на логическото мислене и при правилно издирване, тълкуване и прилагане на относимите материалноправни норми. Посочените от издателя й правни основания не съответстват на тези, които органът следва да приложи при установяване на предпоставките за издаване на заповед от типа на процесната, а такива предпоставки даже липсват. Съвкупната преценка на съдържащите се в делото доказателства не обуславя извод, че Чакърови имат каквито и да били дефицити при отглеждането на Т. Асенов, нито че детето е било поставено в риск по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗЗДет. В този контекст обоснован е изводът на съда, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден в противоречие с материалния закон и с целта му, защото издадената заповед е спрямо дете, което не е в риск, и е против неговия най-добър интерес. Нормата на чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет, на която се е позовал органът, е приложима при опасност за живота и здравето на детето. В мотивите към оспорената заповед не са посочени факти, обуславящи извод за такава опасност. Напротив, установено е безспорно, че приемните родители Чакърови са изградили силна емоционална връзка с детето (индиция за което е и заявлението на С. Чакъров за припознаване на Т.) и го обгрижват адекватно. В тази връзка не е без значение фактът, че ответницата, която е биологична майка на Т. и желае то да се реинтегрира при нея, също иска до излизането й от затвора детето й да бъде временно в това семейство. Освен това административният орган е разпоредил прекратяване на настаняването на детето в приемното семейство Чакърови и отглеждането му занапред в приемното семейство Иванови като постоянна мярка, а не временна, изземвайки по този начин правомощията на районния съд, регламентирани в чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет и действайки в противоречие с предоставената му в чл. 30, ал. 2 от същия закон компетентност. Съгласно тази правна норма прекратяване на настаняването може да се извърши временно от дирекция Социално подпомагане до произнасянето на съда. В този случай дирекция Социално подпомагане може да вземе решение относно бъдещото отглеждане и възпитание на детето или да приеме друга временна мярка за закрила, ако по този начин се осигурява най-добрият интерес на детето. Нито по отношение на прекратяването на настаняването на детето в приемното семейство Чакърови, нито по отношение на решението за бъдещото му отглеждане и възпитание в приемното семейство Иванови е разпоредено от административния орган, че имат временен характер до произнасянето на съда. В чл. 30, ал. 1 от същия закон законодателят конкретно и ясно е посочил, че компетентен да прекрати настаняването е районният съд по искане на приемното семейство, на семейството на роднини или близки, на дирекция Социално подпомагане , на родителите на детето или на прокурора, освен в случаите по чл. 29, т. 4, 5, 7, 10 и 11. Цитираните правни норми налагат извод, че както прекратяването на настаняването в приемно семейство, така и решението относно бъдещото отглеждане и възпитание на детето могат да бъдат разпоредени от директора на Дирекция Социално подпомагане само временно до произнасянето на съда. От съдържанието на разпоредителната част на акта е видно, че органът по същество е разпоредил мерки с постоянен, а не с временен характер извън представената от му от закона материална компетентност. От горното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, не може да бъде кредитирана. Изложеното обуславя правилността на преценката на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на процесната заповед. Като е отменил оспореният пред него административен акт, съдът е постановил правилно решение, по отношение на което не са налице касационни основания за отмяна и поради това то следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, изреч. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение