Решение № 7792 от 11.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3075/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на на Г. Д. Т. срещу решение 13411/11.12.2024 г., постановено по адм. дело 938/2023 г. на Административен съд - гр. Варна. Релевира оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Иска отмяната му и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения иск. Ответникът - община Варна оспорва основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. С обжалваното съдебно решение 13411/11.12.2024 г. административният съд е разгледал по същество и е отхвърлил иска на Г. Д. Т. против община Варна за присъждане на обезщетение за понесени имуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на органи от администрацията на Община Варна, както следва:1. Глобално обезщетение от 5000 лева за неимуществени вреди, изчислено по периодите на обективно съединените искове, както следва: от 02.02.2017 г. до 18.11.2018 г. за 1250 лева, представляващо част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева; от 29.10.2019 г. до 02.12.2019 г. за 1250 лева, представляващо част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2500 лева; от 01.2019 г. до 31.10.2020 г. за 1250 лева, представляващо част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева; от 30.09.2020 г. до 06.06.2022 г. за 1250 лева, представляващо част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лева;от общо претендираното глобално обезщетение в размер на 27500 лева за посочените в исковата молба генерални деликти, с които са нарушени непосредствено спрямо ищеца административноправни норми от лица, представляващи ответника.2. Лихви за забава по горните искове в общ размер на 1 080,88 лева, както следва: по първия частичен иск в размер на 1250 лева, представляващ част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева лихва в размер на 380,90 лева, считано от 24.11.2019 г. до подаване на исковата молба на 24.11.2022 г., както и лихви от тази дата до окончателното изплащане на главницата; по втория частичен иск в размер на 1250 лева, представляващ част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2500 лева лихва в размер на 378,13 лева, считано от 02.12.2019 г. до подаване на исковата молба на 24.11.2022 г., както и лихви от тази дата до окончателното изплащане на главницата; по третия частичен иск в размер на 1250 лева, представляващ част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лева лихва в размер на 262,16 лева, считано от 31.10.2020 г. до подаване на исковата молба на 24.11.2022 г., както и лихви от тази дата до окончателното изплащане на главницата; по четвъртия частичен иск в размер на 1250 лева, представляващ част от обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лева лихва в размер на 59,72 лева, считано от 06.06.2022 г. до подаване на исковата молба на 24.11.2022 г., както и лихви от тази дата до окончателното изплащане на главницата.3. Имуществени вреди в размер на 400 лева общо, представляващи две адвокатски възнаграждения за защита при принудително изпълнение за погасяване на вземания за местни данъци и такси на общината, към което принудително изпълнение Община Варна е пристъпила въпреки наличието на влезли в сила решения на съда за липсата на задължения. В хода на производството по предявения иск с правно основание чл.1 ЗОДОВ, съдът е установил следното от фактическа страна: С Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2258/02.10.2015г., издаден от ст. инспектор КРД в Дирекция Местни данъци при Община Варна, на ищеца, във връзка с притежавани от него недвижими имоти с партиден 5710170987005 и партиден 5710170987006, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци за данъчни периоди 2011-2014г. в общ размер, както следва: данък 1 391,04 лева главница, и 340,73 лева лихви; ТБО 2 712,51 лева главница, и 664,40 лева лихви. За част от сумата по акта е образувано изпълнително дело с посочен номер на ЧСИ със съответните главница и лихви. Във връзка с предявен от ищеца отрицателен установителен иск срещу Община Варна, с влязло в сила Решение 4423/21.10.2019г., постановено по гражданско дело 963/2019г. по описа на Районен съд Варна , е прието за установено, на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, в отношенията между ищеца и ответника, че ищецът Г. Д. Т., предвид погасяване на вземането чрез плащане след влизане в сила на несъдебно изпълнително основание Акт по чл. 106-107 ДОПК МД-АУ-2258 от 02.10.2015г. следните суми, а именно: сумата в размер на 272,16 лева, представляваща главница, сумата в размер на 650,20 лева, представляваща главница, сумата в размер на 838,95 лева, представляваща неолихвяеми вземания/мораторни лихви, обезщетения и т.н., претендирани по изп. дело 20188930400703 по описа за 2018г. на ЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Варна. Със заявление от 18.09.2020г. ищецът е поискал от директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна сумите по решение 4423/21.10.2019г., постановено по гражданско дело 963/2019г. по описа на РС-Варна, да му бъдат приспаднати. С писмо рег. МД-Т20006630ВН_002ВН/29.09.2020г. директорът на Дирекция Местни данъци при община Варна е уведомил Г. т., че неплатените задължения по АУЗ МД-АУ-2258-1/02.10.2015г., във връзка с които е образувано ИД 20188930400703 по описа за 2018г. на ЧСИ , са към 04.09.2018г., както и че не са налице основания за приспадане на сумите по акта, тъй като с решението на районния съд е констатирано, че сумите по изпълнителното дело са платени, а не са недължими. Във връзка с молба рег. МД-Т200006887ВН/28.09.2020г. от община Варна, въз основа на Акт по чл. 106-107 от ДОПК МД-АУ-2258/02.10.2015г. е образувано ИД 20208930401009 по описа за 2018г. на ЧСИ .срещу Г. Т. за заплащане на задължение, което към 10.11.2020г. възлиза на 1 619,36 лева, от които главница в размер на 37,58 лева със законна лихва в размер на 0,45 лева за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., главница в размер на 484,78 лева със законна лихва в размер на 5,79 лева за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., 751,62 лева неолихвяеми вземания /мораторни лихви, обезщетения и т.н./, 339,14 лева такси по Тарифата към ЗЧСИ. На ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение изх. 14903/27.10.2020 година. С Решение 260142/07.03.2022г., постановено по гражданско дело 14803/2020г. по описа на РС-Варна, по предявен иск от Г. Т., е прието за установено по отношение на община Варна на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи на ответника вземането по Акт по чл. 106-107 от ДОПК МД-АУ-2258/02.10.2015г. за следните суми: главница в размер на 37,58 лева, със законна лихва за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., главница в размер на 484,78 лева със законна лихва за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., 751,62 лева неолихвяеми вземания /мораторни лихви/, предвид приетото за установено с влязло в сила Решение 4423/21.10.2019г. по гр. дело 963 по описа за 2019г. на ВРС. Със Заявление вх. 07856/31.05.2022г. до ЧСИ ищецът Т. е поискал изпълнителното дело да бъде прекратено на основание влязло в сила решение по иск по чл. 439 от ГПК. Административният съд е направил правен извод за неоснователност на исковата претенция. Съдът е приел, че не са доказани елементите от фактическия състав на отговорността на общината за вреди за незаконосъобразни действия на длъжностни лица на общината по чл.1 ЗОДОВ. Според съда не се доказва и наличието на имуществени и неимуществени вреди за ищеца. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но е неправилно. Същото е постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Няма спор по делото, че съдебното решение по гр.д. 963/2019г. и по гр.д. 14803/2020г., двете по описа на РС- Варна са влезли в сила по реда на чл. 296 ГПК. Съгласно чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Очертаните в чл. 298 ГПК субективни предели на силата на пресъдено нещо и задължителната му сила сочат, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание и спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. За следните факти не е налице спор по делото: първоначално образуваното изпълнително дело 703 от 10.09.2018г. е за остатък за плащане след доброволно плащане по Акт за установяване на задължения по декларация вразмер на 272.16 лв. - данък недвижими имоти, 650.20 лв - такса битови отпадъци, както и лихви върху тези суми съответно 220 лв. и 618 лв. С влязло в сила Решение 4423/21.10.2019г., постановено по гражданско дело 963/2019г. по описа на Районен съд Варна , е прието за установено, на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, в отношенията между ищеца и ответника, ищецът Г. Д. Т. не дължи на община Варна , предвид погасяване на вземането чрез плащане след влизане в сила на несъдебно изпълнително основание Акт по чл. 106-107 ДОПК МД-АУ-2258 от 02.10.2015г. следните суми, а именно: сумата в размер на 272,16 лева, представляваща главница, сумата в размер на 650,20 лева, представляваща главница, сумата в размер на 838,95 лева, представляваща неолихвяеми вземания/мораторни лихви, обезщетения и т.н., претендирани по изп. дело 20188930400703 по описа за 2018г. на ЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Варна. На 28.09.2020г. община Варна е подала молба до същия частен съдебен изпълнител за образуване на изпълнително дело за сумите от АУЗД от 02.10.2015г., към която е приложена справка за остатъка за плащане до пълното погасяване. С влязло в сила решение 260142/07.03.2022г., постановено по гражданско дело 14803/2020г. по описа на РС-Варна, по предявен иск от Г. Т., е прието за установено по отношение на община Варна на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи на ответника вземането по Акт по чл. 106-107 от ДОПК МД-АУ-2258/02.10.2015г. за следните суми: главница в размер на 37,58 лева, със законна лихва за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., главница в размер на 484,78 лева със законна лихва за периода 28.09.2020г. 10.11.2020г., 751,62 лева неолихвяеми вземания /мораторни лихви/, предвид приетото за установено с влязло в сила Решение 4423/21.10.2019г. по гр. дело 963 по описа за 2019г. на ВРС. По делото е останал неизяснен въпросът дали след заплащане от страна на данъчно задълженото лице от общата сума по Акта от 2015г. , извън сумите, за които са постановени двете съдебни решения на ВРС са останали суми, дължими отищеца за същия данъчен период. Съгласно чл. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове.Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. За да пристъпи към изясняване на въпроса за наличието или липсата на неимуществени и имуществени вреди за ищеца съдът дължи произнасяне по въпроса има или не извършени от длйжностни лица на община Варна незаконосъобразни действия и бездействия във връзка с установяването и прунудителеното събиране на суми за местни данъци и такси за процесния данъчен период. Ищецът е посочил в обстоятелствената част на исковата си молба, че вредите му произтичат от незаконосъобразни действия на служители на общинската администрация - неспазване на регламентираната в чл. 169, ал. 3а от ДОПК последователност за погасяване на публичните задължения; отнасяне на внесени на каса суми за погасяване на вземания по АУЗ МД-АУ-2258-1/02.10.2015г. вместо за задължения за ДНИ и ТБО, възникнали след вземанията по акта; погасяване на лихви преди главницата по посочения АУЗ в нарушение на чл. 219 вр. чл. 162, ал. 1, т. 9 от ДОПК; поддържане на висящността на изпълнително производство по ГПК след връчване на влязло в сила решение, с което е уважен ОУИ по чл. 439 от ГПК за оспорване дължимостта на задължението по акта; искане на каса за погасяване на суми по акта; отказ на каса за приемане на суми за погасяване на други задължения по ЗМДТ, освен тези по акта; отказ за отписване на задълженията по АУЗ МД-АУ-2258-1/02.10.2015г.; както и незачитане на влязло в сила съдебно решение по иск по чл. 439 от ГПК в нарушение на чл. 297, 298 и 299 от ГПК; липса на служебно приложена погасителна давност, независимо от спиранията и прекъсванията, за вземанията по акта за 2010г., след 01.01.2021г. и за вземанията за 2012 г. след 01.01.2022 година. За доказване на наведените фактически обстоятелства, с молба от 25.10.2023г. ищецът е поискал назначаване на съдебно - икономическа експертиза, като по искане на съда изрично е потвърдил с писмена молба желанието за нейното допускане / лист 266 от делото /. Същата не е назначена, въпреки изричното желание на ищеца във връзка с доказване на твърдените от него незаконосъобразни действия по определяне на публичните му задължения към община Варна. Така твърденията на ищеца в исковата молба са останали недоказани поради бездействие от съда при направено доказателствено искане и непроизнасяне по него. Освен това , без да пристъпи към обсъждане всяко едно от посочените действия и бездействия и без да ги подведе под приложимата правна норма, съдът се е ограничил да посочи общо за всички тях и без конкретика, че те, в преобладаващата си част, са свързани с осъществяване на изпълнителни действия от ЧСИ в изпълнителното производство, проведено по реда на ДОПК. Освен нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по доказателствените искания, налице е неправилно определяне на характера на изпълнителното проиводство - двете изпълнителни дела, образувани по искане на община Варна, не са проведени по реда на ДОПК , а по реда на ГПК, респ - не пред публичен изпълнител, а пред частен съдебен изпълнител. Съдът не е обсъдил основното оплакване в исковата молба, а именно образуване на второто изпълнително дело и основанието за това, предвид доказателствата за проведените съдебни производства пред гражданския съд и резултата от тях. Не е обсъдено и обстоятелството - следвало ли е да се избегне образуването на второ изпълнително дело за вземане, за което е признато, че е погасено, при положение нов акт за установяване на вземане по декларация за същото вземане на общината не е бил издаден. Каква е причината за образуването на второто изпълнително дело по делото не е установена. Съдът е следвало да даде отговор на въпроса при издаден акт по чл. 106 ДОПК за общината, като страна в публично правоотношение по събране на местни данъци и такси съществува ли законово задължение да проведе принудителното му изпълнение, ако такова законово задължение съществува от какво произтича то, има ли то публичноправен характер или е частноправно по естеството си , и общената както всеки субект може да прецени дали да образува изпълнително дело или не. Съдът следва да даде отговори на въпроса актът, подлежащ на принудително изпълнение какъв характер има. Неправилно съдът е приел, че релевираните доводи във връзка с незачитане на влязло в сила съдебно решение по иск по чл. 439 от ГПК са неоснователни, че не е доказано наличието на задължение за длъжностно лице при Община Варна да изпълни сочените от ищеца съдебни решения. Правните изводи на съда противоречат на цитираните такстове на Гражданския процесуалне кодекс, регламентиращи правната сила на влезлите в сила съдебни решения. Община Варна като ответник в гражданското дело има задължение да зачете и да се съобрази с влязлото в сила съдебно решение, поради което не е оправдано от гледна точка на правото подаването на искане за образуване на второ изпълнително дело за вземане, за което е признато с влязъл в сила съдебен акт, че не съществува. Доколкото община Варна не може сама да изпълни издадения по реда на ЗМДТ акт за установяване на вземане по декларация, е следвало да се обърне било към публичен, било към частен съдебен изпълнител за образуване на изпълнително дело- чл.4, ал.2 ЗМДТ. Нормата на чл. 4, ал.2 ЗМДТ гласи, че невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. Принудителното събиране се извършва от публични изпълнители по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс или от съдебни изпълнители по реда на Гражданския процесуален кодекс. От разпоредбата на цитираната норма става ясно, че второто изпълнително дело, образувано по искане на община Варна е образувано без да е налице нов АУВД. видно от мотивите на гражданския съд, то е станало причина за водене на второто гражданско дело 14803/2020г. и е прекратено вследствие от решение 260142/73 аот 22.07.2022г. Изпълнителните дела не са образувани, респ. - не са прекратени служебно от частния съдебен изпълнител. Образуването е по искане от община Варна, като към молбата за образуване на изпълнително дело и в двата случая е приложено изпълнителното основание - един и същ акт за установяване на задължения по декларация - по чл. 106-107 ДОПК от 02.10.2015г. Неправилно съдът е приел, че в чл. 304 от АПК е предвиден специален ред за защита срещу действията на длъжностно лице, което не изпълни задължение, произтичащо от влязъл в сила съдебен, чрез налагане на административно наказание глоба, който изключва приложението на общия исков ред по ЗОДОВ. Производството по чл. 204 АПК е административно-наказателно. Чрез него се реализира административно наказване за извършено административно нарушение. Страна в това производство не е и не може да бъде ищецът, ето защо той не може да бъде обхванат отзадължителната ила на акта, с който се налага административното наказание. Дори при реализиране на административно-наказателната отговорност от виновното длъжностно лице, това не изключва приложението на исковия път за защита на увреденото физическо лице. Съгласно чл. 8, ал.3 ЗОДОВ , приложението на този закон е поставено в зависимост от липсата на друг правен за обезщетяване. Производството по административно наказване по чл. 304 не представлява специален ред за обезщетяване на увреденото лице. Едва след изясняване на въпроса за наличието на незоконосъобразни действия или бездействия от страна на длъжностните лица на община Варна може да се разглежда въпросът за наличието на вреди от имуществен или неимуществен харакстер за ищеца. С оглед изложеното настоящата инстанция намира, ча обжалваното решение следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административен съд - Варна. Водим от горното, Върховният административен съд