Решение № 6 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4769/2007 г.

Решение № 6 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4769/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Ю. М. И. против решение № 99 от 15.03.07 г. по гр. дело № 19/07 г.на Х. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 860 от 31.10.06 г. по гр.дело № 995/06 г.на Х. районен съд. С него е отхвърлен предявения от същата страна против О. Х. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.)за установяване право на собственост на имот, представляващ УПИ *, кв.619,647 по плана на Х., ул. "О" № 14, одобрен със заповед от 1995 г., с площ от 540 кв. м, при граници: изток- ул. "В", запад УПИ * и 8504 и юг-път. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон и необоснованост - чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.)Моли решението да бъде отменено и искът - уважен. Ответникът по касационната жалба О. Х. не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът Ю не е доказал материалноправните предпоставки на чл. 79, ал. 1 от ЗС, а именно, че е владял явно, спокойно и непрекъснато процесния имот в продължение на 10 години. При липсата на писмени доказателства в подкрепа на твърдението му, че е закупил имота през 1971 г. съдът е приел за недоказан фактът, че е бил частна собственост и по тази причина е бил възможен обект на придобивна давност. Изложил е съображения, че същият е актуван като държавна собственост през 1990 г., а съгласно действащата към този момент забрана на чл. 86 от ЗС не могло да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С оглед данните по делото, че през 2003 г. е актуван като частна общинска собственост съдът е приел, че община Х. е надлежен ответник, но едва с промените в чл. 86 от ЗС през 1996 г. (ДВ, бр. 33/19.04.96 г., в сила от 1.06.96 г.) имотът е могъл да се придобива по давност, като при това положение придобивната давност най-рано би могла да изтече на 1.06.2006 г. Предвид обаче наложения мораториум съгласно § 1 от ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46/06 г., в сила от 1.06.06 г.) този срок не е изтекъл и към настоящия момент, поради което предявеният иск не може да бъде успешно проведен. Касационната жалба е неоснователна. При постановяване на решението въззивният съд е приложил правилно материалния закон. При условията на чл. 188, ал. 1 от ГПК е обсъдил събраните поделото доказателства относно релевантните за спора факти поотделно и в тяхната зависимост, като е направил обосновани и логични изводи. Обосновано съдът е приел, че се касае за придобиване на собственост от ищеца като недобросъвестен владелец по смисъла на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Основателността на предявения иск се обуславя от установяване на фактите, че ищецът е владял явно, необезпокоявано и непрекъснато с намерение за своене процесния имот в продължение на повече от 10 години. Събраните доказателства установяват по несъмнен начин, че от 1971 г. до 1989 г. ищецът е живял в къщата, построена в имота. През 1989 г.заминал за Т., където стоял около една година. След завръщането му в страната къщата била съборена, а през 1990 г. на основание чл. 12 от ЗСГ имотът бил актуван като държавна собственост. Според свидетелските показания ищецът продължил да се грижи за мястото, което останало незастроено. При тези данни обоснован е изводът на въззивния съд, че до 1 юни 1996 г. процесният имот като държавна собственост не е могъл да бъде придобит по давност, ас оглед наложения мораториум съгласно § 1 от ЗД на ЗС, спиращ давността за придобиване на държавни и общински имоти, считано от 31.05.2006 г. давностният срок не е изтекъл. Неоснователен е доводът на касатора, че неправилно съдът е приел, че имотът е общински, тъй като актуването му от страна на общината не я прави собственик. Вярно е, че съставянето на акт за държавна или общинска собственост няма конститутивно действие, а има констативен характер, но с оглед характера на предявения положителен установителен иск за собственост в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху претендирания имот, което в случая не е направено. По изложените съображения настоящият състав намира, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - да бъде оставено в сила. Воден от горното,Върховният касационен съд, състав на IV г. о.