Решение № 262 от 28.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2019 г.

Решение № 262 от 28.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 2911/11.12.2018 г. по гр. д. № 5898/2017 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решението от 23.05.2017 г. по гр. д. № 2911/11.12.2018 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска на П. В. К. срещу С. Р. Р. с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие влошеното здравословно състояние на ищеца по причина на виновно причинено от ответника пътнотранспортно произшествие (ПТП) от 8.11.2005 г. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по правни въпроси, свързани с възможността да се претендира обезщетение само за онези неимуществени вреди вследствие влошаване на здравословното състояние по причина на деликт, независимо че пострадалият не е претендирал обезщетение за вредите от първоначалния деликт и за значението на причините за пропуснатата възможност, например че към предявяването на иска е изтекъл срокът на погасителната давност. По въпросите, по които обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че законът допуска да се претендира, а съдът да присъди обезщетение само за онези неимуществени вреди, които са следствие от влошаване на здравословното състояние по причина на непозволено увреждане, независимо че пострадалият не е претендирал и не му е пресъдено обезщетение за неимуществените вреди поради първоначалното увреждане на неговото здраве. За допустимостта или за основателността на този иск нямат значение причините, поради които пострадалият не е претендирал обезщетението. Ако установи, че е доказан по основание, в своето решение съдът е длъжен да разграничи стадиите в развитието на болестния процес и да определи обезщетението по справедливост само за онези неимуществени вреди, които са във връзка с влошеното здравословно състояние поради деликта, а не за всички неимуществени вреди, които пострадалият е претърпял поради увреденото си здраве. Искът е недопустим, когато със сила на пресъдено нещо е бил отхвърлен иск между същите страни за обезщетение на неимуществени вреди от първоначално засягане на здравето на ищеца по причина на същото поведение на ответника. Мотиви към отговора: Когато с виновното си, противоправно поведение делинквентът е увредил чуждото здраве, за пострадалия възниква вземане за обезщетение на неимуществени вреди поради непозволено увреждане на основание чл. 45 ЗЗД. Деликтът засяга най-висше благо, което чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България подрежда сред основните права на българските граждани. Виновното, противоправно увреждане на здравето е посегателство на личната неприкосновеност (на физическия и/ или психически интегритет) и винаги причинява болки и страдания. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, обезщетението за непозволено увреждане може да бъде определено като платимо еднократно или периодически, като съдът не е обвързан от начина на плащане, заявен с иска ППлВС № 4/30.10.1975 г.). Съдът определя обезщетението като периодически платимо, когато го присъжда за бъдещи вреди - тези, които не са настъпили към предявяване на иска, но се очакват да настъпят като следствие на предвидимото развитие на процесите, които делинквентът е предизвикал. Действително, допустимостта на иска за обезщетение на бъдещите имуществени вреди от деликта покрива изискванията на чл. 124, ал. 2 ГПК, а този за бъдещите неимуществени вреди изначално изключва възможността съдът да определи обезщетението като периодически платимо, а с това – и изискванията на чл. 124, ал. 2 ГПК. Само поради тази разлика на пострадалия не може да се откаже в претенцията си за имуществените, но и за неимуществените вреди да включи и онези, които към предявяването на иска не са настъпили, но са предвидими, тъй като стоят в естественото развитие на процесите, предизвикани от делинквентът. Съгласно чл. 51, ал. 3 ЗЗД, когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди. От друга страна, законът забранява да се пререшава правен спор, разрешен от съда (чл. 299, ал. 1 ГПК). Новият иск обаче е винаги допустим, когато се основава на факт, който силата на пресъдено нещо не преклудира (чл. 439, ал. 2 ГПК). След като законът допуска пострадалият да заяви в претенцията си за обезщетение и онези вреди, които към предявяването на иска не са настъпили, но са резултат от предвидимото развитие на отключените с деликта процеси (чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), по същата причина законът поставя като предпоставка за допустимост на новия иск (на пострадалия – за увеличение на пресъденото обезщетение, а на делинквента – за намаляване на пресъденото обезщетение) съществена промяна в състоянието на делинквента, – такава каквато в решението по първия иск съдът не е могъл да предвиди и обоснове, но е във връзка с деликта (чл. 51, ал. 3 ЗЗД). Разтълкуван така, от чл. 51, ал. 3 ЗЗД не произтича и не може да произтече материално-правна или процесуално-правна пречка пострадалият да претендира, а съдът да присъди обезщетение само за онези неимуществени вреди, които са следствие от влошаване на здравословното състояние по причина на непозволено увреждане, независимо че не е претендирал и не му е било пресъждано обезщетение за вредите от първоначално увреденото си здраве. С предявения иск, основан на твърденията за съществена промяна в здравословното състояние, отново се ангажира отговорността на делинквента по чл. 45 ЗЗД. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, обезщетението обхваща всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Обезщетението обхваща и онези вреди (имуществени и неимуществени), които при първоначално проявените вреди са били непредвидими, но са във връзка с поведението на делинквента. И тогава пострадалият от непозволено увреждане има право на съдебна защита, защото твърди, че неговото право по чл. 45 ЗЗД е нарушено (чл. 56, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ). Дори влязлото в сила решение не е пречка да претендира обезщетение и за тези вреди. Без значение за допустимостта или за основателността на неговият иск са причините, поради които пострадалият не е претендирал и не претендира обезщетението за неимуществените вреди поради първоначалното засягане на неговото здраве. Ако установи, че искът е доказан по основание, в своето решение съдът е длъжен да разграничи различните стадии в развитието на болестния процес и да определи обезщетението по справедливост само за онези неимуществени вреди, които са във връзка с влошеното здравословно състояние, а не за всички неимуществени вреди, които пострадалият е претърпял от увреденото си здраве. Искът е недопустим, когато със сила на пресъдено нещо е отхвърлен иск между същите страни за обезщетение на неимуществени вреди от първоначалното засягане на здравето на ищеца по причина на същото поведение на ответника. С иска, основан на твърдения за "влошаване" в болестния процес, отново се повдига разрешен между страните спор - за липсата на основание да се ангажира отговорността на ответника за непозволено увреждане на здравето на ищеца.