Решение № 4467 от 14.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6955/2015 г.

Решение № 4467 от 14.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6955/2015 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив срещу решение № 774/16.04.2015 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 1692 по описа за 2013 г., с което е отменен ревизионен акт № 16251200408/25.02.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив. Конкретните оплаквания на касатора са за противоречие на решението с материалния закон. Доводът му е за осъществяване на изключващия правото на данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, юридически факт по чл. 182, ал. 2, т. 7 ЗКПО, тъй като преотстъпения за 2007 г. корпоративен данък е инвестиран в активи, използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки. Отрича противоречието на чл. 182, ал. 2, т. 7 ЗКПО с чл. 1, б. "г" от Регламент /ЕО/ № 1998/2006 г. на Комисията. Иска отмяна на решението и отхвърляне на оспорването срещу РА. Претендира деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация "Легия" АД, чрез повереника си адв. Делчев отрича основателността на жалбата. С молба от 5.06.2015 г. е поискал да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроси, свързани с тълкуването на чл. 1, § 1, б. "г" от Регламент /ЕО/ № 1998/2006 г. на Комисията. Иска присъждане на направените за касационното производство разноски. Заключението на прокурора е за неоснователност на жалбата. След обсъждане на касационните доводи и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АС Пловдив ревизионен акт са установени в тежест на "Легия" АД допълнителни задължения за корпоративен за 2007 г. в размер 65 538 лева с лихви за забава 33 129.25 лева, заради отказ да се признае заявеното с ГДД по чл. 92 ЗКПО за този данъчен период право на преотстъпване на данъка по чл. 184 ЗКПО в размер 65 538 лева. Според органите по приходите РЛ осъществява дейността си в в гр. Раковски, общ. Раковски, в която безработицата е с над 35 % по-висока от средната за страната, като за 2007 г. е извършил инвестиции в данъчни дълготрайни материални и нематериални активи, свързани с производствена дейност, на обща стойност 146 157.80 лева. Предвид установеното отчитането на приходи от производство на ишлеме на облекло за съконтрахенти от държави-членки на ЕС - Белгия, Холандия и Испания е прието, че е осъществено изключението по чл. 182, ал. 2, т. 7 ЗКПО за правото на данъчно облекчение, представляващо минимална помощ. Установеното с РА задължение за корпоративен данък е в размера на неправомерно ползваното според органите по приходите данъчно облекчение. Мотивите на първостепенния съд в отменителното му решение възсъздават буквално тези от решение № 2107/25.02.2015 г. на състав на първо отделение на ВАС по адм. д. № 5658/2014 г. Решаващият от тях е, че при производството на ишлеме не се прехвърля собствеността върху готовите стоки, поради което се осъществява доставка на услуга, а това определя ограничението по чл. 182, ал. 2, т. 7 ЗКПО като противоречащо на чл. 1, б. "г" от Регламент /ЕО/ № 1998/2006 на Комисията. По искането за преюдициално запитване. Искането е неоснователно. Значението и смисълът на разпоредбата на чл. 1, § 1, б. "г" от Регламент /ЕО/ № 1998/2006 г. на Комисията се възприемат безпротиворечиво в актуалната практика на националните юрисдикции. Яснотата на разпоредбата изключва тълкувателната нужда и е правоизключващ юридически факт за правомощието на националния съд, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи преюдициално запитване - чл. 629, ал. 3 от ГПК. По касационното оспорване. Решението на Административен съд Пловдив е правилно. Отнесеният пред АС Бургас спор е съществуването на данъчното облекчение по чл. 184 ЗКПО /ред. от ДВ бр. 110/2007 г., в сила от 1.01.2007 г./, заявено от "Легия" АД за 2007 г. с последиците за законосъобразността на определящия публични задължения за този отчетен период РА. Съдържанието на спорното данъчно предимство е преотстъпване на до 100 % от данъка на данъчно задължените лица за данъчната им печалба от извършваната производствена дейност, включително производство на ишлеме при кумулативно осъществяване на предпоставките на чл. 184, т. 1 и 2 ЗКПО. Общо условие за данъчните облекчения, представляващи минималната помощ и държавната помощ за регионално развитие е това по т. 1, което е обвързано с осъществяването на производствената дейност в общини, в които за годината предхождаща текущата нивото на безработица е с 35 % или повече надвишаващо средното за страната. Специфичните предпоставки за преотстъпване на данъка, представляващо минимална помощ са тези по чл. 188 във вр. с чл. 184, т. 2, б. "а" ЗКПО. Те, както и ситуирането на производството в община с висока безработица са безспорни. Спорно е осъществяването на изключващия данъчното облекчение юридически факт по чл 182, ал. 2, т. 7 ЗКПО - инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки. Правилно съдът е възприел противоречието на тази разпоредба с правилото на чл. 1, § 1, б. "г" от Регламент /ЕО/ № 1998/2006 на Комисията от 15.12.2006 г. за прилагане на членове 87 и 88 от договора към минималната помощ. В съответствие с чл. 7, § 3 от Регламент /ЕС/ № 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на членове 107 и 108 от ДФЕС всяка индивидуална помощ de minimis, която е предоставена между 1 януари 2007 г. и 30 юни 2014 г. и изпълнява условията на Регламент (ЕО) № 1998/2006, се смята за неотговаряща на всички критерии по член 107, параграф 1 от Договора и следователно за нея не се прилага изискването за уведомяване по член 108, параграф 3 от Договора. Според чл. 107 от ДФЕС /предишен чл. 87 от ДЕО/, освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите-членки, е несъвместима с вътрешния пазар. Или ако минималната помощ, предоставена в периода 1 януари 2007 г. до 30 юни 2014 г. изпълнява условията на Регламент (ЕО) № 1998/2006, тя по хипотеза не засяга търговията между държавите-членки по начин изключващ съвместимостта й с вътрешния пазар. В чл. 1, § 1 от Регламент (ЕО) № 1998/2006 изчерпателно са изброени помощите, за които регламентът е неприложим. Относимо към спора е ограничението по чл. 1, § 1, б. "г", изключващо от обхвата на помощите de minimis свързаните с износ за трети страни или държави-членки и по-конкретно - помощите, пряко свързани с изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност. То следва да се разглежда в контекста на § 6 от преамбюла на регламента, според което регламентът не се прилага към минималната експортна помощ или минималната помощ за предпочитане на местни пред вносни продукти и в частност, той не трябва да се прилага към помощта за създаване и функциониране на дистрибуторски мрежи в други страни. Рестрикцията на националния закон е антиципирана - засяга инвестирането в активи за производство на стоки, предназначени за износ в трети страни или държави-членки, а не помощи, пряко свързани с изнасяните количества. Помощта за инвестиране в дълготрайни активи за производство на стоки за износ не представлява експортна помощ. Предвид приматът на съюзното право над националния правопорядък, съдът правилно е отказал да приложи ограничението за минималната помощ по ЗКПО, заради противоречието му с чл. 1, § 1, б. "г" от Регламент (ЕО) № 1998/2006. Щом отсъствието на предпоставките на чл. 184 и 188 ЗКПО не е установено като основание за дисквалифициране на правото на преотстъпване на данъка /напротив - съществуването им е установено в хода на ревизията и потвърдено от административния съд/, а по разбирането на касационния съдебен състав възприетите от администрация основания да се откаже данъчното облекчение са поправени основателно от първостепенния съд, то определянето с РА на допълнителни публични задължения е неправомерно. Дължимо е оставяне в сила на първоинстанционното решение. При този изход на спора на ответника по касация се следват разноски по производството в размер 534.50 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение