Решение № 4473 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1617/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. В., гражданин на Република Украйна, подадена чрез пълномощник адв. А. Саздов, против решение № 39104 от 24.11.2025 г. по адм. дело № 5701/2025 г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Л. В. срещу отказ за влизане в страната от 05.05.2025 г., издаден от Я. Ч. - контролиращ служител на ГКПП Аерогара София, Гранично полицейско управление София към Регионална дирекция „Гранична полиция“ - Аерогари към Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, включително правото на Европейския съюз и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на правния спор. Ответникът – Контролиращ служител - мл. инспектор Я. Ч., старши полицай в 04 група на ГКПП - Аерогара София от Гранично полицейско управление - София към Регионална дирекция "Гранична полиция" - Аерогари при Главна дирекция "Гранична полиция" – МВР, чрез процесуален представител – юрисконсулт Е. Кабранска, в съдебно заседание пред настоящата инстанция оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение като неоснователна, като бъде потвърдено първоинстанционното съдебно решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на съда е правилно и следва да бъде потвърдено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е по жалба на Л. В./ L. V., роден на [дата]., гражданин на Република Украйна, живущ в Република Ирландия, [ЛНЧ], срещу отказ за влизане в страната от 05.05.2025 г., издаден от Я. Ч. - контролиращ служител на ГКПП Аерогара София, Гранично полицейско управление София към Регионална дирекция „Гранична полиция“ - Аерогари към Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като не са били допуснати съществени нарушения на материалния закон и на административнопроизводствените правила, обосноваващи неговата отмяна. Относно приложението на материалния закон съдът е приел, че са изпълнени предпоставките на правното основание по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ – при влизането си в Република България на 05.05.2025 г. украинският гражданин не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване, както и на фактическото такова – не разполага с необходимите документи за удостоверяване на причината и условията на пребиваване. С оглед изложеното Административен съд София-град е мотивирал извод, че оспореният отказ е издаден от компетентен административен орган, в установената форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения, при правилно приложение на закона и в съответствие с неговата цел. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане на аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Правилно е прието, че отказът за влизане страната от 05.05.2025 г., издаден от Я. Ч. - контролиращ служител на ГКПП Аерогара София е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Неоснователни са възраженията на касатора, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Постановеното решение е съобразено с данните по делото, събрани от представените в административната преписка доказателства и събраните такива в съдебното производство. На първо място, неоснователно е възражението за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че към момента на влизане в страната жалбоподателят не е разполагал с необходимите документи, удостоверяващи целта и условията на пребиваването му. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че към релевантната дата – 05.05.2025 г. – чуждият гражданин е бил с изтекло разрешение за пребиваване в Република България, като същевременно спрямо него е била наложена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход“, както и е бил обявен за издирване в информационните масиви на компетентните органи. Представените доказателства за студентски статус са относими към предходен период и не установяват актуално основание за пребиваване към момента на влизането в Република България. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказана достоверно целта и условията на пребиваване по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 17 от Закон за чужденците в Република България. На следващо място, неоснователни са доводите за нарушение на правото на Европейския съюз. Касаторът се позовава на Директива 2001/55/ЕО, както и на Решение (ЕС) 2022/382 и Решение (ЕС) 2024/1836, уреждащи режима на временна закрила за разселени лица от Украйна. Тези актове обаче не предоставят безусловно право на влизане и пребиваване на територията на всяка държава членка по избор на лицето, нито дерогират изискванията на националното законодателство относно доказване на целта и условията на пребиваване при влизане в страната. Съгласно правото на Съюза, временната закрила поражда права по отношение на държавата членка, която я е предоставила, като възможността за краткосрочно придвижване в рамките на Съюза не освобождава лицето от задължението да обоснове целта на влизане в друга държава членка, нито препятства упражняването на граничен контрол съобразно националното право. В този смисъл позоваването на примата на правото на Европейския съюз е неотносимо, доколкото не е налице противоречие между приложената национална правна норма и правото на Европейския съюз. Не може да бъде споделено и оплакването, че административният орган е бил длъжен служебно да установява статута на лицето в други държави членки. При осъществяване на граничния контрол чужденецът е този, който следва да докаже наличието на предпоставките за влизане в страната, включително чрез представяне на съответните документи. В случая не се установява към момента на проверката жалбоподателят да е представил надлежни доказателства за твърдяната временна закрила, поради което органът не е разполагал с фактическо основание да извършва допълнителни проверки извън представеното от лицето. Неоснователно е и възражението за непълнота на съдебния анализ. Първоинстанционният съд е обсъдил всички релевантни факти и доказателства, като е достигнал до обоснован извод, че са налице материалноправните предпоставки за постановяване на отказ за влизане в Република България. Изводите му са в съответствие както с доказателствата по делото, така и с приложимите правни норми. Предвид изложеното, настоящият касационен състав приема, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, без допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при обоснованост на фактическите изводи. Не са налице основанията за отмяна по чл. 209 от Административнопроцесуален кодекс. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение