Решение № 50 от 6.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 26/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, чрез процесуалния представител юрисконсулт Ц. Шишков срещу решение 3 от 10.12.2020 г. по адм.дело С-2 по описа за 2020 г. на Административен съд - Плевен. С него по жалба на Г. Ц. И. е отменена негова заповед 8121К-436 от 22.01.2020 г., с която на основание чл.226, ал.1, т.6, във връзка с чл.232 от Закон за министерство на вътрешните работи (ЗМВР), чл.7, ал.1, т.5, ал.2 и ал.4 от Наредба 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в министерство на вътрешните работи и протокол 8121р-1249 от 17.01.2020 г. е прекратено служебното му правоотношение. В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост поради нарушение на процесуалните правила и за неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на материалния закон, което представлява касационно основание по чл.209, т.2 и т.3 от АПК. Иска се обезсилване или отмяна на решението с отхвърляне жалбата на лицето, като се претендира присъждане на съдебни разноски в общ размер от 370.00 лв., като за първата инстанция е в размер на 100.00 лв., юрисконсултско възнаграждение, такова в размер на 200.00 лв. за касационната инстанция и 70.00 лв. държавна такса, съгласно списък по чл.80 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК. Процесуалният представител юрисконсулт Т. Цановска представя писмени бележки и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответната страна. Ответната страна по касационната жалба - Г. Ц. И. оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния си представител адв.В. Стойчев и становище по реда на чл.213а от АПК. Представя писмени бележки и претендира присъждане на съдебни разноски, като прилага и списък по чл.80 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл.218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Касационното възражение за недопустимост на съдебното решение, което се обжалва е неоснователно. Съдебният акт се явява недопустим, когато е постановен въпреки липсата на право на жалба или то е упражнено ненадлежно, респ. и ако съдът е бил десезиран да разгледа определен правен спор. В конкретния случай това не се явява реализирано, понеже са налице всички положителни процесуални предпоставки за разглеждането му, като отсъстват отрицателните процесуални предпоставки затова. Доводът за недопустимост на съдебното решение поради допуснати нарушения на процесуалните правила е такъв относим към неправилност на същото. Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е била заповед 8121К-436 от 22.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл.226, ал.1, т.6, във връзка с чл.232 от ЗМВР, чл.7, ал.1, т.5, ал.2 и ал.4 от Наредба 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в министерство на вътрешните работи и протокол 8121р-1249 от 17.01.2020 г. е прекратено служебното му правоотношение. В мотивите на обжалваното решение съдът е изложил фактическата обстановка по спора и конкретно, че на лицето е било прекратено служебното правоотношение със заповед, като тази заповед 8121к - 3691/23.10.2015 г. на министъра на вътрешните работи е отменена с влязло в сила решение 6659 от 29.05.2017 г. по адм. дело 1434 по описа за 2017 г. на ВАС, II колегия, петчленен състав. С последваща заповед 8121К-5496 от 21.06.2017 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на лицето отново е прекратено, като и тя е отменена с влязло в сила решение 16825 от 10.12.2019 г. по адм.дело 11160 по описа за 2019 г. на ВАС, II колегия, петчленен състав. По повод на това последно решение лицето е подало заявление вх. 312100-19253 от 19.12.2019 г. с искане за възстановяване на предишната или друга равностойна длъжност. За преценяване и произнасяне по заявлението е изискана информация от различни структури на МВР за вакантни ръководни длъжности за държавни служители в системата, съгласно заповед 8121з-141 от 24.01.2017 г., изм. със заповед 8121з-482 от 24.03.2017 г., във връзка с Приложение 6, за прилагане на Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 и ал.3 от ЗМВР. С докладна записка 8121р-1039 от 15.01.2020 г. министърът на вътрешните работи е уведомен за постъпилото заявление и предприетите действия, включително и за предлагане на лицето на вакантни длъжности, върху която е поставена резолюция "Да". С покана 812100-578 от 15.01.2020 г. лицето е поканено да се яви, като за срещата, проведена на 17.01.2020 г. е съставен протокол 8121р-1249 от 17.01.2020 г. и на същото са предложени конкретно посочени ръководни длъжности. В протокола е записано, че Г. И. не приема предложените длъжности и иска да му се предложат всички свободни длъжности от конкретния вид. В резултат на това е изготвена докладна записка 8121р-1599 от 22.01.2020 г. от директора на дирекция "Човешки ресурси" при министерството до министъра на вътрешните работи, като е направено предложение за прекратяване на служебното правоотношение на лицето, на основание чл.226, ал.1, т.6 от ЗМВР, като върху нея е поставена резолюция "Да". Издадена е оспорената заповед, с която на основание чл.226, ал.1, т.6, във връзка с чл.232 от ЗМВР, чл.7, ал.1, т.5, ал.2 и ал.4 от Наредба 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в министерство на вътрешните работи и протокол 8121р-1249 от 17.01.2020 г. е прекратено служебното правоотношение на Г. Ц. И., старши комисар, директор II степен на Областна дирекция на МВР - Ловеч, поради отказ на служителя да заема длъжност, на която е възстановен с влязло в сила решение 16825 от 10.12.2019 г. по адм.дело 11160 по описа за 2019 г. на ВАС, II колегия, петчленен състав. С нея е постановено на лицето да бъдат изплатени полагащите се обезщетения по ЗМВР. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил, като е описал и събраните пред него писмени доказателства, включително копия на длъжностните характеристики на длъжностите по Приложение 6 "Йерархия на длъжностите за държавни служители в съответния вид длъжност", II част "Ръководни длъжности", за прилагане на Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 и ал.3 от ЗМВР. Съдът конкретно е изброил и посочил и събраните като доказателства писма, изготвени от ръководителите на структурите към МВР в отговор на писмо 8121з-89 от 03.01.2020 г. по повод изисканата информация, както беше посочено по-горе. Представени са и приети справки за вакантните длъжности за периода м.декември 2019 г.-м.януари 2020 г. на ръководителите на структурни звена при МВР до министъра на вътрешните работи. По делото е изслушана и съдебно-икономическа експертиза, като заключението по нея е обсъдено в мотивите на съдебното решение, постановено от административния съд, който е кредитирал същото. Той изрично е посочил, че според заключението при направена справка между списъка към протокол 8121р-1249 от 17.01.2020 г. и списъка от писмото на МВР от 03.07.2020 г. се установява, че не всички ръководни длъжности са били предложени на държавния служител. При така изложената фактическа обстановка по спора и от настоящия съдебен състав, административният съд е направил извод, че оспореният акт е издаден от компетентен по смисъла на чл.227, във връзка с чл.158 от ЗМВР орган, при спазване на изискванията за писмената му форма и относно съдържанието му, съгласно чл.59, ал.2 от АПК. Според него са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, което е довело и до нарушаване на приложените материалноправни разпоредби и целта на закона. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Органът по назначаването при издаването на административния акт се е позовал на две законови разпоредби. Съгласно чл.226, ал.1, т.6 от ЗМВР, в приложимата редакция, служебното правоотношение на държавния служител на МВР се прекратява: т.6 когато служителят не заеме длъжността, на която е възстановен, в 14-дневен срок от влизането в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, освен когато този срок не е спазен по уважителни причини. Съгласно чл.232 (изм. ДВ, бр.97 от 2017 г.) от ЗМВР, в приложимата редакция, при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на съдебното решение се явят в съответната структура. Когато предишната длъжност не е вакантна или е съкратена, държавните служители в МВР се възстановяват на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл.143, ал.1. В тази последна разпоредба е посочено, че държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 съобразно изпълняваните функции и притежаваната квалификация изпълняват служебните си задължения на следните видове длъжности: висши ръководни, ръководни, изпълнителски и младши изпълнителски. Не е бил спорен фактът, че заеманата длъжност на лицето е такава по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. По делото безспорно е установено, че възстановеният на длъжност държавен служител, в изпълнение на решение 16825 от 10.12.2019 г. по адм.дело 11160 по описа за 2019 г. на ВАС, II колегия, петчленен състав, е поискал да настъпят последиците на този съдебен акт, влязъл в сила на 10.12.2019 г. като касационен окончателен съдебен акт и е подал заявление затова на 19.12.2019 г. Не се оспорва също, че към тази дата заеманата от старши комисар Г. Ц. И. длъжност - директор II степен на ОД на МВР-Ловеч не е била вакантна. Така спорно се явява прилагането на чл.232 от ЗМВР, в приложимата редакция към момента на възстановяване на държавния служител, а това е моментът на заявлението, което лицето е подало (19.12.2019 г.), когато фактическият състав на възстановяването се явява вече завършен. Правилен е изводът на административния съд, че прилагането на тази разпоредба е изпълнено формално, понеже не всички вакантни/свободни ръководни длъжности от същия вид в структурата на МВР към момента на заявлението са предложени и които се доближават по специфично наименование и изисквания за професионален опит и образование за позицията, заемана от лицето преди прекратяване на служебното правоотношение. Това се установява безспорно не само от писмените доказателства, но и от съдебния експерт чрез изготвеното от него заключение по съдебно-икономическата експертиза. По този начин формалното изпълнение на чл.232 от ЗМВР води до липсата на реалното му изпълнение, което не формира отказ за заемане на длъжност, на която е възстановено лицето по смисъла на чл.226, ал.1, т.6 от ЗМВР и поради което тази материалноправна норма също се явява неправилно приложена, както точно е приел административният съд. Така допуснатото нарушение на административнопроизводствените правила е довело и до нарушаване на материалния закон. Също така следва да се посочи, че в мотивите на обжалваното решение съдът, като се е позовал на съдебното заключение е посочил конкретни вакантни длъжности от същия вид, които отговарят на посочените изисквания и не са били предложени на държавния служител. По делото не е бил спорен фактът, че предложените длъжности са ръководни, както заявява и касационният жалбоподател и каквато длъжност е била заеманата от лицето, съгласно Класификатора на длъжностите в МВР, и издадената във връзка с чл.143, ал.2 от ЗМВР заповед 8121з-141 от 24.01.2017 г. на министъра на вътрешните работи по прилагането му, изм. със заповед 8121з-482 от 24.03.2017 г. на същия орган. Спорен е бил въпросът дали предложените длъжности са в рамките на съответния вид по чл.143, ал.1 от ЗМВР и те са всички възможни такива, а не избирателно определени. Изискването, че предлаганата длъжност следва да е равностойна, каквато е била редакцията на чл.232 от ЗМВР (обн., ДВ, бр.53 от 2014 г.), не е било основа за анализ от страна на съда при преценяване материалноправните предпоставки за приемане на предложението от държавния служител, и каквато теза застъпва касаторът по повод твърдяно от него нарушение от страна на съда при постановяване на обжалваното съдебно решение. Същото като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответната страна следва да се присъдят съдебни разноски за настоящата касационна инстанция, представляващи реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 800.00 лв., на основание чл.78, ал.3 от ГПК и списък по чл.80 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК. Възражението за неговата прекомерност е неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Съобразно изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение