Решение № 356 от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 773/2011 г.

Решение № 356 от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 773/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 117 от 2.02.2012 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 698 от 9.02.2011 г. по гр. д. № 11721/2010 г. на Софийски градски съд в частта му, с която са уважени обективно съединени искове квалифицирани с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 228, ал. 2 КТ вр. с т. 13 от трудов договор от 1.02.2005 г., предявени от А. О. Г. от [населено място] против [фирма], [населено място]. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправните въпроси по приложението на чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 74 КТ дължи ли се обезщетение за оставане без работа след незаконно уволнение на чужд гражданин с разрешение за временно пребиваване в страната, както и действителна ли е уговорка за обезщетение, дължимо независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. По приложението на чл. 225, ал. 1 КТ вр. с чл. 70, ал. 1 ЗНЗ: Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, при незаконно уволнение, работникът има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца. Съгласно чл. 73, ал. 1 от Закона за насърчаване на заетостта, трудовите и осигурителните отношения на чужденци, наемани на територията на Република България от местни работодатели, се уреждат по условията на българското трудово и осигурително законодателство, т. е. при незаконно уволнение на чужд гражданин, работодателят дължи обезщетение при условията на чл. 225, ал. 1 КТ. Времето, за което се дължи обезщетение, независимо от гражданството на лицето, е в зависимост от периода на оставане без работа в рамките на шест месеца след уволнението. Периодът, за който се дължи обезщетение не е обвързан от срока за разрешение за работа в България, тъй като продължителността на този срок е в зависимост от поведението на работодателя - съгласно чл. 70, ал. 2 и чл. 72, ал. 2 ЗНЗ, разрешението за работа по трудово правоотношение се издава от Агенцията по заетостта по искане на местния работодател, по чието искане е и продължаването на срока на разрешението. По приложението на чл. 74, ал. 4 КТ относно уговорката за обезщетение при уволнение: Съгласно чл. 66, ал. 2 КТ, с трудовия договор страните могат да уговорят всички условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника от установените с колективен трудов договор. Когато между страните по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорения срок за обезщетение не е по-кратък от предвидения в чл. 222 КТ или в Колективен трудов договор. Уговорката е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя обаче се дължи само в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225, ал. 1 КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения. Аналогично на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, това обезщетение не може да се кумулира с обезщетението за незаконно уволнение, тъй като е уговорено за покриване на същите претърпени от работника вреди поради оставане без работа след уволнението. С влязло в сила решение № 698 от 9.02.2011 г. по гр. д. № 11721/2010 г. на Софийски градски съд е уважен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, предявен от А. О. Г. от [населено място] против [фирма], [населено място] - уволнението на ищеца, извършено от работодателя със заповед № 359ЧР от 30.09.2005 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и заповедта за уволнение отменена. С решението са уважени и обективно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и чл. 228, ал. 2 КТ вр. с т. 13 от трудов договор от 1.02.2005 г. Прието е, че обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи за времето от уволнението до изтичане на срока на трудовия договор, който срок по отношение на ищеца като чужд гражданин, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗНЗ е в зависимост от срока за разрешение за работа в България, предвид което е присъдено обезщетение в размер на 31050 лева. Като основателен е уважен и искът за обезщетение в размер на 57500 лева, уговорено при прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя - прието е, че клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовия договор от работодателя по т. 13 от трудов договор от 01.02.2005 г. е валидна, независимо от причината за прекратяване на трудовото правоотношение. В касационната жалба против въззивното решение, подадена от [фирма], се поддържа, че в нарушение на закона съдът е присъдил обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ на чужд гражданин и без да е установено, че след уволнението ищецът е останал без работа. Изложени са доводи за неправилност на решението в частта му, с която е присъдено обезщетение на основание т. 13 от трудов договор от 1.02.2005 г. Поддържа се, че клаузата е недействителна като противоречаща на закона, а изводът на съда за основателност на претенцията е необоснован, явяващ се в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на правата по трудово правоотношение. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационното оплакване за неправилно приложение на чл. 225, ал. 1 КТ по отношение на чужд гражданин е неоснователно. Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 225, ал. 1 КТ, обезщетение поради незаконно уволнение е дължимо независимо от гражданството на лицето, когато трудовия договор е сключен по искане на български работодател. Ищецът е сключил процесния трудов договор след получено по искане на работодателя разрешение за работа в България - решение № 548 от 14.02.2004 г. на А. по заетостта, издадено по искане на [фирма] (чиито правоприемник е ответника), а искането за продължаване на разрешението е било в правомощията на ответника. Касационното оплакването, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е присъдено без доказателства, че уволненият служител е останал без работа след уволнението е неоснователно. От доказателствата по делото (трудова книжка и констатация на съда по определение от съдебно заседание от 11.06.2007 г.) е установено, че след прекратяване на трудовия договор с ответника, ищецът не е постъпвал на работа по трудово правоотношение, поради което изводите на съда за дължимост на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ са правилни. Неоснователно е и доводът за недействителност на клаузата по т. 13 от трудов договор от 1.02.2005 г. Постигнатата между страните договореност е за обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовия договор по причини на работодателя, поради което клаузата е валидна. В нарушение на материалния закон обаче съдът е присъдил обезщетение за целият уговорен период от пет месеца, независимо, че уволнението е признато за незаконно и при присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Смисълът на уговорката по т. 13 от трудовия договор е да се обезщетят вреди от уволнението за срок от пет месеца, поради което кумулирането му с обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е в нарушение на закона. Срокът за който обезщетението е дължимо е за разликата между уговорения период и периода, за който е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил обжалваното решение в нарушение на материалния закон, поради което решението в частта, с която искът за обезщетение по т. 13 от трудов договор от 1.02.2005 г. е уважен над 31050 лева следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по арг. от чл. 293, ал. 3 ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което искът се отхвърли за разликата между 31050 лева и 57500 лева. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение