Решение № 5106 от 21.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12869/2020 г.

Решение № 5106 от 21.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12869/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Кмета на Община Самоков, чрез пълномощник, срещу Решение № 917 от 16.09.2020 г., постановено по адм. дело № 719/2020 г. по описа на Административен съд С. област. В жалбата се твърди недопустимост, алтернативно - неправилност на съдебния акт на основанията по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и решаване на спора по същество. В отговор ответникът по така подадената касационна жалба прави възражения за нейната неоснователност, което поддържа и в открито съдебно заседание. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, като в тази връзка представя писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок, от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: Пред административния съд е депозирана искова молба, с която К. Н. е предявил иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, срещу Община Самоков, с който претендира да бъде осъдена да му заплати сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени, в съдебното производство по обжалване на Наказателно постановление № 138 от 20.03.2019 г., издадено от Кмета на Община Самоков, представляващи заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и разноските в исковото производство. С обжалваното решение съдът от първата инстанция е уважил частично така предявения иск и е осъдил общината за сумата от 410 лв., отхвърлил е претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 11.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, и е уважил искането за присъждане на разноските в исковото производство съразмерно с уважената и отхвърлената част от иска. За да обоснове този правен резултат АССО е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил наличието на комулативно изискуемите предпоставки на чл. 1, ал. 1 от специалния закон – ЗОДОВ, поради което искът му е основателен. По отношение на размера съдът е приложил правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим субсидиарно на осн. чл. 144 АПК, чл. 36 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е уважил иска съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед преценката си за справедлив размер на адвокатското възнаграждение. По отношение претенцията за лихва съдът е счел, че такава не се дължи, тъй като лихва върху разноските във всички съдебни производства по правило не се присъжда, тъй като те не представляват лихвоносно задължение. Решението е валидно и допустимо. Неоснователно касаторът твърди, че съдебното решение е недопустимо, тъй като ищецът е следвало, предвид настъпилата законодателна промяна на ЗАНН, обн. в ДВ, бр. 94/27.11.2019 г., в сила от 03.12.2019 г., да поиска допълване или изменение на решението, постановено в наказателното съдебно-административно производство, в частта за разноските, на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК. Наличието на друг, специален и законоустановен, ред за обезщетение изключва приложимостта на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно чл. 80, изр. второ ГПК: " Страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. " Последното по делото съдебно заседание пред РС – Самоков по НАХД № 174/2019 г., образувано по обжалването на К. Н. на процесното НП, се е провело на 12.11.2019 г., т. е. преди да е влязло в сила изменението на чл. 63 ЗАНН – 03.12.2019 г. Предвид константната практика на съдилищата и законодателната празнота, жалбоподателят не е предявил искане за присъждане на разноски пред този съд, чието решение е влязло в сила без да бъде обжалвано от страните, нито е представял списък на такива. Непредявяването на искането своевременно и непредставянето на списък на разноските обаче е пречка "... да иска изменение на решението в частта му за разноските. ", съгласно изричното разпореждане на закона. Ето защо жалбоподателят не е могъл да се възползва от изменението на ЗАНН, което безспорно е в негова полза, и да реализира правото си на обезщетение пред административнонаказателния състав на съда. Неоснователни също така са възраженията на касатора за необосновано завишен размер на обезщетението, признато от съда за справедливо. Съгласно диспозитива на приетото Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховния административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, поради което Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени /и неимуществени/ вреди. Следователно, в производствата по реда на ЗОДОВ заплатените в наказателното съдебно-административно производство адвокатските възнаграждения не са "разноски", а имуществени вреди, и "всички" тези имуществени вреди подлежат на обезщетяване от Държавата, респ. общините. Едва след изменението на ЗАНН заплатените в съдебното производство по обжалване на НП адвокатски възнаграждения отново могат да се претендират като "разноски", а не като "имуществени вреди" и престават да носят лихва на ползващите правната помощ лица. Законодателната празнота в ЗАНН обаче ги приравни, макар и за известен, не особено кратък период от време, на "имуществени вреди", върху сумата за обезщетението на които административният орган, чиито акт е отменен, като незаконосъобразен, дължи и лихва. По причина на отсъствие на касационна жалба от страна на ищеца решението на съда, в частта, с която е отхвърлена претенцията за лихва, не следва да бъде отменено. Всъщност лихва върху сумата на обезщетението от 410 лв. се дължи, считано от влизане в сила на отменителното решение по НОХД № 174/2019 г. - 12.06.2020 г., съгласно отбелязването на РС – Самоков, /вж. т. 4 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК/ или от датата на предявяване на исковата молба – 14.07.2020 г. но не и от 11.05.2020 г., както е формулирано искането на ищеца. От друга страна в Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд прие, че възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар е допустимо при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото. Както правилно съдът е посочил, производството по обжалване на НП не се отличава с правна и фактическа сложност, макар и да не е приключило в едно съдебно заседание в процесния случай. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността е присъдил само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата – да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Настоящата инстанция напълно споделя мотивите на решаващия съд, а несъгласието на страната с тези мотиви не е възведено от законодателя като касационно основание. Въз основа на изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на ответника по касация за присъждане на понесените в настоящото производство разноски е основателна и следва да бъде уважена. Възражението на касатора за прекомерност на заплатеното възнаграждение на адв. М. е неоснователно и не следва да бъде уважено. Заплатената от Н. сума от 600 лв. е близко до минимално предвидения в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. минимален размер на възнаграждението за една съдебна инстанция. Съдът няма задължение да определя адвокатския хонорар единствено в минимален размер, а при наличие на предпоставките за присъждането му и при направено възражение за прекомерност може да извърши корекция на същото след преценка на фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав намира, че договореното и реално заплатено от К. Н. възнаграждение за един адвокат съответства на фактическата и правна сложност на делото и същото не следва да бъде намалено. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение