Решение № 6085 от 7.6.2023 г. на ВАС, VI о.

Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Руков, от гр. София против решение 927 / 26.09.2022 г. по адм. дело 1135 / 2021 г. на Административен съд София област. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Ответникът по касационната жалба председателят на Административен съд София град не изразява становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 АПК е основателна, но по съображения различни от изложените в нея. С решение 927 / 26.09.2022 г. по адм. дело 1135 / 2021 г. Административен съд София област е отхвърлил оспорването по жалба на Д. Руков срещу заповед АЗ 157 / 06.12.2019 г. на председателя на Административен съд София град, в частта, с която на основание чл. 93, ал.1 от Закона за съдебната власт поради освобождаване от длъжност, считано от 19.11.2019 г. част от делата, разпределени на съдия Р.Бузова, а именно адм. дела 10757 / 2017 г.; 343 / 2016 г.; 12054 / 2016 г.; 2864 / 2016 г.; 9993 / 2016 г.; 10371 / 2017 г.; 7160 / 2017 г.; 10368 / 2017 г.; 12178 / 2017 г. и 10435 / 2018 г. по описа на Административен съд София град, са разпределени за разглеждане на него като докладчик. Административният съд е постановил своето решение, спазвайки указанията досежно допустимостта на оспорването, дадени му с определение 2442 / 06.03.2022 г. по адм. дело 1931 / 2022 г. на Върховния административен съд. Съгласно чл. 235 АПК когато отмени обжалваното определение и разреши въпроса по частната жалба определението на Върховния административен съд е задължително за по-долния съд. Указанията за допустимостта на производството обаче нямат обвързващо действие за настоящия касационен състав на Върховния административен съд и той има правомощието и задължението служебно да изследва валидността, допустимостта и съответствието с материалния закон на първоинстанционното съдебно решение. По делото е установено, че оспорената заповед е издадена в изпълнение на правомощието на административния ръководител председател на Административен съд София град по чл. 93, ал. 1, т. 2 ЗСВ, а именно да организира работата на съдиите от този съд. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗСВ урежда принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение на делата и преписките в органите на съдебната власт съобразно поредността на постъпването им и се извършва при спазване на изискванията на чл. 360б ЗСВ, според който органите на съдебната власт използват информационни системи одобрени от пленума на Висшия съдебен съвет съгласувано с министъра на правосъдието и министъра на електронното управление. Установено е, че въпросът за производствата по разпределените на съдия Бузова висящи дела които не са обявени за решаване е разгледан на Общо събрание на съдиите в АССГ проведено на 29.10.2019г. Взето е решение, обективирано в т.1 от протокола, тези дела да бъдат преразпределени между съдиите от отделенията, разглеждащи съответните материи. Решението е израз на правомощието на общото събрание на съдиите по чл.92, ал.1, т.7 ЗСВ. След това решение, именно в компетентността на административния ръководител на съда е да организира работата на съдиите и изпълнение на решението на общото събрание, като пристъпи към фактическото преразпределение на делата. По своя правен характер заповед АЗ - 157 от 06.12.2019 г. е вътрешноведомствен акт. Подобни са изводите и на тричленния състав на Върховния административен съд по адм. дело 1931 / 2022 г., който отбелязва, че вътрешноведомствените актове не подлежат на съдебен контрол, защото те имат вътрешен, най често организационен характер, който е във връзка с административната дейност, осъществявана от органа, но когато с него се засягат права или законни интереси на неговия адресат, това е основание за допустимост на съдебния контрол върху акта и за прилагане на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. Настоящият състав на Върховния административен съд не споделя възприетата от предходния тричленен състав теза, че по аргумент от т.6 на Решение 21 / 26.10.1995 г. по конституционно дело 18 / 1995 г. на Конституционния съд, съдебният контрол на процесната заповед е допустим защото същата е загубила своя вътрешен характер, тъй като има външно проявление на нейните правни последици спрямо трети лица (граждани и юридически лица). Съдия Руков не е участва в материалното правоотношение като гражданин, респ. трето лице и заповедта на административния ръководител не засяга негови лични права и законни интереси. За него заповедта има вътрешнослужебен характер и го касае като магистрат във връзка с упражняване на властническата инвеститура, която притежава в качеството му на съдия. Магистратското правоотношение е от категорията регулативни отношения от активен тип, характеризиращо се с наличието на специфичен комплекс от права и задължения, обезпечаващи реализацията на конституционно регламентираните правомощия. Възниква въз основа на Конституцията на Република България, Закона за съдебната власт, Кодекса за етично поведение на българските магистрати и представлява правна връзка с публичноправен характер между Висшия съдебен съвет и конкретния магистрат, генерирана от правопораждащ юридически факт решение на ВСС за назначаването на съдия, прокурор или следовател по изпълнение на държавна служба при осъществяване на съдебната власт като отделен вид държавна власт по смисъла на чл.8 от Конституцията. Магистратското правоотношение безспорно има и своите частноправни проекции, свързани със заплащането на полагания труд, почивките, отпуските и др., но процесната заповед не засяга последните, за да е допустим съдебен контрол по отношения на нея. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд намира, че заповед АЗ 157 / 06.12.2019 г. на председателя на Административен съд София град, в частта, с която на основание чл. 93, ал.1 от Закона за съдебната власт поради освобождаване от длъжност, считано от 19.11.2019 г. част от делата, разпределени на съдия Р. Бузова, а именно адм. дела 10757 / 2017 г.; 343 / 2016 г.; 12054 / 2016 г.; 2864 / 2016 г.; 9993 / 2016 г.; 10371 / 2017 г.; 7160 / 2017 г.; 10368 / 2017 г.; 12178 / 2017 г. и 10435 / 2018 г. по описа на Административен съд София град, са разпределени за разглеждане на съдия Д. Руков като съдия-докладчик, по своята същност е вътрешнослужебен акт, с който се създава организация в правораздавателната дейност на Административен съд София град и на основание чл. 2, ал.2, т.3 АПК е изключена от разпоредбите на АПК, което означава, че това се отнася и до предвидените в него производства пред съд.(В този смисъл виж определение 228 / 08.01.2019 г. по адм. дело 14985 / 2018 г. на Върховния административен съд, шесто отделение). За жалбоподателя не е възникнало субективното право на достъп до съд, поради което и предприетото оспорване е недопустимо. По изложените съображения атакуваното съдебно решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.3 АПК Върховният административен съд, шесто отделение