Решение № 9927 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5392/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Главна дирекция Национална полиция /ГДНП/, чрез процесуален представител, срещу решение 712/26.02.2025 г., постановено по адм. дело 1056/2024 г. на Административен съд /АС/ Стара Загора, с което е отменена негова заповед 3286з-3885 от 23.10.2024 г. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на евентуално претендирано от ответника адвокатско такова. Ответникът по касационната жалба В. Н. М., с адрес в гр. Казанлък, в писмен отговор и писмена молба, чрез процесуален представител, оспорва същата като неоснователна. Иска обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред АС Стара Загора е заповед 3286з-3885 от 23.10.2024 г. на директора на ГДНП, издадена на основание чл. 68, ал. 6 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ и чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейската регистрация /Наредбата/, с която отказано снемане на полицейска регистрация 107 от 25.07.2008 г. по описа на Военна полиция Плевен, извършена на лицето В. Н. М.. В мотивите на заповедта е посочено че М. има извършена единствена полицейска регистрация с посочения номер за престъпление по чл.383, ал.1, алт.3 НК, като образуваното н.о.х.д е приключило с решение 102/24.02.2009 г. по н.д.40/2009 на ВКС, изменящо въззивната присъда на три месеца лишаване от свобода. В частта, с която изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години, присъдата е оставена в сила. М. е реабилитиран по право на основание чл.86, ал.1, т.1 НК на 27.03.2012 г. Изложени са и мотиви за извършени от М. административни нарушения по Закона за движение по пътищата -5 броя наказателни постановления и 8 фиша, които според административния орган сочат на незачитане от М. на правовия ред, независимо от по- ниската им степен на обществена опасност. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност, е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е посочил, че в хода на административното производство и пред съда, ответният орган не е изложил аргументи, от които съдът да достигне до извод, че съхранението на данни на М. над 12 години след регистрацията и след извършеното деяние, както и над 10 години от настъпилата реабилитация по право, все още е необходимо за целите, за които те са били обработвани при създаването на полицейската регистрация, респ. липсват данни, които да обосновават нуждата от продължаване на последната. Така постановеното решение е правилно. Действително в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР няма основание за заличаване на лични данни от полицейския регистър в хипотезата на влязла в сила присъда и последвала реабилитация, поради което тези данни се съхраняват в съответния регистър и могат да бъдат обработвани от имащите достъп до тях органи без никакви ограничения във времето. Безспорно е, че съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, §. 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква б) държавите членки гарантират, че личните данни са събирани за конкретни, изрично указани и легитимни цели и не се обработват по начин, който е несъвместим с тези цели. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. на СЕС е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от същата директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Обосновано първоинстанционният съд е посочил, че в българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспониран чл. 5 Срокове за съхранение и проверка" от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (26), съгласно който държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. В връзка с горното следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и от дадените с решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения, се налага извода, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред и по-конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация, е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице, да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респективно риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. Изложеното до тук обективира като правилен изводът на АС Стара Загора, че в оспорения пред него административен акт не е извършен нужният анализ в описания по-горе смисъл, а именно не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства, налагащи продължаване на съхранението на данните на М.. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи или е налице основание полицейската регистрация на лицето да бъде снета. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимост, трябва да са обективирани в крайният акт, с който завършва производството по чл. 68, ал. 6 ЗМВР - заповедта по чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, като формалната липса на основанията по чл. 68, ал. 6, т. 1 - 5 от ЗМВР не налага задължителен извод за отказ от снемане на полицейската регистрация, както обосновано е посочил административният съд. В заключение следва да се посочи, че настоящият съдебен състав споделя първоинстанционните изводи, досежно извършените от М. редица нарушения на Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Същите са неотносими към преценката на основанията за исканото снемане, доколкото са административни нарушения, а не престъпения по смисъла на НК, респ. не могат да бъдат формално основание за постановяване на отказ за снемане на полицейска регистрация, тъй като са извън предмета и целите на обработка на личните данни по Директива (ЕС) 2016/680. В обобщение настоящият съдебен състав счита за правилни изводите на първоинстанционния съд. При постановяване на акта административният орган не е извършил дължимата проверка за личността на М., както и дали същата е пропорционална с оглед правото на ЕС, целите на полицейската регистрация, периодът, изминал след осъждането на К., риска, който същият представлява през този период от време с цел съпоставка между посоченото и необходимостта от обработване на личните данни на лицата предвид целите, които се преследват с полицейската регистрация. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора няма възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски. Такива следва да се присъдят на ответника по касация в размер на 500 /петстотин/ лева - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 19.05.2025 г., като по отношение на неговия размер и предвид фактическата и правна сложност на делото, както и предвид факта, че претендираният размер е под минималния, посочен в разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият съдебен състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност за неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение