Решение № 54 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2334/2017 г.

Решение № 54 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2334/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], представлявано от управителя В. Д. П., чрез пълномощника му адв. Ив. М., против въззивното решение № 126 от 13.01.2017 г. по гр. д. № 4304/2016 г. на Софийския апелативен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 8.07.2016 г. по гр. д. № 645/2014 г. на Софийския окръжен съд и производството по делото е прекратено. Касаторът поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на процесуалните правила и иска отмяната му, като делото се върне на въззивния съд за извършване на следващите се процесуални действия за произнасяне по същество на спора. Претендира присъждане на направените разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Ответникът М. Ц. М., чрез пълномощника му адв. М., оспорва жалбата с искане въззивното решение да се остави в сила. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на касатора въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ищецът, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 9 от 5.01.2018 г. на ВКС. В него е прието, че процесуалноправният въпрос относно наличието на правен интерес от предявяване на иск за собственост в хипотеза на разрешен с влязло в сила решение спор между страните въз основа на нови факти, настъпили след влизане в сила на предходното решение по спора за собственост и представляват ли такива уважения владелчески иск на ответника и позоваването му на придобивна давност, е обусловил извода на съда за недопустимост на предявения иск. Прието е наличие на противоречие с разрешенията в задължителната съдебна практика по въпроса за правния интерес от предявяването на иск и е допуснато касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе настоящият състав приема следното: Спорът по делото е за собствеността на недвижим имот, представляващ битово заведение "В." в [населено място], С. област, извън регулационния план, с площ от 500 кв. м., с изградените в него сгради и атрактивни елементи, подробно описани в решението на първоинстанционния съд, В исковата молба ищецът е поддържал, че между страните е налице влязло в сила решение по гр. д. № 3/2000 г. на Ботевградския районен съд, с което правото му на собственост върху този имот е признато по отношение на ответника М. М., последният е осъден да му предаде владението върху този имот, което не се е осъществило поради прекратяване на изпълнителното производство и изгубване на издадения изпълнителен лист. С оглед предприетата от ответника М. М. защита на владението му върху имота и уважения иск по чл. 76 ЗС срещу ишеца и невъзможността на последния да се снабди с дубликат на изпълнителния лист по предходното съдебно решение, същият е предявил иск по чл. 108 ЗС срещу същия ответник, обосновавайки правния интерес с настъпилите след влизане в сила на предходното решение по спора за собствеността обстоятелства по оспорване от ответника на правото му на собственост. Според въззивния съд не е налице правен интерес от повторен ревандикационен иск срещу ответника М. М., тъй като нито неосъщественото от ищеца принудително изпълнение на приключилото предходно производство по иск по чл. 108 ЗС, нито постановеното решение по владелческия иск на М. М. срещу него и позоваването на последния на придобивна давност са обстоятелства, обуславящи такъв правен интерес за предявяване на настоящия иск. Спорът между страните за правото на собственост за същия имот е решен с влязло в сила решение по гр. д. № 3/2000 г. на Ботевградския районен съд, което обосновава извод за недопустимостта на иска на основание чл. 299 ГПК. Поради недопустимостта на предявения иск решението на първоинстанционния съд е обезсилено като недопустимо и производството по делото е прекратено. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване настоящият състав намира следното: Както е прието в теорията и в съдебната практика, правният интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения иск, в това число и при осъдителния иск по чл. 108 ЗС, при който съдът следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца /т. 2А от ТР № 4 от 16.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. ОСГК на ВКС/. В т. ЗБ от същото тълкувателно решение се посочва, че този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Наличието на правен спор между страните обуславя възможността на всяка от тях да защити своето право, което според нея е накърнено от правния спор, при съответната избрана форма за тази защита. Същото становище относно упражняване правото на иск при наличието на правен спор е възприето и в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на т. 1, както и относно проявлението на диспозитивното начало в гражданския процес – участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Произнасянето на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения ревандикационен иск в настоящия казус противоречи на горните съображения, въз основа на които и с оглед твърденията в исковата молба такъв е налице с оглед съществуващ спор между страните. Изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск е обусловен и от наличието на влязло в сила решение, с което този спор между страните е решен, т. е. от извода за непререшаемост на спора, съгласно чл. 299 ГПК. Силата на пресъдено нещо е процесуална пречка за съществуването на правото на иск, за която съдът също следи служебно, т. е. приел наличието на тази абсолютна отрицателна предпоставка. Действително, въпросът за принадлежността на правото не може да бъде пререшаван, освен ако след приключване на устните състезания по предходното дело, приключило с влязло в сила решение, не са настъпили нови факти и обстоятелства, имащи значение за спорното право. Именно такива са релевираните в исковата молба факти и обстоятелства относно упражняваната от ответника след приключване на предходното дело фактическа власт върху имота, собственост на ищеца, предприетата от него защита на същата с иска по чл. 76 ЗС, както и позоваването на придобивна давност в подадения по делото писмен отговор. Тези обстоятелства имат значение за правото на собственост, признато на ищеца към миналия момент на приключване на устните състезания по предходното дело, но не и към настоящия момент с оглед оспорването му с осъществяваните от ответника фактически и правни действия, поради което и предприетата защита с предявяването отново на иска по чл. 108 ЗС срещу същия ответник не е недопустима. Предмет на делото е правото на собственост, претендирано от ищеца и накърнено според неговите твърдения от ответника чрез описаните действия, осъществили се след приключване на предходното производство, поради което и необхванати от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила предходно съдебно решение. С оглед цитираната задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос за ищеца в настоящето производство е налице правен интерес от предявяване на иска за собственост срещу ответника М. М., който фактически му оспорва твърдяното от него, и признато му с предходното съдебно решение право, което с оглед принципа в чл. 6 ГПК за диспозитивното начало определя предмета на делото и обемът на дължимата защита и съдействие. Като е обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по предявения иск, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане по същество на спора от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав