Решение № 12162 от 27.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6900/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Юруков, против решение 4787 от 09.05.2025 г. по адм. дело 6086/2024 г. по описа на Върховния административен съд , шесто отделение, с която е отхвърлена жалбата на М. срещу Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойна дейност от служителите на Главна дирекция Охрана , издадена от министъра на правосъдието /обн. в ДВ, бр. 80/07.10.2022 г./. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и се претендира отмяна на решението със законните последици. Ответникът министър на правосъдието не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като законосъобразно и обосновано. Върховният административен съд, петчленен състав, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна, а разгледана по същество неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор срещу Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойна дейност от служителите на Главна дирекция Охрана , издадена от министъра на правосъдието /обн. в ДВ, бр. 80/07.10.2022 г./. Оспорването е прието за допустимо, тъй като инструкцията съставлява подзаконов нормативен акт, уреждащ детайлно редът за извършване на дейността на Главна дирекция Охрана във връзка с осъществяване на конвойна дейност и пряко засяга правата на жалбоподателя, който изтърпява наказание лишаване от свобода . След обстойно обсъждане на приложените по преписката документи, първоинстанционният съд е приел, че Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. е издадена от компетентния орган /министър на правосъдието/ в съответствие с административнопроизводствените правила, предвидени в чл. 26 и чл. 28 от ЗНА и чл.75 чл.80 от АПК, като са изложени мотиви, касаещи необходимостта да се отстрани съществуваща празнота в действащата нормативна уредба в изпълнение на решението на Европейския съд по правата на човека / ЕСПЧ/ по делото В. срещу България /решение от 2 май 2019 г., в сила от 2 август 2019 г./ и се отстрани констатираното нарушение на чл. 8 от Европейската конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи / Конвенцията/. Оспорената инструкция е възприета като непротиворечаща на действащите материалноправни разпоредби и съответстваща на законовата цел, както и на Директива /EС/ 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, тъй като регулираните с Инструкцията обществени отношения са уредени при зачитане на принципа на субсидиарност и пропорционалност. Съобразено е и обстоятелството, че предприетите от държавата мерки отговарят на националната правна система и предоставената от чл. 288, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз свободата на държавата за избора на формата и средствата за постигане на целения резултат. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Съдът е обсъдил всички фактически обстоятелства, доказателствата в тяхната съвкупност и доводите на страните. Безспорно е установено по делото, че оспореният подзаконов нормативен акт е издаден от компетентния орган , при спазена процедура /чл. 26 и чл. 28 от ЗНА и чл.75 чл.80 от АПК/ и е мотивиран със задължението на РБългария за изпълнение на решението на ЕСПЧ по делото В. срещу България . Обосновано процесната инструкция е възприета от първоинстанционният съд като непротиворечаща на действащите материалноправни разпоредби и съответстваща на законовата цел, както и на Директива /EС/ 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, тъй като регулираните с инструкцията обществени отношения са уредени при зачитане на принципа на субсидиарност и пропорционалност. Съобразено е и обстоятелството, че предприетите от държавата мерки отговарят на националната правна система и предоставената от чл. 288, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз. Текстовете на инструкцията са разгледани от първоинстанционният съд във връзка със съображение 20 от Преамбюла на Директива /EС/ 2016/343 , тъй като "конвойната дейност" е дейност по охрана и изолация на лице с мярка за неотклонение задържане под стража или изтърпяващо наказание в местата за лишаване от свобода, извършвана от конвоен наряд на място или при движение по определен маршрут. Обосновано е прието в обжалваното решение, че разпоредбите, залегнали в глава II и глава III на Инструкцията , определят конвоирането на като специфична дейност, която се извършва само от изрично овластените органи /държавни служители/ и се подчинява на специално и изчерпателно уредени правила - поставянето на белезници при конвоирането извън местата за лишаване от свобода зависи от характера и тежестта на обвинението/престъплението/ и от данните относно личността на лишения от свобода, криминалното му минало , възможността за бягство, за извършване на престъпление, за укриване, за влизане в нерегламентирани контакти със свидетели, за укриване на доказателства, за неправомерно въздействие върху свидетели, върху пострадали и трети лица. Тези разпоредби са приети обосновано от съда за съответстващи на чл. 5, параграф 2 от Директива /ЕС/ 2016/343, тъй като параграф 1 не възпрепятства държавите членки да прилагат мерки за физическо възпиране, които са необходими по специфични за делото съображения във връзка със сигурността или за да се попречи на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица. Именно в съответствие с цитираните норми от Директивата е разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Инструкцията, която регламентира, че при конвоиране разчетът на силите и средствата, както и мерките за изолация и охрана се определят от степента на обществената опасност на деянието и личността на конвоирания за всеки конкретен случай и при посочени в текста общи изисквания. Правилен е й изведеният по аналогия извод от делото Р. и С. срещу България , сочещ на пропорционалност на мерките за въздържане на лицата, когато не са в сигурна среда , както и че, не съставлява нарушение на чл. 3 и чл. 13 ЕКПЧ присъствието на лицето с белезници в съдебно заседание, когато е извън мястото за лишаване от свобода и са налице други личностни характеристики. Подробно мотивирана в обжалваното решение е и приетата неоснователност на възраженията на жалбоподателя за нарушение на чл.1, 4, 20, 21, 48, 51 и чл. 54 от Хартата за основните права на ЕС. Оспорената Инструкцията съдържа изчерпателна уредба за реда и мерките, които могат да бъдат предприети при осъществяване на конвойна дейност, вкл. използването на белезници, поради което принципно гарантираните права от Конвенцията и чл. 1 и чл. 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не се нарушават. Уредените в чл.1 и чл.4 от Хартата забрани за изтезания, нечовешкото или унизително отношение или наказание не са относими към материята, уреждаща поставянето на белезници на краката на обвиняеми лица при тяхното конвоиране, тъй като тази мярка не съставлява изтезание, нечовешко или унизително отношение с оглед изричната й нормативна регламентация по отношение на подсъдими лица с мярка за неотклонение задържане под стража или лишени от свобода лица с постановена и влязла в сила присъда. Презумпцията за невиновност не изключва ограничаването на правата на лицата като следствие от законното прилагане на мярка за неотклонение, взета в рамките на наказателното производство, включително при конвоирането на места извън следствения арест - чл. 5, параграф 2 от Директива /ЕС/ 2016/343/. Инструкцията не противоречи и на чл. 20 и чл. 21 от Хартата, тъй като не създава неравенство пред закона и не съдържа разпоредби, противоречащи на принципа за недискриминация, в подкрепа на което първоинстанционният съд е анализирал практиката на СЕС в тази насока и обосновано е извел извод, че липсват и норми, сочещи на неравно третиране на лицата по чл. 18 ДФЕС. Настоящата инстанция споделя напълно и мотивите в обжалваното решение, че текстовете на Инструкцията не създават опасност и не застрашават пряко живота на конвоираното лице, тъй като в чл. 17, ал. 5 - ал. 7 от Инструкцията е предвидено, че не се допуска поставянето на белезници на задържаните лица освен в случаите, когато е налице реална опасност, застрашаваща живота и здравето на конвоираните лица или конвоиращите служители. Тези разпоредби отговорят изцяло на чл. 2 от Конвенцията. Обосновано във връзка с дело Merabishvili v. Georgia, 2017 е прието за неоснователно и твърдяното нарушение на чл. 18 от Конвенцията. Неотносими към предмета на настоящето производство са доводите на касатора за незаконното му задържане в затвора на основание присъда с невярно съдържание , постановена по непредявени обвинения от съдебни състави, извършили документна измама , което е довело до държавно отвличане . В настоящето съдебно производство предмет на съдебния контрол е единствено законосъобразността на подзаконовия нормативен акт Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойна дейност от служителите на Главна дирекция Охрана , издадена от министъра на правосъдието /обн. в ДВ, бр. 80/07.10.2022 г./. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се остави в сила като обосновано и законосъобразно, постановено при липса на основание по чл.209,т.3 АПК за отмяна, а касационната жалба без уважение като неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав,