Решение № 5626 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9395/2017 г.

Решение № 5626 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9395/2017 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Христов, чрез адв. Й. Йорданов против решение № 197 от 15.06.2017 г., постановено по адм. д. № 103/2017 г. от Административния съд – Велико Търново, в частта, в която е отхвърлена исковата му претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева до претендирания размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2016 г. до окончателното й заплащане и в частта му, в която изцяло е отхвърлено искането на П. Христов за присъждане на законна лихва върху разноските пред първоинстанционния съд. Сочените касационни основания в касационната жалба са всичките по чл. 209, т. 3 АПК – допуснато нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде уважен. Претендират се разноски за касационната инстанция. Ответникът – Главна дирекция "Борба с организираната престъпност", чрез юрк. Хараланова, оспорва касационната жалба по съображения, представени в писмен отговор и писмени бележки по съществото на спора. Иска се отхвърляне на касационната жалба и присъждане на разноски за касационната инстанция. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че се уважи касационната жалба. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение като прецени, че касационната жалба е редовна, подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, намира същата за допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Административният съд е сезиран с искова молба от на П. Христов, с която е предявен иск срещу Главна дирекция (ГД) "Борба с организираната престъпност" за претърпени неимуществени вреди на стойност 10 000 лева, настъпили вследствие на отменена като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице рег. № 12329 зз-2/23.11.2015 г., издадена от полицейски орган – разузнавач в ТС "БОП" – Велико Търново и Габрово. Поискано е и присъждане на законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 29.03.2016 г. до окончателното й изплащане, както и присъждане на разноските по исковото производство, ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на влизане в сила на решението в частта за разноските до окончателното заплащане на сумата. Съдът, квалифицирайки иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. С решение № 197 от 15.06.2017 г. е уважил частично предявения иск като доказан по основание, но не и по размер, осъждайки ГД "Борба с организираната престъпност" да заплати на П. Христов обезщетение в размер на 1 000 лева за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.03.2016 г. до окончателното й заплащане, както и разноски по делото в размер на 756 лева, като е отхвърлил исковете на П. Христов за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева до претендирания размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2016 г. до окончателното й заплащане, както и искането на П. Христов за присъждане на законна лихва върху разноските пред първоинстанционния съд. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено, че с решение № 93 от 10.03.2016 г. по адм. д. № 840/2015 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, по жалба на П. Христов е отменена като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице рег. № 12329 зз-2/23.11.2015 г., издадена от полицейски орган – разузнавач в ТС "БОП" – Велико Търново и Габрово. За да постанови този резултат, съдът на първо място е приел, че обезщетението се претендира за вреди, произтекли от предварителното изпълнение на наложената със заповедта принудителна административна мярка - задържане по ЗМВР, а не от отделни предварителни фактически действия. За да стигне до този извод, съдът е приел, че заповедта, с която е наложена ПАМ е издадена в 8, 00 часа, а към 8, 40 часа на същия ден се е пристъпило към изпълнението й. Административният съд е приел, че е доказана първата от предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ на ответника, а именно – незаконосъобразна заповед, отменена с влязло в сила решение по адм. д. № 840/2015 г. на Административния съд – Велико Търново. Съдът е приел, че не е било спорно, че този акт е бил изпълнен, доколкото не е оспорвано както самото задържане, като ограничаване правото на придвижване, така и всички съпътстващи го правни действия по изпълнението на заповедта. По отношение на втората предпоставка – наличието на вреди – първоинстанционният съд е приел, че в случая се твърдяло преживяването на емоционални страдания - влошено емоционално състояние и душевни страдания като стрес, притеснение, уронване на престижа и доброто име на лицето, като същевременно се поддържало, че са нарушени и други неимуществени права - правото на придвижване и правото на защита. Съдът е счел, че принудителният престой за срок от приблизително 10 часа, в резултат на наложена принудителна административна мярка по ЗМВР, сам по себе си обективно води до негативни последици върху емоционалното и психическото състояние на всяко лице. По тази причина съдът е приел, че по повод задържането (по време и след това) Христов е преживял психически дискомфорт. За невярно е счетено твърдението на адв. Цветанов, че негативните емоции са били изпитвани продължително време от Христов, включително и към настоящия момент. Съдът е приел, че липсват доказателства за това. Съдът е посочил показанията на св. Стефанов, че ищецът се е чувствал зле първите една, две, три седмици от задържането. Съдът обаче е приел, че този свидетел не е посочил никакви конкретни отрицателни емоции или прояви в поведението на Христов, от които да се направи извод, че ищецът се е чувствал "зле", нито е дал конкретна информация за интензитета на тези отрицателни емоции и последиците за личния и социалния живот на лицето от тях. Съдът е приел, че твърдението за притеснения от неяснотата на ситуацията, породена от липсата на каквато и да е информация и документи, които да легитимират последвалите ги действия, не кореспондирало с доказателства по делото. Заповедта за задържане е била подписана от ищеца без забележки по съдържанието й, вкл. относно часа на задържането, като същото е било осъществено в 08. 00 часа. Съдът е приел, че фактът, че заповедта е връчена по-късно не е засегнало никакви права на лицето, извън ограничението на придвижването, защото връчването й е определило само началото на срока за обжалването на самото задържане. Съдът е приел, че на задържания са били разяснени всички негови права, като това е декларирано от него самия в 8. 40 часа, след като междувременно в 08. 15 часа е бил обискиран по реда на чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Съдът е приел, че във връзка с обиска ищецът не бил посочил никакви конкретни и отделни вреди, нито се е установило да е претърпял такива като процесуалното действие на обиска се свързвало само с ограничаване на правото му на защита, поради отнемането на телефона и възможност за връзка с адвокат. Първоинстанционният съд е кредитирал като основателно твърдението, че има допуснато съществено процесуално нарушение при задържането, тъй като въпреки пожеланата от задържаното лице адвокатска защита, липсват данни по преписката такава да е била осигурена на Христов в периода по задържането му, като за ограничаване на това му право се следва обезщетение. Съдът е приел, че към адм. д. № 840/2015 г. на Административен съд – Велико Търново, на л. 15 е било представено доказателство, от което било видно, че Христов към момента на задържането си е декларирал желание да ползва адвокатска защита, като в този смисъл са били и твърденията в самата искова молба. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля В. Райков, според който в последствие към онзи момент Христов бил обяснил, че вече не искал адвокат, а ще се ползва в следващ момент от такъв, тъй като не кореспондирали с писмените доказателства, които не са били оспорени по надлежен ред. Съдът е приел, че по силата на на чл. 74, ал. 3, вр. с ал. 2, т. 6, б. "б" от ЗМВР полицейският орган е длъжен да осигури възможност задържаното лице да се свърже с адвоката си, съотв. да му се определи такъв по реда на ЗПП, както и да се даде срок, за да се осигури явяването на адвоката и да не се извършват никакви действия против задържаното лице, докато не се яви адвокатът, съответно определения по реда на ЗПП защитник, за да можело по този начин да бъде проследено законосъобразното им извършване. Съдът е приел, че ако задържаното лице не е искало адвокат, то този факт е следвало изрично бъде уточнен, защото съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 5 от ЗМВР смисълът на адвокатската защита включва същата да се осъществи именно по време на задържането и то в началния момент на това задържане, а не след него. Съдът е приел, че твърдението на ищеца, че е бил лишен от адвокатска защита, не е опровергано от ответника, като не са представени и доказателства, че на Христов е назначен служебен такъв по реда на ЗПП. Това е мотивирало съда да приеме, че при задържането на лицето е било ограничено и правото му на защита, което подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Административният съд е преценил като неоснователна претенцията на ищеца за обезщетяване на вреди, причинени от поставените му белезници в момента на задържането. Съдът е посочил, че съгласно чл. 72, ал. 2 и чл. 75, ал. 2 вр. чл. 85, ал. 1, т. 10 и ал. 3 от ЗМВР при задържането, спрямо задържания биха могли да бъдат взети мерки за лична сигурност и използвани помощни средства, каквито били белезниците, като съгласно чл. 76, ал. 1, т. 2 от ЗМВР задържаният можело и да се конвоира, като съдът е счел, че тези действия, когато са елемент на задържане по чл. 72 от ЗМВР, били сами по себе си незаконни, но този факт не би могъл да породи автоматично правото на обезщетение, защото не било доказано наличието на конкретни, отделни вреди причинени само от поставянето на белезниците и конвоирането на лицето. Съдът е счел, че в производството пред него, се претендирали вреди от факта, че обстоятелствата по задържането били станали публично достояние и уронили доброто име и достойнството на ищеца. Съдът е преценил като недоказано твърдението на ищеца, че поставянето на белезници и конвоирането му са станали достояние на никого, извън жалбоподателя, полицейските органи и задържания с него С. Стефанов. В тази връзка съдът е счел, че свидетелят Стефанов, не би могъл да дава показания за обстоятелствата, свързани с конвоирането на Христов и носенето от същия на белезници по причина, че по това време не е бил с него и не е имал преки впечатления, което се установявало, както от показанията на останалите свидетели - служители на МВР, така и от обясненията на самия ищец (л. 33 адм. д. № 840/2015 г.). Съдът е приел, че този свидетел не би могъл да има каквато и да било информация за извършвани евентуално процесуално - следствени действия с ищеца в дома на последния, тъй като нито в исковото производство, нито в адм. д. № 840/2015 г. имало данни такива действия изобщо да са били извършвани на адреса на ищеца и то с негово участие. Съдът е счел за напълно произволни показанията на свидетеля Стефанов в тази насока, като същите не кореспондирали с нито едно друго доказателство по делото. Въз основа на тези свои съображения, административният съд е приел за недоказани твърденията на ищеца, че било уронено доброто му име и достойнството, както и че е злепоставен пред неговите съседи, познати и колеги. В заключение съдът е приел, че по повод прилагането на ПАМ ищецът е изживял за период от само три седмици емоционални страдания, неудобства и дискомфорт, след като е бил лишен от правото на свободно придвижване, без да е било налице валидно основание, обосноваващо ограничаването на това право и използването на белезници, както и поради неосигуряване на адвокат, въпреки заявеното желание за това, като всички останали неимуществени вреди, вкл. ограничаване на други права при задържането, конвоирането и уронването на доброто име, са останали недоказани. Съдът е счел, че тези психически болки, страдания и неудобства са в причинно - следствена връзка с прилагането на незаконосъобразната заповед за задържане, т. е. била налице и третата предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ, като от събраните по делото гласни доказателствени средства, не се констатирали други причини - факти, събития или състояния, които да са обусловили посочените неудобства. Съдът е счел, че емоционалната промяна по отношение на ищеца е настъпила след задържането му и последното било единственото обстоятелство, довело до проявлението й. Съдът намерил, че тези емоционални страдания, неудобства и болки не би следвало да се обезщетяват с претендирания размер на обезщетението. Съдът е определил размера на обезщетението, съобразявайки продължителността на емоционалните страдания на ищеца, интензитета им и отражението им върху личността на ищеца. Съдът е счел, че влиянието на незаконосъобразното задържане на ищеца върху личността му не било в степен, обективно водеща до кардинална промяна върху психическото му състояние, като липсвали доказателства по повод на този стрес и неприятни емоции, ищецът да се е нуждаел от специализирано лечение. Не били налице и доказателства, че съответното задържане се е отразило до степен върху съзнателният живот на ищеца, способна съществено да промени стереотипа на поведението му. По аргумент от разпоредбата на чл. 162 от ГПК съдът е счел, че на ищеца следвало да се присъди обезщетение за неимуществените вреди от изпълнението на процесната ПАМ в размер от 1 000 лева, като е отхвърлил иска в останалата му част. Предвид факта, че ищецът с исковата молба е поискал заплащане на законната лихва от датата на влизане в сила на решението за отмяна на административния акт, т. е. от 29.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, съдът е намерил, че претенцията му следвало да бъде уважена, но досежно само присъденото му обезщетение. По отношение на претенциите за разноски, съдът счел, че тъй като жалбоподателят бил направил разноски за делото в размер на 840 лева, от които платена държавна такса от 10 лв. и 830 лева платен хонорар за един адвокат, тази претенция на ищеца била частично основателна при този изход на спора, като съразмерно на уважената част от иска на ищеца следвало да се присъдят разноски в размер на 756 лева. Съдът приел, че върху разхода, направен за съдебни разноски, не следвало да се присъжда законна лихва и отхвърлил претенцията за лихви върху разноските като неоснователна, тъй като такава не се дължало върху разноските, които се присъждат във всички съдебни производства, като в този смисъл било и Решение № 6905/02.06.2017 г. по адм. д. № 8737/2016 на ВАС. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява следното по съществото на касационната жалба: По правната квалификация на иска. Съдът е приел в решението си, че вредите се претендират от изпълнението на незаконосъобразна заповед за полицейско задържане и е квалифицирал иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Така направената правна квалификация на иска е непълна, тъй като не разкрива спецификата му. Точната правна квалификация на иска е чл. 216, ал. 2 ЗМВР вр. с чл. 301 АПК вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Следва да се посочи, че никъде в обжалваното решение, нито в мотивите, нито в диспозитива му, съдът ясно е посочил периода, за който се претендира обезщетението, което не означава, че такъв не е конкретизиран от ищеца. Видно от съдържанието на исковата молба е, че в обстоятелствената й част е посочено, че "Вследствие наложената принудителна мярка, същият бил подложен на силен стрес, преживял много притеснения и неудобства, възмущение, унижение и срам. И до момента ищецът изпитва негативни емоции... ". От тези твърдения в исковата молба следва, че периодът на исковата претенция е от датата на наложената ПАМ до предявяването на исковата молба, т. е. от 23.11.2015 година до 13.02.2017 година. Касационната жалба е неоснователна. Административният съд е формирал извод за неоснователност на твърдението на ищеца, че е претърпял притеснения от неяснотата на ситуацията, поради липсата на каквато и да е информация, и документи, които да легитимират извършените действия. Този извод на първоинстанционният съд е верен, макар че според настоящия съдебен състав на касационната инстанция, по този въпрос първоинстанционният съд е формирал неясни мотиви. От една страна, съдът приема, че съдържанието на заповедта и декларацията към нея са станали известни своевременно на ищеца, а от друга страна приема, че макар и заповедта да е връчена по-късно, това не засягало никакви права на лицето, извън ограничението на придвижването. С разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР законодателят е посочил задължителното съдържание на заповедта по чл. 72, ал. 1 ЗМВР като част от това съдържание е и посочване на фактическите и правни основания за задържането, а съгласно ал. 6 на чл. 74, копие от заповедта се връчва на лицето срещу подпис. От законоустановеното съдържание на заповедта за задържане и по-конкретно от израза "на адвокатска защита от момента на задържането" следва, че заповедта за задържане, ако не предхожда самото фактическо задържане, следва да се издаде и връчи непосредствено след извършването му. Целта на посочените разпоредби е засегнатото лице, от самото начало на фактическото му задържане да е наясно с причините, които са го наложили, за да може да осъществи защитата си вкл. и чрез адвокатска помощ, ако желае такава. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, не може да се формира категоричен извод, че заповедта за задържане е била съобщена и връчена на ищеца още в началото на фактическото му изпълнение. По този въпрос, първоинстанционният съд се е позовал на липсата на оспорване от страна на ищеца на часа на задържане, посочен в заповедта, както и че в нея, не бил посочен друг час като час на връчването й. Според настоящия съдебен състав на касационната инстанция от съдържанието на заповедта за задържане може да се направи извод, че тя е издадена в 8 часа на 23.11.2015 година. В заповедта не се сочи, нито часа на фактическото задържане, нито часа на връчването на заповедта на задържаното лице, а от съдържанието й не може се направи еднозначния извод, че всички тези събития съвпадат като време с часа, в който заповедта е издадена. От друга страна, от показанията на св. Райков, който е бил служител на ответника и е присъствал на задържането на ищеца, се установява, че в момента на задържането на П. Христов, длъжностните лица, които са го осъществили, не са имали в себе си документи за самото задържане - заповедта за това, а документите за задържането и всичко придружаващо заповедта са изготвени в сградата на ОД на МВР след транспортирането на лицето. Показанията на този свидетел, дадени по делото съвпадат с показанията му, дадени по делото, образувано по повод оспорването на заповедта за задържане от ищеца, по което, в хода на разпита му е заявил "Заповедта за задържане е издадена от колега (...) и връчена от него в сградата на ТС "БОП" - Велико Търново (...) около 10, 30-11, 00 часа." В съдебното решение, с което е отменена оспорената заповед за задържане, съдът е констатирал като един от нейните недостатъци, липсата на фактически основания за издаването й. От анализа на горепосочената информация следва, че заповедта за задържане, не е връчена на ищеца в началото на фактическото му извършване, а часове след това като в нея не са посочени фактическите основания за издаването й. Тези установени обстоятелства обаче, не доказват, че ищецът е държан в абсолютно неведение относно случващото се с него на 23.11.2015 година. От показанията на св. Райков се установява, че той е обяснил на ищеца, че са там по досъдебно производство на колеги от София и, че е задържан по данъчно престъпление. Тези показания съвпадат с показанията на същото лице, дадени в съдебното производство по обжалване на заповедта за задържане, в хода на което е заявил, че той е уведомил лицето, защо влизат в имота и каква е целта на посещението им. Следователно, ищецът е бил наясно, че задържането му е във връзка с водено разследване. От друга страна, ищецът, в чиято тежест е било да докаже понесените вреди от твърдяната от него неяснота относно причините за задържането му, не е ангажирал доказателства, че действително е изпитал безпокойство, тревога и притеснение, надхвърлящи минималния праг, присъщи на всяко законосъобразно задържане. Напротив, от свидетелските показания на св. Тодоров се установява, че ищецът в деня на задържането му е бил абсолютно спокоен. Обоснован и правилен е и изводът на съда за недоказаност от страна на ищеца на уронването на доброто му име и достойнство пред негови познати и колеги. За да стигне до този извод, съдът е приел, че ищецът не е доказал по делото, че някой друг извън полицейските органи и задържаният с него колега, са станали свидетели на конвоирането му и на факта, че са му поставени белезници. Според настоящия съдебен състав на касационната инстанция, първоинстанционният съд необосновано е стеснил причините, поради които ищецът е твърдял, че е уронено достойноството му и е злепоставен пред познати и колеги. От обстоятелствената част на исковата молба следва, че твърденията на ищеца са, че се е чувствал унизен, злепоставен и с компрометирана репутация от самия факт на задържането му на работното място, което допълнително се усложнявало от поставянето му на белезници и конвоирането му от полицейски служители. Безспорно е, че ищецът е задържан на работното му място. От показанията на св. Райков се установява, че в самото помещение, в което ищецът е задържан, не е имало други лица освен служители на МВР и колегата на ищеца, който също е задържан, но в другите помещения е имало работници и служители на фирмата. От показанията на същия свидетел се установява също така, че по време на задържането му ищецът е пил вода, ял е, ходил е до тоалетна, но с охрана от служител на ответника. Присъствието и на други работници и служители във фирмата по време на задържането на ищеца се потвърждава и от показанията на св. Тодоров. От показанията на този свидетел става ясно, че очевидец на извеждането на ищеца от полицейските служители е станал портиерът на бариерата. При съвкупната преценка на информацията от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че задържането на ищеца на работното му място и извеждането му извън него от полицейските служители, е станало известно на един от колегите му, а именно - на портиера на бариерата, а с голяма степен на вероятност и на други негови колеги, присъствали на работа същия ден. При тези данни, не е необосновано да се приеме, че ищецът е изпитал неудобство от колегите си, но тези негови негативни субективни изживявания не водят непременно до извода, че е бил уронен престижа и доброто му име сред неговите колеги и познати. Ищецът не е ангажирал свидетелски показания, от които да се установява, че след този случай, ищецът е коментиран и възприеман в негативна светлина от хората в неговото обкръжение. По изложените съображения, настоящият съдебен състав преценява решението в обжалваната му част като правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила. Във връзка с гореизложеното и на осн. чл. 221, ал. 2, Върховният административен съд, трето отделение,