Решение № 7737 от 29.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13227/2020 г.

6207 от 05.09.2014 г. относно схема за помощ № SA. 26212 (2011/С) и № SA. 26217 (2011/С). Иска се отмяна на решението и потвърждаване на АУПДВ. Ответникът – Р. В., чрез адв. Йовнов, оспорва касационната жалба и моли да се потвърди първоинстанционното съдебно решение. Подробни съображения за неоснователност на касационната жалба излага в писмена защита. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, намира касационната жалба за допустима и неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд, София град е бил АУПДВ № РД05-46/02.04.2020 г., издаден от министъра на земеделието, храните и горите, с който по отношение на Р. В. е установено публично държавно вземане, представляващо несъвместима с вътрешния пазар държавна помощ, подлежаща на възстановяване в размер на 1396 лв. главница и 960, 99 лв. лихва, или общо в размер на 2356, 99 лв. За да отмени оспорения административен акт съдът е обосновал извод, че същият е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, но при допуснато нарушение на материалния закон. На основание чл. 173, ал. 2 АПК съдът е върнал преписката на компетентния административен орган с указания по тълкуването и прилагането на закона, а именно по отношение на обстоятелството, че при съобразяването на размера на помощта, който е по-малък от 200 000 евро, административният орган следва да провери дали е налице съответствие и на другите условия, определени в Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 от ДФЕС към помощта de minimis, тъй като липсата на такава проверка препятства възможността на съда за преценка на обстоятелството по чл. 39, ал. 2 от Закона за държавните помощи. За да постанови този резултат съдът е установил от фактическа страна следното:

6207 от 05.09.2014 г. относно схема за помощ № SA. 26212 (2011/С) и № SA. 26217 (2011/С), е прието, че при извършени в посочения в решението период замени на горски имоти, оценени по Наредбата за определяне на базисни цени, цени за изключените площи и учредяване на право на ползване и сервитути върху гори и земи от горския фонд ; , държавата е предоставила предимство под формата на държавни ресурси на частните субекти в нарушение на чл. 108, параграф 3 от ДФЕС. За да се приеме наличие на помощ в сделките по замяна, по смисъла на чл. 107, параграф 1 от ДФЕС, в посоченото решение на ЕК са поставени изисквания за установяване на кумулативни условия, които трябва да са налице при всяка сделка, като е създадена формула за определяне на размера на помощта, която следва да бъде възстановена, а именно: 1) за мярката трябва да е отговорна държавата и тя да е финансирана с държавни ресурси, 2) тя трябва да предоставя предимство на нейния бенефициер, 3) това предимство трябва да бъде избирателно и 4) мярката трябва да нарушава или застрашава да наруши конкуренцията и може да засегне търговията между държавите членки. В оспорения АУПДВ административният орган е приел, че тези фактически и правни основания за определяне на наличие на държавна помощ и нейният размер са налице при замяната на горски имоти, извършена с договор за замяна на недвижим имот № 382/24.07.2007 г., сключен между Р. В. и Националното управление на горите. По силата на този договор Р. В. е заменил собствен имот с площ от 17 000 декара, находящ се в землището на с. Шипково, община Троян, оценен по наредбата на 79 146, 66 лв. срещу държавен имот с площ от 3000 декара, находящ се в землището на с. Стойките, община Смолян, оценен по наредбата на 77 333, 36 лв. Пазарната оценка на частния имот е определена в размер на 8 829, 46 лв., а на държавния имот 8 412, 60 лв., съгласно оценка, изготвена от "Агролеспроект" ЕООД. По този начин е установено, че с извършване на тази замяна, лицето е получило икономическо предимство, представляващо неправомерна държавна помощ, която подлежи на възстановяване в размер на 1396 лв., като върху тази сума е начислена лихва от датата на предоставяне на помощта на бенефициера - 24.07.2007 г. до 02.04.2020 г., която е в размер на 960, 99 лв. Съдът е очертал спорните по делото въпроси, както и предпоставките, при които помощта следва да бъде възстановена. Приел е за законосъобразен изводът на административния орган, че Р. В., като бенефициер по сделката за замяна е предприятие по смисъла на чл. 107, параграф 1 от ДФЕС, като спрямо него е неприложима изключението визирано в т. 127 от решението на ЕК. Независимо от обстоятелството, че В. е определен като предприятие по смисъла на чл. 107, параграф 1 от ДФЕС, за основателно е прието възражението му за приложимост на т. 154 от решението на ЕК, регламентираща случаите, при които полученото предимство не се счита за държавна помощ и не попада в рамките на забраната по чл. 107, параграф 1 от Договора, ако са изпълнени всички други условия на Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. Оплаквания в тази насока са направени от жалбоподателя още в хода на административното производство, на които обаче не е даден мотивиран отговор в обжалвания административен акт. Това според решаващия състав е довело до постановяване на акта в нарушение на т. 154 от решението на ЕК, доколкото административният орган не е направил преценката дали са изпълнени всички други условия, определени в Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 от ДФЕС към помощта de minimis Решението е валидно, допустимо и правилно, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, без да са допуснати нарушения на материалния закон. Правилно първоинстанционният съд е приел, че неправомерното предоставяне на държавната помощ, отпусната на предприятия при сделките за замяна на горска земя държавна собственост срещу горска земя частна собственост в периода 01.01.2007 г. – 27.01.2009 г. и несъвместимостта й с вътрешния пазар, са установени с влязло в сила на решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 година. Решението на Комисията не съдържа индивидуализация на получателите на помощта и размерът на помощта, която подлежи на възстановяване, поради което и на основание чл. 38, ал. 3 ЗДП те се определят с издаването на АУПДВ по реда на АПК от администратора на помощ, който е длъжен да установи лицата, получатели на помощта и размера на получената от всяко лице помощ. По силата на чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за установяването им, е на административния орган. Споделими са изводите на съда, че при издаването на оспорения административен акт, министърът на земеделието, храните и горите е установил качеството "бенефициер" на неговия адресат. Съгласно т. 125 от решението на ЕК въпросът дали потенциалните бенефициери на сделките за замяна са предприятия по смисъла на чл. 107, § 1 от ДФЕС следва да бъде разгледан предварително. Това е необходимо, тъй като правилата за държавните помощи се прилагат само когато бенефициерът е предприятие. Съдът на ЕС определя понятието "предприятие" за целите на чл. 107, § 1 от Договора като субект, упражняващ стопанска дейност, независимо от правния му статут и начина му на финансиране. По отношение на размерът на помощта, подлежаща на възстановяване, крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на АУПДВ е правилен. В случая липсват доказателства, че предимството, дадено на частната страна в резултат на замяната е надвишавало прага de minimis от 200 000 EUR. Съгласно т. 156 от решението на Европейската комисия сделките за замяна, осъществени от Република България по време на разглеждания период, представляват държавна помощ по смисъла на чл. 107, параграф 1 от Договора в случаите, в които другата страна по сделката е предприятие по смисъла на тази разпоредба, административните цени, използвани за тази сделка, не са отразявали пазарните цени и не са изпълнени условията за помощта de minimis, определени в Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията. В случая административният орган не е извършил дължимата преценка дали спорната помощ е de minimis. Задължението за извършване на тази проверка е вменено на българските власти на етапа на възстановяването на помощта, като в този смисъл е решение на Общия съд от 13 май 2020 г., по дело Т-716/17. След като не са налице доказателства за извършването на тази проверка от компетентния български административен орган, то законосъобразен е правният извод на съда за допуснато нарушение на т. 154 от решението на ЕК, съобразно която компетентният административен орган е следвало да провери преди издаването на АУПДВ и обстоятелството дали са изпълнени всички други условия, определени в Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията от 18.12.2013 г. относно прилагането на чл. 107 и чл. 108 от ДФЕС към помощта de minimis. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност, правилно съдът е съобразил даденото разрешение в т. 2 от диспозитива на решение на Съда на ЕС по дело С-627/18. В решението е посочено, че член 16 параграф 2 от Регламент 2015/1589, съгласно който подлежащата на възстановяване помощ, включва лихви и принципът на ефективност, посочен в параграф 3 на същия член, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагането на национален давностен срок към възстановяването на помощ, когато този срок е изтекъл още преди приемането на решението на комисията, с което тази помощ се обявява за неправомерна и се разпорежда възстановяването й или когато този давностен срок е изтекъл основно поради закъснението на националните органи при изпълнението на това решение. Даденото тълкуване е приложимо в настоящия случай, тъй като съгласно решение на ЕК C

6207 final от 5.09.2014 година държавната помощ, отпусната на предприятия при сделките за замяна на горски земи, е приведена в действие от Република България в нарушение на изискването за предварително уведомяване на Комисията. В този случай съгласно т. 51 от цитираното решение на Съда на ЕС получателят не може валидно да се позовава на оправдани правни очаквания относно правомерността на разглежданата помощ. В същия смисъл е и решение по дело С-349/17, т. 98. Според Съда на ЕС принципът на правната сигурност, който давностните срокове имат за цел да гарантират, не може да бъде пречка за възстановяване на обявена за несъвместима с вътрешния пазар помощ (дело С-627/18, т. 60). В процесния случай решението на ЕК, C

6207 final от 5.09.2014 г. е издадено в рамките на 10 годишния давностен срок по чл. 15 от приложимия по време Регламент (ЕО) № 659/99, отменен с Регламент № 2015/1589. При тези обстоятелства и предвид цитираната съдебна практика на Съда на ЕС давностният срок, предвиден в националния закон не следва да се прилага. По тези съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да се остави в сила.