Решение № 3863 от 6.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12230/2014 г.

Решение № 3863 от 6.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12230/2014 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Максима България" ЕООД - гр. София, представлявано от управителя Вигинтас Шапокас, чрез пълномощника юрисконсулт Петър Павлов, против решение № 4358/30.06.2014 г., постановено по адм. дело № 469/2014 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против принудителна административна мярка - предписание по т. 4 от протокол за извършена проверка от дирекция "Инспекция на труда" Софийска област. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационна жалба и в съдебно заседание, чрез пълномощника юрисконсулт Ивелина Кетева, се обосновава тезата, че изплащаните на служителите парични суми представляват бонуси, които имат характер на награда, а не на допълнителни трудови възнаграждения, поради което неправилно административният орган и първоинстанционният съд са приели, че в случая е приложимо изискването по чл. 22, ал. 3, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.. По изложените съображения касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отменено оспореното предписание. Ответникът по касационната жалба - дирекция "Инспекция по труда" - Софийска област, не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че първоинстанционният съд правилно е определил характера на изплащаните на работниците и служителите възнаграждения като допълнителни трудови възнаграждения и предвид липсата на регламентация във вътрешните правила за работната заплата относно реда за изменението им, законосъобразно е потвърдил издаденото предписание. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на "Максима България" ЕООД против предписание, дадено в т. 4 от протокол за извършена проверка от дирекция "Инспекция на труда" - Софийска област, с което на жалбоподателя е предписано във Вътрешните правила за организация на работната заплата да се установят редът и начинът за изменение на всички допълнителни трудови възнаграждения, съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 3, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. За да постанови това решение съдът е приел за установено, че на служителите в дружеството се изплащат допълнителни трудови възнаграждения "бонус", за които не са установени реда и начина за определянето и изменението им. Като се е позовал на разпоредбите на чл. 1, ал. 2 и чл. 107м КТ, съдът е заключил, че всички възнаграждения срещу предоставянето на работна сила в рамките на трудовото правоотношение са трудови възнаграждения. Посочил е какво включва брутната работна заплата, съгласно чл. 3 НСОРЗ, както и че съгласно чл. 13 от същата наредба в колективен трудов договор, във вътрешните правила за работната заплата и/или с индивидуалния трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения, включително за постигнати резултати от труда или участие в печалбата. В нарушение на изискването по чл. 22, ал. 3, т. 4 НСОРЗ, в приетите от дружеството Вътрешни правила за работната заплата, в сила от 01.07.2011 г., не са предвидени правила за определяне и изменения на допълнителните трудови възнаграждения, наречени "бонуси", които се начисляват към брутното трудово възнаграждение на служителите в дружеството, както безспорно е установено от приетите множество фишове за заплати. Съдът не е възприел становището на жалбоподателя за това, че изплащаните бонуси не представляват допълнително трудово възнаграждение, като е подчертал, че всички възнаграждения в рамките на трудовото правоотношение са трудови възнаграждения и се регламентират от трудовото законодателство. Наред с това, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация, която повелява, че работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Посочил е, че това правило се отнася за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време, както и че според ал. 3, критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят в колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите, без оглед на признаците по 4, ал. 1 от закона. Обжалваното съдебно решение е правилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, направените изводи са обосновани, последователни и в съответствие с материалния закон, поради което се споделят напълно от настоящия касационен състав. С обжалваното пред съда предписание по т. 4 от протокол за извършена проверка от контролни органи на дирекция "Инспекция по труда" Софийска област /на 14.11.2013 г. - в обект - магазин в гр. Костенец, ул. "Търговска" № 4 и на 18 и 28.11.2013 г. в дирекцията/, е дадено предписание на "Максима България" ЕООД във вътрешните правила за работната заплата да се установи редът и начина за изменение на всички допълнителни трудови възнаграждения, съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 3, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. В констативната част на протокола е изложено, че видно от фишовете за заплати в дружеството се изплащат допълнителни възнаграждения "бонус"; във вътрешните правила за работната заплата е предвидено начисляване на допълнителни възнаграждения - "бонус", като резултатна величина на постигнати резултати, но в тези вътрешни правила не е установен реда и начина за изменение на посочените допълнителни трудови възнаграждения в нарушение на чл. 22, ал. 3, т. 4 НСОРЗ. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че на служителите в дружеството са изплащани парични суми, означени във фишовете за заплати като "бонус". Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса какво е естеството на тези възнаграждения и в съответствие с това - дали за тях са приложими правилата за допълнителните трудови възнаграждения. Становището на касационния жалбоподател, което е било поддържано и пред първата инстанция, е, че изплащаните възнаграждения, наречени "бонуси", не са допълнителни трудови възнаграждения, тъй като нямат точно определен размер, нито постоянен характер, освен това имат за цел да наградят и стимулират служителите за постигнати от дружеството - работодател резултати, нямат пряка връзка с положения от всеки служител поотделно труд, изплащането им се обуславя единствено от волята на работодателя с оглед показателите на дружеството. Настоящият касационен състав счита, че всички посочени от касатора характеристики на изплащаните от него допълнителни възнаграждения на служителите, наречени "бонуси", съответстват на характеристиките на допълнителните трудови възнаграждения с непостоянен характер. Както правилно е заключил първоинстанционният съд, всички възнаграждения в рамките на трудовото правоотношение са трудови възнаграждения. Това следва от съвкупния анализ на разпоредбите на чл. 1, ал. 2 КТ, според която отношенията по предоставяне на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения, чл. 124 КТ, според която, по трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа, както и чл. 107м КТ, която предвижда, че размерът на трудовото възнаграждение се определя с индивидуалния трудов договор съгласно разпоредбите на трудовото законодателство и в съответствие с колективния трудов договор и вътрешните правила за работната заплата на предприятието. Насрещната престация, която работодателят заплаща за престираната от работника или служителя работна сила, е трудовото възнаграждение или работната заплата, чиято структура и организация е регламентирана в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета по законова делегация от чл. 244, ал. 2 и чл. 261 КТ. В чл. 3 от тази наредба е предвидено, че брутната работна заплата се състои от основна работна заплата и допълнителни трудови възнаграждения, които са определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор, както и други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в предходните разпоредби. Според чл. 6, ал. 1, т. 1 и 2 от наредбата, допълнителните трудови възнаграждения са определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително и договорените с индивидуален и/или с колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. Наред с това в чл. 13 от наредбата е предвидено, че с колективен трудов договор, с вътрешните правила и/или индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения, като в т. 1 са визирани възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период. В разпоредбата на чл. 25 от Вътрешни правила за работната заплата на "Максима България" ЕООД, утвърдени от управителя на дружеството, в сила от 01.07.2011 г., които са представени по делото, озаглавена "Други трудови възнаграждения" е предвидено, че съобразно постигнатите месечни резултати при изпълнение на трудови задължения на служителите може да се изплати бонус по предложение на прекия ръководител и утвърден от генералния директор. От цитираната разпоредба от вътрешните правила на предприятието недвусмислено се налага извода, че виждането на работодателя относно естеството на така наречените "бонуси" е, че те представляват допълнително трудово възнаграждение. Този извод се налага както предвид характеристиките на това възнаграждение /изплаща се на служители по трудово правоотношение, във връзка с изпълнение на трудовите им задължения, съобразно постигнатите месечни резултати при изпълнение на трудовите задължения/, така и поради факта, че самият работодател е нарекъл бонуса "допълнително трудово възнаграждение" /според наименованието на разпоредбата от вътрешните правила/. Тези възнаграждения са обусловени от постигнатите резултати и в този смисъл те отговарят на характеристиката по чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ. Неправилно е поддържаното в касационната жалба становище, че допълнителните възнаграждения са такива, които се заплащат задължително. В чл. 13, ал. 1 НСОРЗ изрично е предвидена възможност за уговаряне на други допълнителни трудови възнаграждения в индивидуалния или колективния трудов договор или във вътрешните правила за работната заплата. В случая изплащането на допълнителното трудово възнаграждение е предвидено именно във вътрешните правила. За определянето на изплатеното възнаграждение като допълнително трудово възнаграждение е без значение дали то има постоянен характер /т. е. дали са изплаща ежемесечно с всяка заплата - чл. 15 от наредбата/ или с непостоянен характер. Предвид изложеното, правилно процесните възнаграждения, наречени "бонуси", са определени като допълнителни трудови възнаграждения. Затова за тях на общо основание е приложимо изискването по чл. 22, ал. 3, т. 4 НСОРЗ, според което във вътрешните правила за работната заплата следва да се включат /да са посочат/ редът и начинът за определяне и изменение на допълнителните трудови възнаграждения. Настоящият състав споделя изложения в първоинстанционното решение довод, изведен от разпоредбата на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация. Утвърждаването и оповестяването на правила за определянето и изменението на допълнителните трудови възнаграждения игнорира или значително намалява възможността за неравно третиране при определяне на трудовото възнаграждението. По изложените съображения, не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски за производството пред настоящата инстанция не се възлагат, тъй като не са претендирани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение