Решение № 1268 от 12.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9555/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ и чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба от Н. Д. В. от гр. Пловдив срещу Решение 3055/02.04.2024 г., постановено по адм. д. 44/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 1648-1/03.07.2023 г. на орган по приходите в отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, потвърден с Решение 46 от 21.09.2023 г. на Директора на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора, изводите на съда не кареспондират с действителното фактическо и правно положение. Счита, че приходните органи и първостепенният съд не са взели предвид подадените декларации, в които са посочени други характеристики на имотите. Акцентира, че тези различни параметри променят базата, въз основа на която следва да се изчислят данъчните основи и съответно дължимия данък. Сочи, че съдът не е обсъдил дали обжалваният акт е мотивиран и дали са конкретизирани фактическите и правни основания за издаването му. В тези насоки излага своите доводи и претендира отмяна на атакуваното решение и отмяна на оспорения АУЗД. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва основателността ѝ и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е законосъобразността на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 1648-1/03.07.2023 г., издаден от орган по приходите в отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, с който за недвижими имоти, находящи се в гр. Пловдив, [улица] гр. Пловдив, [улица], е установен размер на дължимите за периода 2019-2022 г. от Н. Д. В. публични задължения, възлизащи на сумата от 24 294 лв., от които данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в размер на 6 431,54 лв. и лихва за забава в размер на 1 578,03 лв., както и такса за битови отпадъци /ТБО/ в размер на 13 081,03 лв. и лихва в размер на 3 203,40 лв. За да достигне до извод за неоснователност на жалбата първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Оспореният АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК е издаден въз основа на декларации по чл. 14 ЗМДТ с вх. 05226068/03.09.2002 г. и вх. 1609002009/22.11.2004 г., с които Н. Д. В. е заявил своята собственост върху 0.06747 идеални части от земя с площ 300.00 кв.м. и застроена площ 195.00 кв.м. и жилище /ателие/ с РЗП - 64.60 кв.м., (с прилежащо мазе с РЗП - 8.60 кв.м.), находящи се в гр. Пловдив, [улица], както върху търговски обект /магазин/ с РЗП 545.66 кв.м., находящ се в гр. Пловдив, [улица]. След преценка на събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Относно материалната законосъобразност на обжалвания АУЗД решаващият състав е съобразил, че съгласно чл. 10 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Посочил е, че в чл. 11 ЗМДТ са визирани данъчно-задължените лица и това са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а в алинея втора е доуточнено, че при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. При тази нормативна уредба и с оглед на обстоятелството, че по делото не са представени доказателства да е учредявано право на ползване на трето лице върху горепосочените имоти, съдът е приел за установено, че Н. В. е данъчно задължено лице за ДНИ по отношение на тях. Относно представените данъчни оценки на имотите, решаващият състав е преценил, че те са в съответствие с изискванията на Приложение 2 ЗМДТ, като отчитат вида на съответния имот, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването му. Според съда, установените задължения за ДНИ са точно определени съгласно чл. 22 ЗМДТ и чл. 15 от Наредбата за определянето размера на местните данъци на територията на Община Пловдив и възлизат на 1,8 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Досежно ТБО за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. за имоти с партидни 7205264460001 и 7205264460003, решаващият състав е приел, че приходния орган е съобразил чл.19 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Пловдив и представените договори за определяне на броя, вида и седмичната кратност на обслужване на съдовете за битови отпадъци въз основа на подадената от В. декларация за собствените му недвижими имоти. След проверка на възприетите от органа по приходите параметри, съдът е достигнал до крайния извод за дължимост на ТБО за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. за всеки от декларираните имоти в точно установените с оспорения АУЗД размери. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора, че обжалваният съдебен акт е необоснован. Първоинстанционният съд правилно е разпределил и указал доказателствената тежест на страните в процеса, като поотделно и в съвкупност е обсъдил всички събрани доказателства и въз основа на техния всеобхватен анализ е формирал кореспондиращи фактически и правни изводи. Той е изложил подробни мотиви относно релевантните за спора материалноправни предпоставки, обуславящи дължимостта на ДНИ и ТБО и е обсъдил всички направени от задълженото лице възражения. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, ал. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Хипотезите, при които имоти не се облагат с ДНИ са посочени в чл. 10, ал. 2, 3 и 4 ЗМДТ, а случаите, при които данъчнозадължените лица са освободени от заплащането на ДНИ са лимитативно изброени в чл. 24, ал. 1, т. 1 - т. 19 ЗМДТ. Според чл. 12, ал. 1 ЗМДТ когато върху облагаем недвижим имот правото на собственост или ограниченото вещно право на ползване е притежание на няколко лица, те дължат данък съответно на частите си. По аргумент от чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. Данъчната оценка на недвижимите имоти на гражданите, съгласно чл. 20 ЗМДТ и чл. 16 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на община Пловдив, се определя по норми в Приложение 2 в зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването. В случая между страните не е спорно, че Н. Д. В. е собственик на процесните недвижими имоти. Безспорно е още, че в районите, в които тези имоти попадат, община Пловдив е изпълнявала услугите по сметосъбиране и сметоизвозване; по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и по обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения. Спорът между страните касае размера на установените с АУЗД задължения за ДНИ и ТБО, обусловен от определената от служител на общинската администрация данъчна оценка на имотите. Съгласно чл. 4 от Приложение 2 данъчната оценка на сгради или на части от сгради се определя въз основа на базисната данъчна стойност за един квадратен метър, корекционни коефициенти и площта по следната формула: ДО = БС . Км . Ки . Кх . Кв . Ко . ПЛ, където: ДО е данъчната оценка в левове; БС - базисната данъчна стойност на 1 кв. м в левове; Км - коефициент за местоположение; Ки - коефициент за инфраструктура; Кх - коефициент за индивидуални характеристики; Кв - коефициент за височина; Ко - коефициент за овехтяване и ПЛ - площта на сградата или част от нея в кв. м. Според чл. 13, ал. 1 от Приложение 2 данъчната оценка на земите в строителните граници, вилните зони, застроените дворове (застроени места извън строителните граници) и на земите извън строителните граници (без земеделските земи) се определя въз основа на базисната данъчна стойност за един квадратен метър, корекционни коефициенти, площта и данъчната стойност на подобренията по следната формула: ДО = БС . Км . Ки . Ку . Кз . ПЗ + ДП, където: ДО е данъчната оценка в левове; БС - базисната данъчна стойност на 1 кв. м в левове; Км - коефициент за местоположение съгласно табл. 3; Ки - коефициент за инфраструктура; Ку - коефициент за устройствена зона; Кз - коефициент за застроеност; ПЗ - площта на земята, включително застроената площ в кв. м; ДП - данъчната стойност на подобренията. В случая, както правилно е приел първоинстанционният съд, данъчните оценки на процесните имоти са определени по формулата на Приложение 2 към ЗМДТ. Всички предвидени в чл. 4 и чл. 13 от Приложение 2 от ЗМДТ коефициенти са коректно определени от приходния орган и то при отчитане на данните, посочени в декларациите, в резултат на което точно са установени данъчните оценки на процесните имоти и на съответните ид. части от земята. Дължимият ДНИ е точно определен съгласно чл. 22 ЗМДТ и чл. 15 от Наредбата за определянето размера на местните данъци на територията на Община Пловдив в размер на 1,8 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Като е приел, че в тази му част оспореният АУЗД е законосъобразен, АССГ е постановил обоснован и материално законосъобразен съдебен акт. Спрямо установените задължения за ТБО в касационната жалба лисват каквито и да е доводи, а осъществената от настоящия състав проверка на материалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт в тази му част обуславя извод за неговата правилност. Съдът е съобразил разпоредбите на чл. 19 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Пловдив и представените договори за определяне на броя, вида и седмичната кратност на обслужване на съдовете за битови отпадъци въз основа на подадените от В. декларации за собствените му недвижими имоти, с оглед на което е достигнал до законосъобразния извод, че оспорването на процесния АУЗД и в тази му е неоснователно. При този изход на спора и направеното искане, в полза на община Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 500 лв. Така определеният размер на юрисконсултското възнаграждение не е съобразен с критериите по чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / Наредба 1/ по следните съображения: Съгласно решението на СЕС по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16 "налице е нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато държава членка налага или благоприятства сключването на споразумения, противоречащи на член 101 ДФЕС, или подпомага действието на такива споразумения, или лишава собствената си правна уредба от характера ѝ на държавни мерки, като предоставя на частни оператори отговорността по вземане на решения за намеса от икономически интерес . Това не е така в случаите, когато тарифите се определят при спазване на установени със закон критерии от обществен интерес и публичните органи не делегират правомощията си за одобряване или определяне на тарифите на частни икономически оператори. СЕС уточнява, че в случая, разглежданата в главните производства правно уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес." Именно този извод се налага и от сравнителния анализ на разпоредбите на Наредба 1 и приетите с постановления на МС Наредба за заплащане на правната помощ /НЗПП/ и Тарифа за нотариалните такси към ЗННД /Тарифата/. Съпоставката на съдържащите се в тях норми, определящи възнаграждения за идентична по своето естество, количество и обществена значимост правна дейност сочи, че предвидените в Наредба 1 минимални размери на адвокатските възнаграждения многократно надвишават максималните стойности по НЗПП и по Тарифата. Предвид гореизложеното присъждането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв. се явява съразмерно на фактическата и правна сложност на делото, както и съответстващо на процесуалната активност на представителя на ответника в производството. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение