Решение № 10345 от 30.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6347/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Стойков, чрез адв. П. Пенев, против Решение 480 от 06.04.2023г., постановено по адм. дело 508/2023г. по описа на Административен съд Варна, в частта, в която е отхвърлена жалбата му против Заповед 1487/03.06.2021 г. на зам. кмета на Община Варна, в частта, с която на основание чл.190, ал.1 и ал.2, вр.ал.6 ЗУТ, на П. Димитров - собственик на ПИ 10135.2552.1396 по КК на гр.Варна, [жк], е разрешено да прокара временен път с обща ширина 3,50 м. в началото, като е определено трасето на временния път да премине през: ПИ 10135.2552.1399, собственост на настоящия жалбоподател - през югозападния му ъгъл под формата на триъгълник, общо засегната площ 31 кв.м. В жалбата се излагат твърдения за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната част. Претендира отмяна на решението, в обжалваната част и присъждане на съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание не се явява и не се представлява. Ответникът Зам. кмет на Община Варна, редовно призован, не се явява и не се представлява. В представена писмена молба изразява становище за правилност на съдебното решение. Ответниците - Т. Иванов, В. Иванова и П. Димитров, в проведеното съдебно заседание, не се явяват и не се представляват. В представени писмени отговори изразяват становище за правилност на обжалваното съдебно решение и претендират присъждане на направените разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210, ал.1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Варна е отхвърлил жалбата на Н. Стойков против Заповед 1487/03.06.2021 г. на зам. кмета на Община Варна, в частта, с която на основание чл.190, ал.1 и ал.2, вр.ал.6 от ЗУТ, на П. Димитров - собственик на ПИ 10135.2552.1396 по КК на гр.Варна, [жк], е разрешено да прокара временен път с обща ширина 3,50 м. в началото, като е определено трасето на временния път да премине през: ПИ 10135.2552.1399, собственост на настоящия жалбоподател - през югозападния му ъгъл под формата на триъгълник, общо засегната площ 31 кв.м За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед, в частта, с която е разрешено прокарването на временен път и са определени неговите параметри и трасе, е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и съдържа всички необходими реквизити, съгласно чл.59, ал.2 от АПК, включително фактически и правни основания за нейното издаване, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. Посочил е, че съобразно указанията, дадени в Решение на ВАС 1985/22.02.2023г. по адм.д. 7643/2022г., допуснатата в диспозитива на заповедта грешка при изписване идентификатора на поземления имот на заявителя П. Димитров - 10135.2552.2149 вместо 10135.2552.1396, е техническа грешка и не представлява съществен порок, водещ до липса на валидно волеизявление. В хода на съдебното производство не са представени доказателства издателят на обжалваната заповед да е издал акт за поправката ѝ по реда на чл.62, ал.2 от АПК, но това не е пречка за разглеждане на спора, доколкото поправката на явна фактическа грешка може да бъде извършена и след влизане в сила на заповедта. Приел е, че в административното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяна на акта. По отношение на възражението на жалбоподателят Стойков, че заповедта е издадена в нарушение на чл.190, ал.6 от ЗУТ, съдът е приел, че същото е неоснователно, тъй като липсата на съгласие за прокарване на временен път като условие за провеждане на процедурата по чл.190 от ЗУТ, не е оборена по надлежен ред. Посочил е, че по преписката е приложена нотариално заверена декларация от заявителя П. Димитров от 15.04.2021г., във връзка с невъзможно доброволно уреждане на спора, както и фактът, че е образувано съдебно производство по обжалване на издадената заповед подкрепя извода за липса на съгласие за прокарване на временен път от страна на собствениците на обслужващите имоти. Съдът след преценка и съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и прието заключение на СТЕ, е приел, че обжалваната заповед е издадена и при правилно приложение на материалния закон и при спазване на принципа за съразмерност по чл.6 от АПК. Счел е, че вариантът за прокарване на временен път, с параметри и трасе, както е указано в Заповед 1487/03.06.2021 г. - през ПИ 10135.2552.1399 и през ПИ 10135.2552.1399, отговаря най-пълно на условията по чл.190, ал.З от ЗУТ и се явява най-икономичен и целесъобразен по смисъла на чл.6 от АПК. По отношение на възражението на жалбоподателя Н. Стойков, че заповедта е незаконосъобразна, т.к. с нея не е решен въпроса за дължимото обезщетение, първоинстанционният съд е приел, че в случая предпоставка за определяне на обезщетение по реда на чл.210 от ЗУТ е наличие на влязла в сила заповед за временен път, издадена на основание чл. 190, ал.6 от ЗУТ. Посочил е, че производството по чл.191 от ЗУТ е отделно и самостоятелно, поради което въпросът за обезщетението не се решава в заповедта, с която се разрешава прокарването на временния път. Решението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразни са изводите на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Правилно съдът приема, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Доводът на касатора, че съществува порок на процесната заповед, поради посочване на друг номер на поземления имот, до който се иска достъп е неоснователен. Тези възражения са били предмет на обсъждане и разглеждане в инициираното съдебно производство пред ВАС, приключило с окончателен и не подлежащ на обжалване акт, а именно Решение 1985/22.02.2023г. постановено по адм. дело 7643/2022 г. Съдът е констатирал допуснатата в диспозитива на заповедта грешка при изписване идентификатора на поземления имот на заявителя П. Димитров, но съшият безспорно е потвърдил, че грешката е техническа и не засяга същността на формираната воля на административния орган, която воля е ясно изразена и следва както от мотивите на оспорената заповед, така от приложената по делото административна преписка, а именно прокарване на временен път за осигуряване на достъп до имот с идентификатор 10135.2552.1396, собственост на П. Димитров. Дори и обжалваната заповед да не е поправена по реда на чл.62, ал.2 от АПК, това не е пречка за разглеждане на настоящия спор, тъй като поправката на явна фактическа грешка може да бъде извършена и след влизане в сила на заповедта и не е обвързана с конкретен срок. Законосъобразни и обосновани са и изводите на съда за съответствие на оспорената заповед с материалния закон, в частта ѝ с която е разпоредено временния път да премине през имота, собственост на касатора. Установени са всички материално-правни предпоставки, съгласно изискването на чл. 190, ал. 1, ал. 2 и ал. 6 от ЗУТ за издаване на заповед за прокарване на временен път. По делото не се спори, че липсва постигнато съгласие между заявителя и собствениците на засегнатите имоти, съгласно чл. 190, ал. 6 от ЗУТ, в която хипотеза кметът на съответната община е длъжен да издаде заповед за прокарване на временен път. По административната преписка и по делото е приложена нотариално заверена декларация от заявителя П. Димитров от 15.04.2021г. във връзка с невъзможно доброволно уреждане на спора. На следващо място, фактът че е образувано съдебно производство по обжалване на издадената заповед на кмета на Община Варна, подкрепя извода на съда за липса на съгласие за прокарване на временен път от страна на собствениците на обслужващите имоти. Доказана е и втората предпоставка за издаване на заповед по чл. 190, ал. 6 от ЗУТ, а именно невъзможност да се осигури транспортен достъп до имот с идентификатор 10135.2552.1396, което налага прокарването на временен път с цел ползване на същия. Спазено е и изискването, разписано в чл. 190, ал. 3 от ЗУТ, съгласно което временният път по възможност трябва да следва новите улици по предвижданията на действащия Подробен устройствен план, в случая това е влезлия в сила план, одобрен с Решение 552-6/26 и 27.07.2012 г. на Общински съвет Варна, което е установено от заключението на приетата по делото СТЕ. Установено е също, че одобреният вариант на временен път е най-икономичен и целесъобразен, без да се засягат заварени сгради, постройки и дълготрайни декоративни дървета. Изследвани и обсъдени са всички варианти за прокарване на временен път през различни терени на собственици. Заключението на съда е обосновано, мотивирано и доказано с оглед на събраните по делото писмени доказателства, а именно че вариантът за прокарване на временен път с параметри и трасе, както е указано в Заповед 1487/03.06.2021г. през ПИ 10135.2552.1399 и ПИ 10135.2552.1614. отговаря най-пълно на условията по чл.190. ал.З от ЗУТ и се явява най-икономичен и целесъобразен по смисъла на чл.6 от АПК. Ето защо като прави извод за материална законосъобразност на заповедта в тази й част, първоинстанционният съд постановява решение в съответствие с материалния закон. Не се споделят от настоящият съдебен състав доводите на касатора за липса на обезщетение при отнемането на 31 кв.м от собствения му ПИ с идентификатор 10135.2552.1399 за прокарване на временен път до ПИ с идентификатор 10135.2552.1396. В конкретният случай, предпоставка за определяне на обезщетение по реда на чл. 210 от ЗУТ е наличие на влязла в сила заповед за временен път, издадена на основание чл.190 от ЗУТ. Производството по чл.191 от ЗУТ е отделно и самостоятелно, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че въпросът за обезщетението не следва да се решава в заповедта, с която се разрешава прокарването на временния път. По изложените съображения и при извършената по реда на чл.218, ал. 2 от АПК проверка настоящият състав приема, че обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане в тази връзка - на ответника следва да се присъдят направените, своевременно претендирани и доказани разноски за одвокатски хонорар в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева. На ответниците Т. Иванов и В. Иванова, претендираните от тях разноски, не следва да се присъждат, тъй като касационната жалба, предмет на настоящото производство е насочена само към тази част от първоинстанционното решение, с която е отхвърлена жалбата на Н. Стойков срещу процесната заповед, но не и срещу диспозитива от решението, с което процесната заповед се обявява за нищожна в частта ѝ, с която на Т. Иванов и В. Иванова е разпоредено да освободят частта от стар имот 1398, които владеят неправомерно и да премахнат всички налични насаждения и подобрения. Във връзка с този диспозитив, първоинстанционния съд е осъдил Община Варна да им заплати разноските направени пред него. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, второ отделение,