Решение № 50088 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2022 г.

Решение № 50088 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2022 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК Разглежда се касационна жалба на С. П. А. представляван от адв. Т. П. срещу решение № 483 от 15.04.2022 г. по в гр. дело № 2220/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което е обезсилено решение от 16.07.2021 г по гр. д № 8997/2020 г на Районен съд-Варна. Според въззивната инстанция ответницата Д. В. С. недопустимо е била осъдена да заплати на ищеца С. П. А., понастощем касатор, сумата 9600 лв. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД като получена от нея без основание на дата 16.09.2015 г и да заплати обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за исковия преиод на забава, след покана. Приложен е чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК с последица прекратяване на производството поради непререшимост на спора, като въззивният съд е направил съпоставка с приложени в цялост дела, водени между страните и приключили с влезли в сила решения. Налице е влязло в сила решение № 1680/19.04.2018 г на ВРС, с което иск на С. П. А. за същата сума, като дадена и получена на "отпаднало основание" – чл. 55, ал. 1 предл. второ ЗЗД по предварителен договор, е отхвърлен срещу ответницата след като е установено, че подписът в договора не е на ответницата Д. В. С., затова същият не е основание, което може да отпадне, а е недействителен. Налице е и влязло в сила решение № 3158/10.07.2019 г на ВРС, с което иск на същия ищец, последващо предявен за същата сума от 9600 лв - като получена "без основание" от ответницата по невъзникнало облигационно правоотношение ( предвид обвързващо установената недействителност на предварителния договор), отново е бил отхвърлен, вече на на основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД, заедно с иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като ответницата се позовала на прехвърляне на вземането за което била уведомена, но не и да е уведомена за последващата уговорка между стария и новия кредитор с която те прекратили действието на цесията. Така поради липса на уведомление до длъжника за последващото споразумение, че С. П. А. отново е действителният активно легитимиран кредитор по вземането, искът му е бил отхвърлен. Предявеният понастоящем трети пореден осъдителен иск на същия ищец е бил уважен от първоинстанционния съд, като Варненски окръжен съд е обезсилил решението с прекратяване на производството. Констатирано е, че отново се иска сумата 9600 лв като получена от ответницата без основание и обезщетение по чл. 86 ЗЗД, че искът е предявен от същия ищец срещу същия ответник, т. е при идентичност на страните. Предявен е за същото вземане и на същото основание – в хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, при идентично на юридическите факти в предмета на спорното правоотношение, с водените до този момент дела. От приложените в цялост приключили съдебни производства се изяснява, че между страните са постановени влезли в сила решения, с които са отхвърлени искове на настоящия ищец С. П. А. срещу ответницата Д. В. С.. Иск същата да бъде осъдена да заплати двойния размер на задатък, преведен в размер на 9600 лв по нейна банкова сметка като част от продажна цена по сила на предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, който поради неизпълнение от нейна страна е развален, първоначално е бил уважен до размера на преведените 9600 лв на основание чл. 55, ал. 1 предл първо ЗЗД, а за разликата отхвърлен на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД с решение от 02.08.2017 г по гр. д № 10993/2016 на ВРС. Нова решение е обезсилено с решение № 3 от 02.01.2017 г по в гр. д № 2126/2017 г на Варненски ОС в осъдителната част, поради разгледан непредявен иск. Делото е върнато на първоинстнационния съд с указание да се разгледа иска за сумата 9600 лв като получена на отпаднало основание – чл. 55, ал. 1 предл 2-ро ЗЗД както е заявил ищеца, а не като получена без основание, както е приел съда, независимо от установеното по делото, че предварителният договор не е подписан от ответницата. По нейно възражение, по отношение на сключения предварителен договор в мотивите е изтъкнато, че е нищожен. При новото разглеждане на делото искът е отхвърлен с посочване в диспозитива на указаното от въззивния съд основание Не е допуснато ищецът да измени "основанието на иска". С постановеното решение № 1680 от 19.04.2018 г по гр. 2504/2018 г на ВРС е прието, че на указаното от въззивния съд основание, разбирано като самостоятелно, ответницата не дължи. Ответницата Д. В. С. не е оспорвала получаването на сумата, оспорвала е задължението да я върне. След влизане в сила на решението, потвърдено от ВОС с решение № 1389/24.07.2018 г на ОС Варна, ищецът завел иск платените от него 9600 лв да бъдат върнати от ответницата като получени без основание, съгласно чл. 55, ал. 1 предл първо ЗЗД. Предявил е и иск за мораторна лихва. Освен обстоятелства как, кога и защо сумата е преведена по банкова сметка на ответницата, изтъкнал е и правната невъзможност полученото да се основава на предварителния договор поради установеното в предходен спор, че подписът на ответницата в документа не е автентичен и договор не обвързва страните. Образувано е гр. д № 13628/2019 г на ВРС. Наред с възраженията, че не дължи връщане на полученото, ответницата е изтъкнала в условие на евентуалност и обстоятелството, че съгласно договор за цесия от 03.01.2017 г ищецът А. е прехвърлил на трето лице вземането си, произтичащо от несключения предварителен договор, за което е била уведомена. Ищецът репликирал тези твърдения, като се позовал на споразумение от 10.09.2018 г между него и цесионера "Зенит БГ Груп"ЕООД, според което договорът между тях се прекратява и считано от подписването на споразумението, кредитор на вземането се счита С. А., както и че нямало нужда да се уведомява длъжника за споразумението, след като до този момент цесионерът по първия договор не е реализирал права, включително не са отправяни уведомления по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Обратното е приел съда. Изтъкнато е, че за цесията от 03.01.2017 г длъжникът е била уведомена. Безспорно не е било изпращано уведомление за "обратната цесия". С решение № 1394/27.11.2019 г по в гр. д № 1864/2019 г на Варненски ОС е потвърдено решение от 10.07.2019 г по гр. д № 13628/2019 г на ВРС, с което искът е отхвърлен. Споразумението от 10.09.2018 г не е съобщено на длъжника Д. С., няма действие за нея, поради това и съгласно чл. 99, ал. 3, ал. 4 ЗЗД искът е приет за неоснователен. Въззивното решение не е допускано до касационно обжалване и първоинстанционното решение е влязло в сила на 27.05.2020 г. Поради това ищецът С. А. е завел настоящата искова молба, в която наред с обстоятелствата, вече изложени в предходните искови молби като правопораждащи факти за вземането на основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД в размер 9600 лв, е изтъкнал и факта на предприето съобщение до длъжника за споразумението по цесията, като е заявил и претенция за мораторна лихва върху главницата, позовавайки се на отдавна отправена покана. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Въззивният съд не е взел предвид обстоятелства от значение за прилагането на чл. 298 и чл. 299 ГПК. По първото водено дело искът за връщане на получените 9600 лв е бил предявен, разгледан и отхвърлен на основание, различно от понастощем предявеното. Така е приел съда диспозитивно, решението е влязло в сила. Поради това ищецът е завел второто дело по иск за връщане на даденото като получено без основание. В това производство ответницата е изтъкнала сключен договор за цесия, с който ищецът е прехвърлил вземането си на трето лице. Пак в това производство не е допуснато ищецът да се позове на последващо споразумение между него и цесионера, с което страните са прекратили действието на договора за цесия преди да е събрано вземането. Поради частния характер на споразумението и поради оспорването му от ответницата, съдът е приел в решението, че искът следва да се отхвърли (/вместо производството да се прекрати )след като и доколкото ищецът остава обвързан от прехвърлянето на вземането, т. е не се легитимира активно по иска срещу длъжника Д. С.. Последната е оспорвала обратното прехвърляне да има достоверна дата за нея, да е било съобщавано и да я обвързва. Тези възражения са приети от съда по приключилото дело, но те не са по същество, а по въпрос за предпоставки, затова неправилно са обусловили отхвърлянето на иска вместо прекратяване на делото, като и при това положение предявеният понастощем иск е допустим. Отговор не е постъпил. С определение № 50136 от 09.03.2023 г настоящият състав на ВКС е допуснал касационната жалба до разглеждане по въпроса следва ли да се приеме идентичност между дело, приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на предявен осъдителен иск и последващо заведеното дело между същите страни за същото искане, когато искът по първото дело е отхвърлен поради това, че при цедирано парично вземане, последващо споразумение прехвърлителят-ищец да го придобие обратно не е съобщено на длъжника, като се има предвид, че длъжникът вече е известен за това споразумение при завеждане на второто дело. По изведения правен въпрос Върховен касационен съд ІІІ г. о намира следното: Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. ОСГТК, със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, предмет на делото: претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, като от обективна страна силата на пресъдено нещо обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Съгласно тези разяснения, обективните предели на СПН очертават правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели–страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Същевременно идентитетът за който съдът следи при прилагането на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК се извежда от целия фактически състав на претендираното право и белезите, индивидуализиращи всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право - юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то /и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му, те са свързани и с носителството му. Правоприемството поначало е елемент от фактическия състав, от който произтича спорното право, с оглед на което въпросът за наличието или липсата на такова не може да бъде пререшаван впоследствие в отношенията между същите страни (решение № 242/2012 по гр. д № 149/2012 г Второ г. о на ВКС)В някои случаи въпросът за основателността на иска бива решен без да се отрича съществуването на претендираното право, носителството му и възможността да бъде съдебно реализирано поради липса на правопораждащи, поради наличие на правоизключващи, респ. правопогасяващи факти, какъвто е случаят при възприемане на правоотлагателни възражения на ответника като длъжник по парично вземане. Правоотлагателно спрямо правата на легитимирания кредитор е възражението, че прехвърляне на вземането не е съобщено на длъжника. Когато възражението е дало основание за отхвърляне на иск за вземането, допустим е последващ иск основан на настъпилото уведомяване. Въпросът за обхвата на силата на пресъдено нещо на подобно отхвърлително решение, съгласно установеното, споделяно и от настоящия състав на ВКС разбиране в практиката на ВКС е намерило израз в решение № 150/2013 г по търг. дело № 594 по описа за 2011 г, Първо т. о, ТК. Когато преждевременно заведен осъдителен иск е отхвърлен като неоснователен, настъпила последваща изискуемост на спорното вземане винаги представлява нов факт, "преодоляващ" преклузията на силата на пресъдено нещо. В т. 9 на Тълкувателно решение No 4/18.06.2014 г. по тълк. д. No 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС е разяснено, че обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. Съдебно решение което не отрича правото по тези причини, не формира сила на пресъдено нещо, която да изключи последващ иск при условие, че той е основан на обстоятелства, които не са преклудирани с постановяване на влязлото в сила решение. Затова и с приемането на ТР № 2/2022 г по т. д № 2/2020 г ОСГТК и разясненията, свързани с възражението за прихващане, отново бе изтъкнато принципното разбиране на двете колегии на Върховен касационен съд, че допустим е искът, основан на впоследствие настъпилата като нов факт изискуемост. Предвид гореизложеното в отговор на правния въпрос, касационната жалба е основателна в основания си довод за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд. Неправилната служебна преценка на Варненски окръжен съд относно предпоставките в чл. чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК е довела до обезсилване на допустимо постановено решение на първоинстанционния съд и неправилно десезиране от решаването на спора между страните. Налага се отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски окръжен съд, който да се произнесе по иска, като разгледа спора по същество, включително и по разноските Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето г. о.