Решение № 10858 от 22.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4885/2011 г.

Решение № 10858 от 22.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4885/2011 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив, срещу решение № 1593 от 22.11.2010 г. по адм. дело № 1886/2010 г. на Административен съд - Пловдив. Подържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи, че съдът не е отчел, че органът действа при условията на обвързана компетентност и при наличие на предпоставките на закона е длъжен да наложи оспорената принудителна административна мярка. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - Вихър Рангелов Пенев, не е изразил становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение съдът е отменил заповед № З-305/31.01.2007 г. на директора на ОД "полиция" - МВР Пловдив, с която на основание чл. 75, т. 4 от Закона за българските лични документи на Вихър Рангелов Пенев е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане пределите на страната и издаване на паспорт или заместващи го документи" за това, че е осъден да заплаща месечна издръжка на деца и не я е осигурил за срока на пребиваване в чужбина, по отношение на държавите - членки на Европейския съюз. Съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, но без да са налице материалноправните предпоставки на закона. Съдът е посочил, че жалбоподателят в качеството си на длъжник по изп. дело № 3221/2005 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при РС гр. Пловдив дължи на малолетните си деца издръжка за минал период в размер на 4200 лв. Приел е, че наложената мярка е в противоречие с разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите - членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено. Съдът, като се е позовал на чл. 17 и чл. 18 от Договора за създаване на Европейската общност, Директива 2004/38/ЕО и практиката на Съда на Европейските общности е достигнал до извод, че обжалваната заповед ограничава свободата на движение на жалбоподателя като гражданин на ЕС, поради което е незаконосъобразна в частта относно забраната за напускане на страната по отношение на държавите - членки на ЕС. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Решението е правилно. Съгласно чл. 75, т. 4 от ЗБЛД, на лица, които са осъдени да плащат другиму издръжка и не са я осигурили за срока на пребиваването си в чужбина се налага принудителна административна мярка като не се разрешава напускане на страната. Следователно, за да е законосъобразна мярката е необходимо лицето да е осъдено да изплаща издръжка и да не я осигурява за срока на пребиваването си в чужбина. Нито съдебният изпълнител, нито административният орган са установили, че втората предпоставка е налице по отношение на адресата на мярката, тъй като няма данни лицето да е пребивавало в чужбина, респ. да е предприело някакви действия в тази насока. На следващо място, съдът правилно е приел, че с влизането на България в Европейския съюз, българските граждани, по силата на българското си гражданство са и граждани на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Като граждани на Европейския съюз те имат право свободно да се движат и да пребивават на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право те черпят пряко от чл. 21, § 1 от ДФЕС (решение от 17.09.2002 г. по делото Baumbast and R, § 84). При условията на чл. 142, ал. 2 от АПК следва да се съобрази и фактът, че към настоящия момент разпоредбата на чл. 75, т. 4 от ЗБЛД е отменена (обн. ДВ, бр. 55 от 2011 г.). По силата на Преходната разпоредба към Закона за изменение на Закона за българските лични документи действието на наложената ограничителна мярка по чл. 75, т. 4 от ЗБЛД е прекратено. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд