Решение № 375 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 407/2006 г.

Решение № 375 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 407/2006 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Д. В. И. от гр. Е., срещу решението от 16.01.2006 г. по гр. д. № 125/2005 г. на Софийски окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 29.11.2004 г. по гр. д. № 222/2003 г. на Елинпелински районен съд, с което е отхвърлен предявения от В. В. Д., М. В. Н. /производството е продължило в лицето на законните й наследници Н. К. А. и Н. К. Д./, И. В. И., К. В. И. и Д. В. И. срещу Б. С. И., С. С. В., Г. С. И., А. С. И., Д. С. П. и И. С. И. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Представя писмени бележки. Претендират се разноски. Ответниците по жалбата Б. С. И., С. С. В., Г. С. И., А. С. И., Д. С. П. и И. С. И. оспорват жалбата и молят въззивното решение да бъде потвърдено, като съображенията си излагат в писмени бележки. Ответниците по жалбата Д. В. М., В. И. В. и Л. И. Б. /в чието лице е продължило касационното производство като законни наследници на В. В. Д. и И. В. И. /, Н. К. А., Н. К. Д. и К. В. И. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на В. В. Д., М. В. Н. /производството е продължило в лицето на законните й наследници Н. К. А. и Н. К. Д./, И. В. И., К. В. И. и Д. В. И. за признаване за установено по отношение на Б. С. И., С. С. В., Г. С. И., А. С. И., Д. С. П. и И. С. И., че към момента на образуване на ТКЗС през 1957 г. собственик на земеделски имот - нива в местн. "С" с площ от 2170 кв. м., в землището на гр. Е. е бил наследодателят им И. М. Решението е правилно. Съдът е сезиран със спор за материално право на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Ищците претендират, че наследодателят им В. И. М. е бил собственик на земеделски имот - нива в землището на гр. Е. към момента на внасянето й в ТКЗС, като собствеността върху имота е придобил по давност. Позовават се на гласни доказателства. Ответниците поддържат, че техният наследодател С, който е брат на наследодателя на ищците, е бил собственик на имота към момента на обобществяването му въз основа на извършена доброволна делба. Позовават се на делбен протокол от 1949 г. и деклариране на имота през 1949 г. на негово име. Предявеният иск е допустим. По отношение на ответниците административната процедура по възстановяване на собствеността върху процесния имот е приключила с позитивно решение. По отношение на ищците не е приключила административната процедура по възстановяване на собствеността върху процесния имот - производството е спряно до приключване на спора за материално право. Установено е, че процесният земеделски имот - нива в землището на гр. Е. е бил останал в наследството на И. М., починал през 1923 г. и на М. М., починала през 1941 г. Същите са родители на В. И. М., починал през 1975 г. и оставил за законни наследници ищците по делото, и на С. И. М., починал през 1983 г. и оставил за законни наследници ответниците по делото. Правилни и съответни на показанията на свидетелите, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, са изводите на въззивния съд, че след смъртта на родителите нивата е била ползвана и обработвана както от В. М., така и от братята му С. М. и Х. И. М. Въз основа на протокол от 12.10.1949 г. по г. гр. д. № 43/1949 г. на Н. околийски съд за извършена делба между наследниците на И. М. и съпругата му М. М., е постигната съдебна спогодба, одобрена от съда, по силата на която Х. И. М. е получил в дял и изключителна собственост нива от 2,2 дка в м. "С", а С. И. М. - нива от 1,2 дка в м. "Б". Наследодателят на ищците - не получава в дяла си собственост върху имот, находящ се в някоя от местностите "С", "Б", "М", "Г", "К" или "К", с които имена е известна местността, в която се намира процесният имот. През 1949 г. наследодателят на ответниците С декларира имота. Стефан Миленов е чл. на ТКСЗ от 1948 г. В данъчната декларация на наследодателя на ищците В от 1949 г. имотът не е деклариран. Той е станал чл. на ТКСЗ през 1957 г. В декларацията му внесените от него земеделски земи са посочени общо по видове и площ. Правилни и обосновани са изводите на въззивния съд, че не е проведено пълно доказване от ищците, че наследодателят им В. М. е придобил собствеността към момента на обобществяването на имота по давност, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява, че е упражнявал в установения в чл. 34 от ЗС (отм.) 20-годишен срок непрекъснато и безспорно владение, до внасяне на имота в ТКЗС. Доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при постановяване на решението са неоснователни. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните съгласно изискването на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.). Изложени са съображения кои обстоятелства се установяват от свидетелските показания, както и защо се приема за недоказана тезата на ищците. Анализирайки събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, правилно е прието от въззивния съд, че ищците е следвало, но не са провели пълно доказване, че собствеността върху процесната земеделска земя е придобита от наследодателя им по давност към момента на внасянето й в ТКЗС. Събраните по делото доказателства, сочещи, че към този момент земята е била собственост на наследодателя на ответниците въз основа на извършената делба на наследството, останало от И. М. и от М. М. - техни родители, от своя страна са внесли съмнение в основателността на становището и доводите на ищците, че техният наследодател е притежавал собствеността върху земите при обобществяването им. С оглед на изложеното въззивният съд правилно е разрешил спора за материално право. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ал. 1 изр. 2 пр. 1 от ГПК то трябва да се остави в сила. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение