Решение № 12446 от 25.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4462/2010 г.

Решение № 12446 от 25.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4462/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи срещу решение № 117 от 05.03.2010 г. на Административен съд, София - град, постановено по административно дело № 7149/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът е постановил акта си в нарушение на разпоредбите на чл. 26, ал. 2 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Ответникът по касационната жалба е пребивавал на територията на страната през предходната година по-малко от шест месеца и един ден. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - Евгения Алексеевна Петрова, счита същата за неоснователна. Решението на съда е правилно, постановено в съответствие с европейското законодателство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 9, § 1, б. "в" и § 7 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109; Директивата). Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че ответникът по касационната жалба е чужденец по смисъла на чл. 2 ЗЧРБ, пребиваващ дългосрочно в страната, притежаващ само руско гражданство, сключил брак с български гражданин, с когото имат родено от брака дете. Приел, че правната норма, на която административният орган се позовал за издаването на оспорената заповед - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, редакция към датата на издаване на заповедта - 18.07.2008 г., въвежда по-неблагоприятни за лицето изисквания, както по отношение на срока, така и по отношение на териториалния обхват в сравнение със задължителната за страната ни от 01.01.2007 г. Директива 2003/109. С оглед на това и по аргумент от противното от разпоредбата на чл. 13 от Директивата приел, че нормата на националния закон не съответства на правото на Европейския съюз. Въз основа на това и след като преценил, че разпоредбите на чл. 9, § 1 и 7 от Директива 2003/109, които са относими в случая, имат директен ефект, приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна. С оглед на липсата на изложени в оспорената заповед твърдения и доказателства, че ответникът по касационната жалба представлява заплаха за обществения ред и обществената сигурност, и след като преценил, че нормата на чл. 12 от Директивата също има директен ефект, съдът приел, че не е налице и допустимото от европейското право изключение за приемане на мерки за експулсиране. Съдът констатирал, че органът не е спазил императивната разпоредба на чл. 54 от Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ), тъй като не е обсъдил и изложил съображения относно продължителността на пребиваване в страната, възрастта на лицето, последствията за него и за членовете на неговото семейство, както и връзките му със страната. Въз основа на горното направил извод за незаконосъобразност на оспорената заповед поради нарушение на материалния закон и на задълженията му по чл. 2, ал. 1, чл. 7 и 9 АПК. Тези изводи на съда са правилни и обосновани. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че ответникът по касационната жалба е чужденец, по смисъла на чл. 2 ЗЧРБ със статус на постоянно пребиваващ в страната. Не се спори, че през 2007 г. е пребивавал в страна по-малко от шест месеца и един ден. Не се спори също, че за периода на отсъствие от страната Евгения Петрова е пребивавала във Франция. Спорно по делото е приложението на материалния закон към така установените факти. В подробно аргументирани мотиви, споделяни изцяло от настоящата инстанция, съдът е обосновал неприложимостта на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, редакция към процесния период. Безспорно е, че от 01.01.2007 г. учредителните договори на Европейския съюз и актовете на неговите институции, приети преди присъединяването на страната ни, са задължителни за България. Безспорно е също, че държавите-членки са били длъжни да въведат относимата за процесното правоотношение Директива 2003/109 до 23.01.2006 г., т. е. към датата на издаване на оспорената заповед държавата е следвало да осигури онзи комплекс от мерки, които да гарантират постигането на визирания в директивата резултат. Както правилно посочва в мотивите си съдът, преценката на релевантното българско законодателство - Закона за чужденците в Република България и правилника за неговото прилагане, показват, че директивата не е въведена. Наличието на неизпълнение на директивата от страна на държавата е дало основание на съда да извърши преценка за наличие на директен ефект на относимите за казуса норми на директивата - чл. 9, § 1 и 7, чл. 12 и 13 от Директива 2003/109. Обоснован, в съответствие с трайната практика на Съда на Европейския съюз, е изводът на съда за директния ефект на тези норми. Те са ясни, конкретни, пълни, безусловни и завършени. Те са императивни и не оставят възможност на съответния държавен орган за свобода на преценката. С оглед на това съдът правилно е приел, че приложим материален закон в случая са посочените разпоредби на Директива 2003/109, а не разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Извършената от съда проверка на законосъобразността на оспорената заповед по отношение на изискванията на европейското право установяват безспорно незаконосъобразност на акта. Евгения Петрова не е отсъствала от територията на Европейския съюз за срок по-голям от дванадесет месеца. За нея не са налице твърдения и доказателства, че представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и обществената сигурност, която, с оглед разпоредбата на чл. 12, § 1 от директивата би могла да обоснове решението за експулсиране. Наред с това, както подробно обосновава в мотивите си и съдът, органът е постановил акта си за експулсиране без да извърши преценка на задължителните в този случай обстоятелства, визирани в чл. 54 ППЗЧРБ. Видно от изложеното, релевираният в касационната жалба довод за неправилно приложение на материалния закон, е неоснователен. Извършвайки преценка за законосъобразност на оспорения акт с оглед на невъведените от страната ни норми на европейското право, съдът е изпълнил задължението си по чл. 168, ал. 1 АПК да провери законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 АПК, в т. ч. и по отношение на европейското право, което е неделима част от правния ред, приложим в страната. При неоснователност на касационното основание и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд