Решение № 12310 от 16.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5800/2016 г.

Решение № 12310 от 16.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5800/2016 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на финансите против решение № 1725/12.03.2016 г. по адм. дело № 5960/2014 г. на Административен съд София – град, с което министерството е осъдено да заплати на Д. И. Н. на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл сумата 1635, 97 лв., представляваща неизплатено обезщетение за времето от 19.05.2011 г. до 14.08.2011 г., през което е останала без работа поради незаконно прекратяване на служебното правоотношение и сумата 1654,55 лв., представляваща обезщетение за периода 15.08.2011 г. – 19.11.2011 г., през който е заемала по ниско платена длъжност, заедно с лихва в законния размер, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумите; както и лихва върху посочените по- горе суми в размер на 54, 09 лв. за периода 29.01.2013 г. - 28.03.2013 г. и лихва в размер на 82, 53 лв. за периода 12.12.2012 г. - 28.01.2013 г. върху сумата 6 414, 28 лв. (общия размер на дължимото обезщетение), а също и 1 530, 00 лв. разноски. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и не се обосновава от доказателствата. Моли да бъде отменено. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответницата оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като на процесуалния й представител адв. Р. се присъди възнаграждение по чл. 38 от ЗА с оглед осъществената безплатна защита по делото пред касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Правилно съдът приема, че ищцата Д. Н. има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 ЗДСл за времето, през което е останала без работа и е заемала по – ниско платена длъжност поради незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение. По делото е установено, че заповедта на министъра на финансите, с която служебното правоотношение на Н. е прекратено, е отменена с решение на Върховния административен съд, влязло в сила на 12.12.2012. На това основание, със заповед № 480/27.12.2012 г. на министъра на финансите Н. е възстановена на предишната длъжност началник на отдел Данъчни нормативни актове, като на същата дата е преназначена на длъжност "държавен експерт" в дирекция "Данъчна политика" с 1400. 00 лв. възнаграждение. След като служителката отправя покана за заплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, министърът на финансите определя към датата на признаване на уволнението за незаконно възнаграждение за длъжността "началник отдел" в дирекция "Данъчна политика" в размер на 1 103. 00 лв. и на тази база разпорежда на Н. да се изплати обезщетение за периода 19.05.2011 г. – 14.08.2011 г., през който е без работа, след приспадане на заплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл (заповед № П-9/24.01.2013 г.). На това основание служителката получава сумата 960, 16 лв., заедно с 3, 75 лв. лихва за забава. Установено е също, че след прекратяване на служебното правоотношение през периода 15.08.2011 г. – 19.11.2011 г. ищцата работи, но получава по – ниско възнаграждение, както и че към датата на възстановяването й на длъжността "началник отдел" средната заплата на служителите, заемащи такава длъжност в Министерство на финансите е в размер на 1690, 00 лв. В този смисъл е заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, която съдът възприема, като неоспорена от страните. При тези данни правилно административният съд приема, че изискванията на чл. 104, ал. 1 ЗДСл са изпълнени и Н. има право на обезщетение в размер на основното месечно възнаграждение за периода 19.05.2011 г. – 14.08.2011 г., през който е останала без работа поради незаконното уволнение, както и за времето от 15.08.2011 г. до 19.11.2011 г., през което е заемала по- ниско платена длъжност съгласно чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Правилно е преценено, че в случая за база за определяне на обезщетението следва да се приеме средната основната заплата на служителите, заемащи длъжност "началник отдел" в Министерство на финансите към момента на признаване на уволнението на Н. за незаконно. В този смисъл съдът правилно кредитира заключението на вещото лице по изслушаната експертиза, което не е оспорено от страните и същевременно съобразява критериите за определяне на индивидуалната основна заплата на служителите, включени в чл. 67, ал. 4 ЗДСл, като отчита квалификацията, придобития от Н. ранг, нивото на заемната длъжност и степента и нивото на основна работна заплата. На това основание и в съответствие с представените доказателства за времето, през което ищцата не е работила след уволнението и за времето, през което е получава по- ниско възнаграждение, както и тези, които установяват, че част от обезщетението е изплатено на служителката и при съобразяване с констатациите на изслушаната съдебно - счетоводна експертиза съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение на посоченото основание за периода 19.05.2011 – 14.08.2011 г., през който Н. е останала без работа е 1 635, 97 лв., а за времето от 15.08.2011 г. до 19.11.2011 г., през който е заемала по – ниско платена длъжност е в размер на 1654, 55 лв. или на служителката се дължи обезщетение в размер на 3290. 51 лв. Законосъобразно и обосновано от доказателствата е и крайното заключение, че искът за заплащане на обезщетение е основателен в този размер и следва да бъде уважен. Възражението на касатора, че за база на обезщетението следва да се приеме индивидуалното възнаграждение на служителката, определено със заповед № П-9/24.01.2013 г. на министъра на финансите, е неоснователно. Цитираната заповед е издадена единствено като основа, върху която да се изчисли претендираното от служителката обезщетение в полза на административния орган, поради което посочената в т. І сума не представлява индивидуално възнаграждение, определено за служителката при отчитане на размера на възнагражденията за длъжности със същото длъжностно ниво във ведомството към тази дата и при съобразяване с критериите, посочени в чл. 67 ЗДСл и изискванията на чл. 7 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и съответните ниво и степен за основни месечни заплати съгласно приложение № 1 от наредбата. В подкрепа на това заключение е и обстоятелството, че индивидуалната основна месечна заплата за длъжността "държавен експерт", определена за Н. със заповед от 27.12.2012 г., е по–висока от възнаграждението за началник отдел, предвидено в заповедта, на която се позовава касационният жалбоподател. Задължението е парично, поради което правилно е преценено, че при неизпълнение министерството дължи обезщетение за забава върху посочената по-горе сума в размер на законната лихва. Размерът на лихвата е правилно определен в съответствие със заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните, като законосъобразно е преценено, че лихва се дължи от деня на забавата или считано от 12.12.2012 г. (датата на признаването на уволнението за незаконно) съгласно Тълкувателно решение № 3 по т. гр. дело № 3/2004 г. на ВКС. Възражението на касационния жалбоподател за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователно. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на изразените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени подробни аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон и размера на дължимото обезщетение. Заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е ценено съобразно всички останали доказателства и е кредитирано от съда с оглед липсата на доказателства, които да го опровергават, а и възражения от страните по приемането му. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че оспореното решение на Административен съд София - град е валидно, допустимо и правилно и не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 АПК и посочени от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и направеното искане на процесуалния представител на ответницата по касационната жалба адв. Р. следва да бъде определено възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в размер не по-нисък от минималния, предвиден в Наредбата № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и на основание чл. 8, ал. 1, т. 2 от наредбата, при отчитане общата стойност на присъдените суми Министерство на финансите следва да бъде осъдено да заплати на адв. Р. сумата 500. 00 лв. възнаграждение. По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,