Решение № 9827 от 17.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1988/2020 г.

Решение № 9827 от 17.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1988/2020 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите"/ГВРС/ при Националния осигурителен институт/ НОИ/- гр. С., против Решение № 2687 от 17.12.2019 г. по адм. дело № 2090/2019 г. на Административен съд- П., с което е отменено по жалба на П. С. Р. № 4506-40-1205/21.06.2019 г. на директора на Фонд "ГВРС" при НОИ, с което на Симеонова е отпуснато гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, в размер на 4 200 лева, като е определена сума за изплащане от 3 266, 85 лева и преписката е върната на органа за произнасяне при спазване на задължителното тълкуване на закона. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли решението да бъде отменено, Ответникът по касация- П. Симеонова, при редовно призоваване, не се явява и не се представлява, но в писмен отговор и последваща молба оспорва касационната жалба и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира и присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд- П. е било Разпореждане № 4506-40-1205/21.06.2019 г. на директора на Фонд "ГВРС" при НОИ, с което на П. Симеонова е отпуснато гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, в размер на 4 200 лева, като е определена сума за изплащане от 3 266, 85 лева. Симеонова е претендирала, че следва да й се изплати парично обезщетение и по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 448, 75 лева и парично обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ в размер на 5 385, 00 лева, т. е. възраженията й са за незаконосъобразност на разпореждането относно размера на отпуснатото гарантирано вземане. Съдът е разгледал по същество жалбата, която приел за основателна. От приложените по делото доказателства и от изготвеното по делото заключение на съдебно- счетоводната експертиза, той е направил извод, че отпуснатото гарантирано вземане е в по- малък размер от това, описано в експертизата и "няма пречка същото да се кредитира изцяло при повторното произнасяне от страна на директора на Фонд "ГВРС". Поради това е отменил оспорения акт и е върнал преписката на органа за ново произнасяне. Така обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но при постановяването са допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушение на материалния закон, представляващи основание за неговата отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебното решение е постановено от законен състав на административен съд, който е сезиран с допустима жалба против подлежащ на оспорване административен акт. В мотивите на съдебното решение обаче липсва обсъждане на всички възражения, както и собствен анализ на представените от страните доказателства и проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Съдът не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за спора предвид служебното начало в административния процес. О. е акта на органа, без да изясни спора по същество и да установи какъв следва да е размерът на гарантираното вземане на жалбоподателката, произтичащо от трудовото й правоотношение с "Т. Ф. Т." ЕООД, гр. П., който е с открито производство по несъстоятелност. Не е ясно и какви точно са дадените указания по тълкуването и прилагането на закона, които административният орган трябва да изпълни. Съдът не е коментирал и разпоредбата на чл. 22, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗГВРСНР, вр. с чл. 15, ал. 2 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2019 г. Разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР предвижда, че има максимален месечен размер, който се определя ежегодно със Закона за бюджета на ДОО и не може да бъде по- малък от две и половина минимални работни заплати, установени за страната към датата на вписване на решението в търговския регистър. В чл. 22, ал. 1 ЗГВРСНР е посочено, че гарантираните вземания са в размер на начислените, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения, което означава техния сбор. Това е така, тъй като паричните обезщетения заместват работната заплата и не се допълнително трудово възнаграждение или елемент от него. Приложимият в случая ЗГВРСНР урежда гарантирани вземания на работниците и служителите, а не цялата сума по тези вземания, поради което и на основание чл. 30 от него, частта от начисленото, но неизплатено трудово възнаграждение, която не е гарантирана от фонда, остава дължима на работника или служителя и може да се предяви в производството по несъстоятелност. Съгласно чл. 12 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, като основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Според чл. 236, ал. 2 от ГПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Именно в мотивите на съдебното решение следва да бъдат изложени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства, съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. В настоящия случай това не е сторено, тъй като липсват каквито и да било мотиви. Това е и пречка за касационната инстанция да извърши контрол за материална законосъобразност на проверяваното решение. Предвид забраната за нови фактически установявания в касационното производство (чл. 220 от АПК), настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административен съд-П.. При новото разглеждане на делото трябва да бъдат установени всички факти и обстоятелства от значение за спора и подведени под съответните относими материалноправни норми за изясняване на основния въпрос по делото: какъв следва да е размерът на гарантираното вземане на П. Симеонова по чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, произтичащо от трудовото й правоотношение с работодателя в несъстоятелност, При този изход на спора, по исканията за присъждане на разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 от АПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ от АПК и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение