Решение № 3922 от 26.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2756/2020 г.

Решение № 3922 от 26.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2756/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на А. П. против Решение № 73/10.01.2020 г., постановено по адм. дело № 673/2019 г., по описа на Административен съд – Русе, с което е отменено Решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 19/17.05.2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе. Преписката е върната на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе за ново произнасяне, съобразно указанията по прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решението. С жалбата касаторът изразява несъгласие с мотивите на решението в частта им, в която се определят като законосъобразни действията на ТП на НОИ – гр. Русе, при зачитане за действителен осигурителен стаж и доход по договор за управление и контрол на търговско дружество "Р." ООД, гр. Русе за периода от 1.08.2007 г. – 31.08.2013 г. Жалбоподателят посочва, че при изключване на осигурителния му доход за този период индивидуалният му коефициент би бил почти двойно по-голям, поради което се иска изключването на този осигурителен доход като по-благоприятно за него, независимо, че зачетеният му осигурителен стаж би бил намален. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение, в частта, с която административната преписка е върната на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе за ново произнасяне. С Определение № 10060/22.07.2020 г., постановено по настоящото дело е оставена без разглеждане касационната жалба на А. П. против решение № 73/10.01.2020 г., постановено по АД № 673/2019 г. по описа на Административен съд – Русе, като е прекратено производството по адм. дело № 2756/2020 г. по описа на Върховния административен съд - шесто отделение. Тричленният състав на ВАС приема, че постановеното решение е благоприятно за касационния жалбоподател и той няма правен интерес от оспорването му. Развити са съображения, че мотивите към съдебното решение не се ползват със сила на присъдено нещо и не подлежат на обжалване, отделно от диспозитива (т. 18 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК). С Определение № 15293/10.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9052/2020 г. по описа на ВАС, петчленен състав е отменено Определение № 10060/22.07.2020 г. по адм. дело № 2756/2020 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на VI отделение, за прекратяване на производството по касационната жалба на А. П. против Решение № 73/10.01.2020 г. по адм. дело № 673/2019 г. на Административен съд – Русе в частта му, с която е постановено връщане на административната преписка на ръководителя по пенсионно осигуряване за ново произнасяне с указания по прилагането на закона. Делото е върнато на тричленния състав за продължаване на съдопроизводствените действия в тази му част. Определението на тричленния състав е оставено в сила, в частта, с която производството по касационната жалба е прекратено относно постановената с Решение № 73/10.01.2020 г. по адм. дело № 673/2019 г. на Административен съд – Русе отмяна на решението на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе. Ответникът – Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Русе, оспорва основателността на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, в оспорената част, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Решение № 2153-17-73/03.10.2019 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата на А. П. срещу Разпореждане № 19/17.05.2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе, с което е изменен размерът на личната му пенсия за осигурителен стаж и възраст. Спорен от правна страна е въпросът досежно правилното приложение на материалния закон по отношение на зачетения осигурителен стаж и доход на жалбоподателя по договор за управление и контрол на търговско дружество "Р." ООД, гр. Русе от 1.08.2007 г. – 31.08.2013 г. След анализ на съвкупния доказателствен материал, в съответствие с вписванията в Търговския регистър по партидата на дружеството и към момента на издаване на оспорения акт, П. е съдружник и управител на дружеството "Р." ООД. Функциите на управител същият изпълнява въз основа на сключен с дружеството, чрез общото събрание на съдружниците, договор за възлагане на управлението, с който му е определено възнаграждение за тази работа. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, разписана в нормите на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО (съобразно действащата към момента на полагане на труда редакция - ДВ, бр. 105 от 2006 г. и последвалото изменение, обн. ДВ, бр. 99/2009 г., в сила от 1.01.2010 г.), първоинстанционният съд приема за осъществена хипотезата, според която на задължително осигуряване за всички осигурени социални рискове (сега "за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица") подлежат изпълнителите по договори за управление и контрол на търговски дружества. Развити са съображения, че за осигуряването на лицата по този ред е без правно значение дали същите са и съдружници в търговското дружество, което управляват. Обоснован е извод, съобразно който по отношение на лицата, извършващи трудова дейност като управители на търговки дружества въз основа на договор за управление и контрол, възниква тристранно осигурително правоотношение между осигурител, осигурено лице и осигурителен орган като в отношенията между всеки две от страните в това тристранно правоотношение възникват различни права и задължения. Това осигурително правоотношение се различава съществено от правоотношението, което съществува между осигурителния орган и самоосигуряващото се лице. Предвид горното е прието за безспорно, че за процесния период жалбоподателят има качеството осигурено лице като негов осигурител е дружеството "Р." ООД. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд – Русе, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано обсъжда и анализира релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните и проверява законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания в чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Като порок на обжалваното решение касаторът сочи, зачитането на периода от 1.08.2007 г. до 31.08.2013 г., като осигурителен стаж, докато е бил управител на търговско дружество "Р." ООД. Този довод е неоснователен, защото за целите на осигурителното законодателство дейността, която осъществяват управителите на търговски дружества е по своята същност трудова дейност, като това от своя страна е предпоставка за задължително осигуряване по чл. 9, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 3 от КСО за осигурителен стаж се зачита времето, за което за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 и 8 са внесени или дължими осигурителни вноски върху не по-малко от минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3. По същия начин е формулирано и определението за осигурено лице по § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО – "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност, съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Изложеното сочи, че за зачитане на осигурителен стаж в случаите, в които осигуреното лице не е самоосигуряващо се, а има осигурител, т. е. друго лице, което има задължение да внася осигурителни вноски за осигуреното лице, е необходимо осигурителните вноски да са внесени или дължими. Като "дължими", макар и без легална дефиниция, законът (КСО) определя тези осигурителни вноски, за които е възникнало задължение за внасянето им. Според цитираната по-горе норма на чл. 6, ал. 3 от КСО, задължение за внасяне на осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО възниква не само върху изплатените на тези лица възнаграждения, но и върху начислените, но неизплатени, а от 1.01.2010 г. дори и върху неначислените такива, т. е. щом лицето е положило труд по договор за управление и контрол и за този труд му е определено възнаграждение, то за него възниква и задължение за внасяне на осигурителни вноски върху полагащото му се възнаграждение за положения труд, независимо от това дали възнаграждението му е изплатено или не. Осигурителните вноски за това лице стават дължими и времето, за което е положен този труд се зачита за осигурителен стаж. В този смисъл правилно пенсионният орган е зачел осигурителен стаж и доход на жалбоподателя, за процесния период, съгласно чл. 40, ал. 2 от НПОС, въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, т. е. на данните от РОЛ. Неотносимо към предмета на спора е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на осигурителните вноски, поради което същите не биха могли да бъдат събрани принудително от осигурителя, т. е. че те не са дължими по смисъла на закона. Погасителната давност в конкретния случай е институт, приложим в отношенията между осигурителя, който не е страна по делото, и осигурителния орган, и не засяга правата на осигуреното лице, поради което не може осигуреното лице, в случая жалбоподателят, да се позовава на изтекла по отношение на осигурителните вноски за него погасителна давност. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недължимост на осигурителни вноски за периода след 2011 г., предвид това, че дружеството не е осъществявало дейност в този период. Фактът, че дружеството е подавало декларация по чл. 92, ал. 3 от ЗКПО, само по себе си не е достатъчно условие за прекратяване осигуряването на управителя на дружеството. Съгласно чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. От това следва, че задължението за осигуряване на управителя на търговско дружество може да отпадне единствено в хипотезата, при която управителят е освободен и вече не упражнява трудова дейност, респективно упражнява такава, без обаче за нея да е уговорено заплащането на възнаграждение. За процесния период управлението на търговското дружество не е възлагано на друго лице, няма вписани промени и/или нотариално заверено пълномощно, възлагащо управленски функции на друго лице (учредена прокура по чл. 21 ТЗ или упълномощаване на търговски пълномощник по чл. 26 ТЗ). Липсват данни, както в административното, така и в съдебното производство, а и жалбоподателят не твърди, че друго лице е поело управлението на дружеството. Необходимо да се прави разграничение между личната трудова дейност на управителя и стопанската дейност на дружеството. За трудова дейност се приема всяко действие на управителя по повод функционирането на дружеството след вписването му в търговския регистър дори тогава, когато същото не извършва стопанска дейност. Управителната и представителната власт на управителя произтичат от вписването му в търговския регистър, а не от договора за управление и контрол. С договора за възлагане на управлението се уреждат вътрешните отношения в дружеството - определят се правата и задълженията на управителя спрямо дружеството и обратно (чл. 141, ал. 7 от ТЗ). Свободното определяне съдържанието на договора за възлагане на управлението не следва да противоречи на норми от ТЗ, както и на дружествения договор. Следователно, при сключен договор за възлагане на управлението на едно търговско дружество, социалното осигуряване на управителя следва да се извършва по описания по-горе ред за целия период на действие на договора - от вписването в търговския регистър до прекратяването на договора. Изложените изводи не се променят от факта, че в подадените до НАП годишни данъчни декларации по ЗКПО не са отчитани разходи, включително и за възнаграждение и осигурителни вноски на управителя. Както вече се посочи, осигурителните вноски са дължими дори и когато възнаграждението на лицето по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО не е начислено, т. е. не е счетоводно отразено. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Предвид изложеното, същото следва да бъде оставено в сила в частта му, с която е постановено връщане на административната преписка на ръководителя по пенсионното осигуряване за ново произнасяне с указания по прилагането на закона. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,