Решение № 4836 от 12.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10294/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на В. А. И. от гр.София, чрез адв. Чаворски, срещу Решение 9168 от 19.06.2024г., постановено по адм. дело 3324/2024г. по описа на Административен съд София град(АССГ). Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се обяви нищожността на Решение 1040-21-475 от 02.08.2023г. на Ръководител ТП на НОИ София град, с което е отхвърлена жалбата на И. срещу разпореждане 214-00-11156-5 от 23.06.2023г. и разпореждане 214-00-11156-6 от 23.06.2023г. и двете на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Ръководител ТП на НОИ София град, чрез гл. юриск. Атанасова, оспорва касационната жалба, намира атакуваното съдебно решение за правилно. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира на първо място касационната жалба за частично процесуално недопустима. След като извърши дължимата преценка, касаеща допустимостта на депозираната касационна жалба, по която е образувано това съдебно производство, настоящият състав на ВАС на РБ, VI-то отд. намира за установено следното. Всъщност административният съдия е бил сезиран с жалба срещу акт на Директора на ТП на НОИ София град, с който последният е разгледал по същество депозирана пред него жалба на И. срещу две разпореждания на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ, а именно: разпореждане 214-00-11156-5 от 23.06.2023г. и разпореждане 214-00-11156-6 от 23.06.2023г., като с първото е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на лицето по негово заявление вх. 214-00-11156 от 24.10.2017г. Актът е издаден на основание чл.54ж ал.1 КСО. Ръководителят на ТП на НОИ София град е разгледала отделните жалби на И. срещу двете разпореждания и се е произнесъл с общо решение, но първото разпореждане е било предмет на задължително административно обжалване на основание чл.117 ал.1, т.2, б. б КСО(за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица), като е постановил решение по същество от 02.08.2023г., предмет на съдебна проверка в производството по адм. дело 3324/2024г. на АССГ. С решението си по посоченото дело от 19.06.2024г. административният съдия е отхвърлил жалбата на И. изцяло срещу акта на Директор ТП на НОИ София град, като е посочил, че решението му подлежи на обжалване пред ВАС на РБ. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че въпреки така посоченото, съдебното решение на АССГ е окончателно в ЧАСТТА, касаеща извършеното произнасяне на ответника по касация досежно законосъобразността на разпореждане 214-00-11156-5 от 23.06.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица. Съгласно нормата на чл.119 КСО на касационно обжалване по реда на АПК подлежат всички решения на административния съд, с изключение на тези, постановени по жалби срещу актовете по чл.117, ал.1,т.1 и т.2, буква б, буква д за суми до 1000 лв., букви "е" и "ж". В разглеждания казус жалбата на И. в тази и част касае акт на Ръководителя на ТП на НОИ София град, който е постановен по жалба срещу акт по чл. чл.117 ал.1, т.2, б. б КСО(разпореждане за отказ на обезщетение за безработица). При това положение и с оглед посоченото в чл.119 КСО досежно всички визирани актовете по чл.117 ал.2, б. б КСО, то обосновано се налага извода, че съдебното решение на административния съд се явява окончателно и това обстоятелство не може да се преодолее дори и от вписаното в него, че същото е обжалваемо, касателно производството за посоченото разпореждане. Предвид изложеното, касационната жалба на В. И. срещу Решение 9168 от 19.06.2024г., постановено по адм. дело 3324/2024г. по описа на Административен съд София град, е процесуално недопустима в частта, по която се търси касационна проверка на акта на ответника по касация, с която той се е произнесъл по законосъобразността на разпореждане 214-00-11156-5 от 23.06.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ. Това обосновава и оставянето и без разглеждане на основание чл.215, т.4, във вр. с чл.213а, ал.6, т.2, предл. последно АПК, а образувано по нея съдебно производство се прекрати. Този извод не се променя и от твърденията на защитата на И. в жалбата за нищожност на атакуваното решение на ответника по касация, тъй като такъв контрол касационният съд упражнява само при допустимост на касационната жалба. По останалата част(акта на ответника по касация, с който той се е произнесъл по обжалваното пред него разпореждане 214-00-11156-6 от 23.06.2023г. на Ръководител на осигуряването за безработица, представляващо акт по чл.54ж ал.3 КСО), то доколкото посоченият за възстановяване размер е над 1 000 лева, то същият подлежи на касационна проверка(чл.119 КСО, във вр. с чл.117 ал.2, т. д КСО в частта за възстановяване на неоснователно получени плащания по държавното обществено осигуряване по чл.114 ал.3 КСО). Предмет на проверка пред Административният съд е бил акта на Ръководител ТП на НОИ само с твърдения за неговата нищожност, с оглед обстоятелството, че срещу решението му от 02.08.2023г. не е била подадена жалба в 14-дневния срок от връчването му на И.. При това положение съдебния контрол е ограничен само в рамките на тези твърдения, респ. обосноваваните от лицето основания следва да разкриват особено съществени, тежки нарушения спрямо изискванията за законосъобразност, засягащи самата валидност на акта. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, в съдебната практика и доктрина е възприет критерият, че нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен, като в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия административния акт се отменя като незаконосъобразен на някое от петте основания, посочени в чл. 146 АПК. Нищожност е налице тогава, когато нарушенията са особено съществени, т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Съобразно това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1) всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; 2) порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам на липса на волеизявление. Формата е начин за външно изразяване на волеизявлението и за да бъде налице е необходимо и да е предписана от закона. Волеизявлението може да бъде изразено писмено, устно или чрез конклудентни действия. Формата е самостоятелно основание за валидно действие на административния акт и неспазването й води до недействителност на акта, чиято проявна форма (нищожност или унищожаемост) се определя от степента на порока; 3) съществените нарушения на административнопроизводствените правила са основания също за нищожност, само ако са толкова сериозни, че нарушението е довело до липса на волеизявление (напр. поради липса на кворум). Според правната теория нарушението на административнопроизводствените правила е съществено, когато е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта; когато, ако не беше допуснато, би могло да се стигне и до друго решение на поставения пред административния орган въпрос ; 4) превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило и само, ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност; 5) нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание. Обобщено, нищожност на административния акт при наличие на материална незаконосъобразност е налице, когато напълно липсват материалноправните предпоставки, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; когато актът е лишен изцяло от законово основание; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. Иначе казано, административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред. Само при описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали до неговата унищожаемост. Изложените в касационната жалба основания за това съществено противоречие с целта на закона, касателно с упражнявана от ответника по касация оперативна самостоятелност(без конкретизация за приложението и в разглеждания казус), доводите, отнасящи се до преценката за добросъвестност на лицето при получаване на плащанията от фондовете на ДОО, респ. качеството на лицето като осигурено по см. на КСО във връзка с реалното упражняване на трудова дейност при работодателя КСК-ТрансЕООД, вкл. и по развитите доводи за правното действие на издадените задължителни предписания на осигурителя за заличаване на данните за осигурено лице по отношение на И., обаче касаят все въпроси, отнасящи се до евентуални хипотези на незаконосъобразността по същество(унищожаемост) на атакувания акт на ответника, доколкото именно той е предмет на непосредствен съдебен контрол за законосъобразност. В обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви по спорните обстоятелства, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила в тази негова част. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на НОИ, за която страна се констатираха те да са в размер на общо 50 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.143 ал. 3 АПК, във вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25а ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ за осъществена защита от юрисконсулт, изразила се само в депозиране на писмени бележки, без явяване в съдебно заседание. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,