Решение № 3724 от 9.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2124/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл.от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ)-София- град, чрез процесуален представител Е. Вълева, срещу Решение 27995/20.12.2024 г. по адм. дело 8678/2024 г. по описа на Административен съд София- град, с което е отменено Решение 2153-21-178/14.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ- София- град и потвърденото с него разпореждане [номер]/57 от 26.07.2024 г., издадено от длъжностно лице по пенсионно осигуряване, като преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне по повод отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В касационната жалба са изложени доводи относно неправилността на решението като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което жалбата на П. К. М. бъде отхвърлена. В писмено становище, депозирано на 24.03.2025 г., касаторът поддържа жалбата си и претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна. Ответната страна- П. К. М., чрез адв.С. Чюбатарова, в писмени бележки от 25.03.2025 г., оспорва касационната жалба като неоснователна и излага аргументи в подкрепа правилността на първоинстанционното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция в размер на 1 500 лева. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което следва да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, приема, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт, подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. След проверка, извършена на основание чл. 218 АПК, въз основа на фактите, установени от Административен съд София град, настоящият състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Предмет на съдебен контрол в производството пред първоинстанционния съд е Решение 2153-21-178/14.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ- София- град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на П. К. М. срещу разпореждане [номер]/57 от 26.07.2024 г., издадено от длъжностно лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ- София- град, с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, на осн. чл.69, чл.69б, ал.1 КСО и чл.18, ал.4 НПОС. От фактическа страна съдът е приел, че П. М. е подала заявление за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл.69б, ал.1 от КСО на 11.07.2024 г., като към този момент възрастта й е била 50 г., 08 месеца и 9 дни. Пенсионният орган е признал, че М. има осигурителен стаж за времето от 01.12.2000 г. до 01.07.2024 г. като военнослужещ към Министерство на отбраната.Зачел е осигурителен стаж от 23 години, 07 месеца и 1 ден, положен при първа категория труд като военноослужеща по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/ и 5 години, 06 месеца и 3 дни осигурителен стаж при трета категория труд. Административният орган е счел, че не са налице предпоставките на чл.69, ал.1 от КСО, тъй като не е налице изискуемата се възраст от 54 години и 02 месеца, като се е аргументирал, че разпоредбата на чл.69б от КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл.69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, с оглед изричната разпоредба на чл.18, ал.4 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/. Тъй като М. притежава изискуемия стаж, но не и възраст, е отказано отпускането на пенсия. Разпореждането е обжалвано от ответната страна, като същото е потвърдено с процесното решение на директора на ТП на НОИ- София- град. За да отмени решението на директора на ТП на НОИ- София- град, съдът е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК и на основанията по чл. 146 от АПК. Изложил е аргументи, като е посочил, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Приел е, че жалбоподателката има осигурителен стаж и навършена възраст, изискуеми по силата на чл.69б, ал.1 от КСО за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред, като тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не може да преустанови действието на норми от по- висок ранг, каквито са чл.69 и чл.69б КСО, поради което, на основание чл. 5, ал.1 от АПК, следва да се приложат нормите на КСО, като нормативен акт от по-висока от наредбата степен. Неоснователни са изложените от касатора доводи за съществуваща разлика между труда, положен в условията на първа категория по чл. 1 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране и труда, положен от военнослужещите по специалните закони (чл. 69, ал. 2 КСО), в т.ч. и по ЗОВСРБ, които не фигурират в чл. 1 НКПТ, вкл., че следва да се съблюдават изискванията за придобиване на право на пенсия именно по този закон, изискващ определена пенсионна възраст. В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от НПОС изрично е посочено, че осигурителният стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория труд, какъвто безспорно по силата на закона се явява положеният такъв от П. М. като военнослужеща. От разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от НПОС може да се направи извод, че осигурителният стаж на лицата по чл.69б КСО се зачита , а не се приравнява на първа категория труд при пенсиониране, следователно трудът по чл.69 от КСО е от първа категория, а не от друг вид категория. Не съществува изрична правна норма, обективираща разлика между зачетен труд първа категория (чл. 69, ал.2 от КСО) и отработен при условията на първа категория труд (чл. 69б, ал.1 от КСО). Не се споделя и направеното от касатора стеснително тълкуване на чл. 69б, ал. 1 от КСО като приложима само за дейностите и професиите от първа и втора категория труд, посочени в НКТП, за които се правят допълнителни осигурителни вноски в професионален пенсионен фонд (ППФ). В разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО е посочено, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, имат право на ранно пенсиониране, без да има изискване/ без оглед на това дали за положения труд са направени допълнителни осигурителни вноски в ППФ. В практиката на Върховния административен съд е обсъждано мястото и значението на нормата от вторична правна уредба, дадена с чл. 18, ал. 4 НПОС (напр. с Решение 2291 от 18.02.2021 г. по адм. д. 9879/2020 г., VI отд., Решение 2259/18.02.2021 г. по адм.д.10189/2020 г., VІ отд.), като е прието, че институтите на чл. 69 и чл. 69а КСО не се в условията на обуславящ/обусловен., т.е. за придобиване право на пенсия от лица, работещи при условията на първа или втора категория труд (чл. 69б КСО), са без значение обстоятелствата дали същите са и военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България или държавни служители по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, които не са достигнали изискуемата се възраст (но не и осигурителен стаж) за придобиване право на пенсия по чл. 69 КСО. Приложеното тълкуване от касационния жалбоподател и от пенсионния орган на двата правни института, и то във връзка с посочената разпоредба в подзаконовия акт, не държи сметка за уредбата на първично ниво на правно регулиране, която е ясна, а направеното по същество нейно допълване има определено ограничаващ характер по отношение признатите от закона права, поради което следва да бъде съобразено предписаното в чл. 5, ал. 1 АПК. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика (Решение 13432/10.12.2024 г. по адм. дело 5649/2024 г. на ВАС, Решение 562/22.01.2025 г. по адм. дело 11098/2024 на ВАС и др.) При наличие на една от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено, в която и хипотеза да бъде упражнено, а ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативната уредба в по-благоприятния за заявителя вариант. Привилегията, създадена с чл. 18, ал. 4 от НПОС по отношение на лицата, непридобиващи право на пенсия по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО, не създава пречка лицата, поначало отговарящи на условията на чл. 69б от КСО, какъвто е разглежданият случай, да се пенсионират по този преференциален ред. Настоящият състав споделя трайната практика на ВАС, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и като норма от подзаконов нормативен акт не може да преустанови действието на норми от по висок ранг, каквито са чл. 69 и чл. 69б КСО, а освен това е в противоречие с тях, тъй като въвежда различни правила от предвидените в нормите на КСО. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като направените изводи се основават на събраните доказателства. Не са налице сочените касационни основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд, поради което то следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за тази инстанция, които съгласно доказателствата в тази насока договор за правна защита и съдействие от 24.03.2024 г. възлизат на сумата от 1 500 лева, но които, предвид направеното възражение за прекомерност и преценката на съда за съответствието им с фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на страната, следва да се определят на 750 (седемстотин и петдесет) лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, шесто отделение,