Решение № 203 от 5.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6297/2007 г.

Решение № 203 от 5.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6297/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (от 2007 г.). С решение № 4* от 31.10.2005 г. по гр. д. № 62/03 г. на Б. районен съд е отхвърлен предявен от С. Д. С. срещу К. А. М. иск за собственост на основание частична трансформация на лично имущество върху 37 350/100 000 ид. ч. от сградата, построена в УПИ XIV-5151 от кв. 27 по плана на Ш-ти микрорайон на гр. Б., и е признато спрямо същия ответник, че ищцата е собственица на 6 325/74 272.40 ид. ч. от сградата, а спрямо А. А. М. ищцата е призната за собственица на 18 568.10/74 272.40 ид. ч. от сградата. Със същото решение за недоказано е признато оспорването на истинността на разписки за изплатени на К. М. от С. С. суми, както и на разписки за получени суми от И. И. Това решение е отменено частично с въззивното решение № 79 от 30.08.2007 г. по гр. д. № 268/06 г. на Б. окръжен съд и е признато право на ищцата на лична собственост в размер на 7 820/37 136.20 ид. ч. от половината от сградата, както и на 22 478.10/74 272.40 ид. ч. от сградата по иска срещу К. М., а срещу А. М. е признато правото й на 3 910/74 272.40 ид. ч. (или общо 22 478.10/74 272.40 ид. ч.) от сградата. В останалата отхвърлителна част решението е оставено в сила. С въззивното решение е признато, че удостоверение № 209 от 27.12.2005 г. на Община гр. Б. е с невярно съдържание в частта, че възложител е и С. К. Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) са подадени касационни жалби от ответниците, които искат то да бъде отменено в уважената част на исковете като недопустимо и неправилно. Ответницата по касация - ищца по делото, счита жалбите за неоснователни. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационните жалби основания и данните по делото, приема следното: Неоснователно е оплакването за недопустимост на въззивното решение, поддържано от касатора А. М. То е обосновано с доводи за прието недопустимо съединяване на искове по чл. 21, ал. 2 СК и чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), за липса на правен интерес от иска срещу този касатор и с допуснато във въззивната инстанция недопустимо изменение на предмета на иска. При разглеждане на делото от касационната инстанция е въведен и довод за произнасяне свръх петитум. Касаторът А. М. не е страна по иска с правно основание чл. 21, ал. 2 СК. В исковата молба са изложени твърдения, че сградата, 1/2 ид. ч. от която е придобита от ищцата и ответника К в режим на съпружеска имуществена общност, е построена в дворно място, съсобствено на ответниците по делото. Затова ищцата иска да установи обема права, които има в сградата, на основание прекратена съпружеска имуществена общност и вложени свои лични средства, и по отношение на втория ответник. Заявените обстоятелства и формулираното въз основа на тях искане ясно и недвусмислено сочат, че предмет на делото е цялата сграда, а това прави допустимо обективното съединените исковете, макар придобивните за собствеността основания да са различни. Молбата на процесуалния представител на ищцата правилно е била възприета от въззивния съд в смисъл на уточнение на петитума на иска, а не както се поддържа от касатора - като изменение на иска. Както правилно е отбелязано в мотивите на обжалваното решение, правният интерес от установителния иск срещу втория ответник е налице предвид оспорването на претедирания от ищцата обем права в цялата сграда. Неоснователен е и доводът, че въззивният съд е присъдил в повече от заявеното искане. Признатите 7 820/37 136.20 ид. ч. на основание трансформация на лично имущество на ищцата, са в рамките на заявеното искане от 37 350/100 000 ид. ч. След като по реда на чл. 21, ал. 2 СК е признато съществуването на едно правно положение, което се отклонява от презумираната от закона съпружеска имуществена общност и равенство на дяловете, то разликата до пълната придобивна цена на имота съставлява стойностното изражение на прекратената съпружеска имуществена общност като последица от приложението на закона - чл. 27 СК. Затова признатите 14 658.10/74 272.40 ид. ч., макар и в повече от посочените в исковата молба 6 325/100 000 ид. ч., не са произнасяне свръх петитум. Обжалваното решение е правилно. Въззивният съд приел, че цената, получена от продажба с н. а. № 30/2001 г. на лично имущество на ищцата, е вложена в построяването на спорната сграда, предназначена за художествена галерия и ателиета, и изградена в съсобствения на ответниците имот. За недоказано приел частична трансформация, основана на твърдението за влагане в строежа и на сумата 5 000 щатски долара с левова равностойност 9 900 лева, дарени от родителите й като зестра два месеца след сключването на брака с К. М. Като се позовал на данни от заключението на вещото лице и на писмени доказателства, съдът приел, че към датата на фактическата раздяла 01.03.2001 г., сградата била в състояние "груб строеж" по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ. До кота нула била построена чрез възлагане при сключен договор с посочен изпълнител, а след това - по стопански начин. Предвид заключението на вещото лице, стойността й към 1.03.2001 г. е определена на 74 272.40 лева, на колкото възлизат действително извършените строително-монтажните работи към 31.12.2000 г. Обоснован е изводът, че твърдението на ищцата за получени от продажбата на личния й апартамент парични средства в размер на 7 820 лева и влагането им в строежа на спорната сграда, е доказано. По делото е установено, че строежът е започнал през 1999 г. въз основа на разрешение за строеж № 157от 18.06.1999 г. и протокол № 66 за определяне на строителна линия и ниво от 29.06.1999 г. На 4.02.2000 г. между ищцата и нейния брат С е сключен предварителен договор за продажба на собственото на ищцата жилище за 28 000 лева, които купувачът следвало да изплати в едногодишен срок на вноски при възможност. Договорът за продажба е сключен на 06.02.2001 г. за сумата 27 450 лева. К. М. получил от С. С. за времето от 01.06.2000 г. до 28.08.2000 г. суми в лева и марки, на обща стойност 7 820 лева. Не се подкрепя от данните по делото твърдението на касаторите, че сумите са дадени в заем. Обосновано, при изложени убедителни съображения, въззивният съд приел, че сумите са предавани в изпълнение задължението на С. като купувач по договора. Това правоотношение е различно от правоотношенията, предмет на две влезли в сила решения по гр. д. № 538/03 г. и № 566/03 г. на Б. районен съд. От тях се установява, че между А, като заематели, и С. С. като заемодател, са били налице облигационни отношения с източник договори за заем -разписки от 21.04.2000 г. и 10.05.2000 г., за 10 000 германски марки общо, при задължение за връщане най-късно до 1.07.2000 г. Влагането на личните на ищцата средства в строежа е установено с показанията на св. Е съответно майка и брат на ищцата, които, преценени съобразно изискванията на чл. 136 ГПК (отм.), правилно са поставени в основата на обжалвания съдебен акт, тъй като времето на сключване на договорите за покупко-продажба и изплащането на паричното задължение по тях съвпада с времето на осъществяване на строителството. Обоснован на данните по делото и закона е и изводът за възникването на сградата като самостоятелен обект на вещни права към момента на фактическата раздяла. Като определя значението на понятието "груб строеж" като сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи, законът не поставя изискване за вида на покривната конструкция. По делото е безспорно установено, че на 22.08.2000 г. по повод отпускане на кредит за довършителни работи и подобрения с договор № 167 от с. д., е съставен констативен протокол, в който е установено, че към тази дата обектът е бил в състояние на "карабина" - изградена е дървена конструкция на покрива, положена е поцинкована ламарина и е започнало изпълнението на изолацията. Изпълнението на тези строителни работи е достатъчно, за да се приеме наличие на завършена в груб строеж сграда според определението на закона. Затова поставянето на битумното покритие към края на м. март 2001 г. и гласните доказателства за завършване на покрива в този период, правилно са приети като такива, които не могат да обосноват извод в поддържаната от касаторите насока. Неоснователен е доводът, че липсва категорична стойност на обекта към 1.03.2001 г., а тя е от съществено значение за размера на дяловете. От мотивите към обжалваното решение става ясно, че различните стойности на строително-монтажните работи са резултат от оценяването на строежа според начина на изпълнение - чрез възлагане, съответно по стопански начин, и от оценката на действително извършените и на тези работи, които е следвало да бъдат извършени. Като е съобразил данните за начина на изпълнение на строителството и приел, че на оценка подлежат действително извършените работи, съдът е оценил обекта на 74 272.40 лева, и спрямо тази стойност е определил и обема на правата. Заявените от касаторите обстоятелствата, свързани с участие на техния баща в строежа с личен труд, наемане на работници, закупуване на материали, финансиране със собствени средства и чрез сключване на договори за кредит, и др. п., не са част от предмета на делото. Затова като приел за неотносими събраните в тази насока доказателства и отказал да ги обсъди, въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуални правила - чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Наред с това участието на близки на някой от съпрузите със собствени средства и труд не представлява оборване на презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи - чл. 19, ал. 3 СК. Данните за участие на съпруга в построяването на сградата са в посока обосноваване на приноса му в придобиването на общото съпружеско имущество, но не съставляват основание за определяне на по-голям дял. Личният труд, полаган от ответника А, не представлява такъв правно значим факт, който да обоснове негови права в сградата, различни от придобитите по приращение. Оспорването на удостоверение № 209 от 27.12.2005 г. на Общината гр. Б. в частта, че възложител е и С. К., е признато за доказано, предвид данните в акт № 27 от 10.07.2006 г. на главния архитект на общината, че е допусната грешка при това записване и документът е поправен. Въпреки наличието на жалба срещу въззивното решение и в тази част, касаторите не са изложили конкретни оплаквания, по които съдът да се произнесе. Касационните жалби са неоснователни, а обжалваното решение е допустимо и правилно и следва съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) да се остави в сила. При този изход на делото и с оглед заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Г. г. о.