Решение № 263 от 21.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2018 г.

Решение № 263 от 21.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по чл. 290 ГПК. С решение № 1669 от 22.12.17 г. по в. гр. дело № 2660/17 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение № 2758 от 10.08.17 г. по гр. дело № 75/16 г. на Пловдивския районен съд и вместо него е постановено друго, с което обявен за относително недействителен на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на Г. К. Щ. в качеството му на кредитор на К. А. У., договор за покупко-продажба, обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение по гр. дело № 20836/10 г. на Пловдивския районен съд, по силата на който К. А. У. и С. Ж. М. са продали на И. К. К. недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, представляващ гараж /№/, с площ от 15 кв. м., в сграда № 2, с адрес: [населено място], [улица], до размер на 1/2 идеална част от имота. Постъпили са две касационни жалби от К. А. У. и от И. К. К. срещу въззивното решение с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Ответникът по жалбите Г. Щ. моли да бъде потвърдено въззивното решение. С определение № 596 от 28.06.18 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по посочения в двете касационни жалби релевантен за изхода на спора материалноправен въпрос: При предявен иск по чл. 135 ЗЗД, за обявяване за относително недействителен предварителен договор, обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, към кой момент следва да се преценява знанието на купувача за увреждането с продажбата на кредитора – към сключване на предварителния договор или към момента на влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение настоящият съдебен състав приема, че вземането на купувача спрямо продавача по предварителния договор / да иска сключване на окончателен договор/ е възникнало в момента на сключването помежду им на предварителния договор. Знанието на купувача за увреждането на кредитора с извършеното от длъжника прехвърляне на недвижим имот с предварителен договор, следва да се преценява към момента на сключване на предварителния договор, а не към момента на влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Този извод произтича от изричната норма на чл. 135, ал. 1 изр. 2 ЗЗД, според която знанието се преценява при постигане на съглашение за възмездно прехвърляне. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила на 4.08.2011 г. решение по гр. дело № 20836/10 г. на Пловдивския районен съд е бил обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД сключен на 3.12.07 г. между К. У. и съпругата С. М., като продавачи, и И. К., като купувач, предварителен договор за покупко-продажба на гараж /№/, с площ от 15 кв. м., намиращ се на адрес: [населено място], [улица], за сумата 12 000 лв, от които 10 650 лв – платени от купувача, при условие, че купувачът И. К. заплати в двуседмичен срок от влизането му в сила на продавачите сумата от 1350 лв. Установено е, че ищецът Г. Щ. е единствен наследник на К. Г. Щ., както и че с влязла в сила на 27.01.11 г. присъда № 17/28.01.10 г. по нохд № 1830/09 г. на ОС – Пловдив, ответникът К. У. е бил осъден да заплати на К. Щ. сумата от 50 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 2 000 – обезщетение за имуществени вреди в резултат на престъпление, извършено на 22.02.08 г. За да уважи иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че наследодателят на ищеца е имал качеството на кредитор на ответника К. У. към датата на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на предварителния договор за окончателен. Доколкото вземането му за обезщетение за вреди е възникнало от датата на деликта – 22.02.08 г., то считано от тази дата е имал такова качество. Прието е, че е без значение обстоятелството, че в предварителния договор е посочена дата на сключване 3.12.07 г., тъй като същият е частен документ и съгласно чл. 181, ал. 1 ГПК има достоверна дата от 15.11.10 г., когато съдържанието му е възпроизведено в констативния протокол на нотариус С. Й. Изложени са съображения, че сделката е увредила интересите на кредитора, тъй като ответникът У. не е установил да разполага с достатъчно друго имущество, което би могло да послужи за удовлетворяване вземанията на ищеца спрямо него. Съдът е приел, че е налице знание у длъжника за увреждането, тъй като с извършеното разпореждане е намалена възможността кредиторът му да бъде удовлетворен. Прието е още, че към датата на влизане в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и третото лице –купувач е знаело за увреждащия му характер по отношение на кредиторите на продавача. Съдът е счел за неоснователни доводите за погасяване на иска по давност. Изложил е съображения, че петгодишната погасителна давност е започнала да тече от датата на извършване на увреждащото действие, която е датата на влизане в сила на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – 4.08.11 г. Исковата молба е подадена на 6.01.2016 г. - преди изтичане на давностния срок. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като провери правилността на въззивното решение по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Решението е допустимо, но неправилно. Несъстоятелен е доводът на касаторите, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, тъй като решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е сделка и не съставлява увреждащо кредитора действие. Предварителният и окончателен договор са съставни части от една сделка. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е конститутивен и чрез него се упражнява едно потестативно право на кредитора, с което се цели постигане на правна промяна – обявяване на дадено правно действие за относително недействително спрямо кредитора. За да се уважи този иск следва да е налице правно действие на длъжника, което уврежда кредитора със знанието на длъжника и третото лице – приобретател за това. По делото е установено, че наследодателят на ищеца е имал качеството на кредитор на ответника към момента на деликта. Има увреждащо действие, тъй като извършеното разпореждане с процесния имот намалява имуществото на длъжника. Неправилен е обаче изводът на въззивния съд, че знанието на третото лице- купувач за увреждане на кредитора следва да е налице към датата на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, според която, когато действието е възникнало преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Такива данни по делото няма. Следва да се приеме, че не е доказана целта на съглашението, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена, за увреждане на кредитора. Следователно предявеният иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не може да бъде успешно проведен. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго по същество на спора, с което да се отхвърлят предявените искове. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация Г. Щ. следва да заплати на жалбоподателя К. У. направените за тази инстанция разноски в размер на 2175 лв съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІV г. о.