Решение № 10 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6411/2007 г.

Решение № 10 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6411/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по жалба на Д. Р. Д., В. Р. Д., К. А. В., И. А. И. и М. А. К. срещу решение № 175 от 12.10.2007 г. по в.гр.д. № 296/07 г. на Сливенския окръжен съд в отхвърлителната му част. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон - основание за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в"ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и съдържа точно и мотивирано основание на касационното основание, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. С решение № 1* от 8.02.07 г., постановено по гр.д. № 1729/05 г. на Сливенския районен съд е обявена за нищожна, поради неспазване на предвидената в закона форма, извършената на 23.10.1958 г. между Г, починала през 1959 г. и ИК на ГНС С. замяна на недвижими имоти, обективирана в решение № 406 по протокол № 23 от 23.10.1958 г. на ИК на ГНС, одобрен от ИК на ОНС гр. С., по силата на която държавата е придобила 1/2 ид.част от дворно място с площ от 1416 кв.м, образуващо поземлен имот № 5* в кв.143-ЦГЧ по ЗРП на гр. С., заедно с първия етаж на построената в него жилищна сграда, а Г. Б. - държавен имот. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. Р. Д., В. Р. Д., К. А. В., И. А. И. и М. А. К. против О. народно читалище "З" гр. С. и О. С. за признаване право на собственост върху 1/2 ид.част от посоченото дворно място и първия етаж от жилищната сграда и за осъждане на първия ответник да предаде на ищците владението върху имота. С обжалваното решение на Сливенския окръжен съд първоинстанционното решение е оставено в сила. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство са наследници на Г. П. Б., поч. през 1959 г., която с договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 29/1934 г., е придобила правото на собственост върху дворно място в гр. С., махала"Х", ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда. Вторият етаж на сградата, ведно с 1/2 ид.част от мястото са били одържавени по реда на ЗОЕГПНС. На основание решение № 406 по протокол № 23 от 23.10.1958 г. на ИК на ГНС, одобрен на 3.11.1958 г. с решение на ИК на ОНС гр. С., е била извършена доброволна замяна между Г държавата, по силата на която държавата е получила първия етаж от сграда и останалата 1/2 ид.част от дворното място, а наследодателката Г е получила държавни имоти. Полученият от държавата при замяната имот с решение № 10 от 31.01.1967 г. на ИК на ГНС - С., взето на основание § 91 ППЗПИНМ (отм.), е бил отстъпен в обезщетение на първия ответник О. народно читалище "З" в обезщетение срещу отчужден за обществени нужди негов недвижим имот и от 1967 г. непрекъснато се владее от читалището. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че извършената през 1958 г. замяна между наследодателката на ищците и държавата на недвижими имоти е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като липсва писмен договор между страните по замяната съгласно изискването на чл. 18 (отм.) ЗС. С оглед на това е прието, че държавата не е била собственик на отстъпения в обезщетение на първия ответник недвижим имот и че същият не е придобил правото на собственост върху него по силата на решението на ИК на ГНС от 1967 г., но че същият е имал качеството на добросъвестен владелец и е придобил правото на собственост върху имота през 1972 г. по давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения. С оглед установените по делото факти, а именно че процесният имот през 1967 г. е отстъпен в обезщетение на ответното читалище с валиден административен акт (решение на ИК на ГНС), въззивният съд правилно е приел, че от тогава същото започнало да владее имота на правно основание, което е годно да го направи собственик и че същото е имало качеството на добросъвестен владелец по смисъла на 70 ЗС, поради което е придобило правото на собственост върху него през 1972 г. с изтичането на кратката петгодишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Доводите на касаторите, че това не е било възможно поради действалия от това време (от 1958 г. до 30.03.1973 г.) ЗРПВПННИ не са основателни, тъй като този закон е приложим по отношение на незастроени или застроени с малоценни постройки имоти, а процесния имот не е имал такъв характер и следователно не попада в приложното поле на закона, а освен това същият не съдържа забрана за придобиване правото на собственост върху недвижими имоти по давност от обществени организации. Позоваването на чл. 29, ал. 1 (отм.) ЗСГ също е неоснователно, тъй като в случая до влизането му в сила на 30.03.1973 г. давностният срок е бил изтекъл. С оглед изложеното не е налице релевираното основание за касиране на въззивното решение в обжалваната му отхвърлителна част, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г.о.