Решение № 3412 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13358/2020 г.

Решение № 3412 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13358/2020 г., V о., докладчик съдията Мария Николова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" срещу Решение № 1203/28.09.2020 г. на Административен съд (АС) – Бургас постановено по адм. дело № 2356/2016 г. С обжалваното решение Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" е осъдена да заплати на З. Г., сума в размер на 10 680 лв., представляваща обезщетение за времето, през което не е бил на работа поради незаконно уволнение със Заповед № ЧР-11-1845/8.11.2016 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", за периода 11.11.2016 г. - 11.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.02.2020 г. до окончателното и? изплащане. Съдът е осъдил Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" да заплати на З. Г. и сумата от 1300 лв. разноски по делото. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно и необосновано, постановено в противоречие с разпоредбите на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че тъй като на З. Г. е изплатено обезщетение в размер на 2234 лв. на основание чл. 106, ал. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за оставането му без работа за два месеца, с отмяната на уволнението отпада основанието за изплащане на това обезщетение, доколкото е налице дублиране с обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Поради това счита, че е основателно възражението за прихващане на двете суми по обезщетението до размера на по-малкото, като обезщетението определено от назначената по делото експертиза в размер на 10680 лв. следва да се намали в резултат на извършеното прихващане със сумата от 2234 лв. и коректния размер на обезщетението за оставане без работа е 8446 лв. Сочи, че с отмяната на заповедта за уволнение, обезщетението за неспазен срок на предизвестие в размер на 1117 лв. също следва да се прихване от размера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. След извършване на това прихващане коректния размер на обезщетението за оставане без работа е 7 329 лв. Моли обжалваното решение да се отмени и да се постанови друго, с което Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" да се осъди да заплати обезщетение за оставане без работа по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за периода 11.11.2016 г. до 11.05.2017 г. в размер на 7329 лв. Претендира присъждането на разноски пред първата инстанция, съразмерно на уважената част от иска и юрисконсултско възнаграждение. Претендира юрисконсулстко възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 200 лв. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. А. -Ч.. Ответникът по касация – З. Г. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмена молба. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски по представен Списък на разноските. Ответникът по касация се представлява от адв. К.. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. По делото от фактическа страна, въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е установил следното: Със Заповед № ЧР-11-1845/8.11.2016 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, служебното правоотношение на З. Г. на длъжност началник на сектор "Административно, информационно и финансово обслужване в отдел "Югоизточен" в Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", с ранг II-ри младши, било прекратено, считано от 11.11.2016 г. На Г. била изплатена сума за неспазен срок на предизвестие в размер на 1005. 30 лв., на основание чл. 106, ал. 4 от ЗДСл. Със Заповед № ЧР-11-1899/20.12.2016 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл, било разпоредено на Г. да бъде изплатено обезщетение в размер на една основна месечна заплата за оставане без работа през първия месец след прекратяване на служебното му правоотношение, за времето от 11.11.2016 г. до 10.12.2016 г. вкл. Със Заповед № ЧР-11-291/20.01.2017 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл, било разпоредено на Г. да бъде изплатено обезщетение в размер на една основна месечна заплата за оставане без работа през втория месец след прекратяване на служебното му правоотношение, за времето от 11.12.2016 г. до 10.01.2017 г. вкл. С Решение № 2696/19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 5872/2019 г. по опис на Върховен административен съд Заповед № ЧР-11-1845/8.11.2016 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" била отменена като незаконосъобразна. За периода от 1.11.2016 г. -31.10.2017 г. З. Г. не се е намирал в трудовоправни отношения през процесния период. В хода на съдебното следствие съдът е изслушал и приел, без оспорване от страните съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ). От заключението на вещото лице е установил, че заеманата от ищеца длъжност не съществува към 3.06.2016 г. Вещото лице е определило като сходни на заеманата от Г. длъжност през 2020 г. длъжностите на началник сектор "Военни клубове" към Териториален отдел Бургас и началник сектор "Почивно дело" към Териториален отдел Бургас поради факта, че са ръководни. Определените основни месечни възнаграждения за тези длъжности през 2020 г. са в месечен размер 1780 лв. При така установеното от фактическа страна съдът от правна страна е приел за доказани предпоставките за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в пълен размер, т. е. за 6-месечния период от 11.11.2016 г. (датата, от която според отменената заповед служебното правоотношение е прекратено) до 11.05.2017 г. Посочил е, че за този период ищецът не е заемал държавна служба и не е получавал възнаграждение за друга работа. Позовавайки се на заключението на ССЕ е приел, че основната заплата по смисъла на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗДСл., е в размер на 1780 лв. и за 6-те месеца през които ищецът е останал без работа дължимото обезщетение е в размер на 10 680 лв. За неоснователно е приел искането на пълномощника на ответника за намаляване на размера на обезщетението със сума в общ размер 3 351 лв., представляваща обезщетения, заплатени на три пъти през м. ноември 2016 г. и м. януари и м. февруари 2017 г., при прекратяване на правоотношението. В тази връзка е посочил, че посочените обезщетения са изплатени на друго правно основание. Тези обезщетения са дължими и тогава, когато служебното правоотношение е прекратено законосъобразно. В случая основанието на претенцията е отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Приел е, че обезщетението следва да се изплати ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.02.2020 г. (дата на влизане в сила на решение № 2696/19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 5872/2019 г. по описа на ВАС). Решението е правилно като резултат, при следните коригиращи мотиви. Съдът е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които правилно е установил фактите по делото, по който между страните не се спори. Безспорно е установено, че с влязло в сила съдебно решение заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на З. Г. е отменена. За периода 11.11.2016 г. – 11.05.2017 г. ищецът не е заемал държавна служба. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът има право на обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Размерът на обезщетението – 10 680 лв. правилно е определен от съда въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. неоспорената от ответника ССЕ. Ответникът не оспорва извода на съда за определяне на базата (основното възнаграждение) въз основа на която да се изчисли обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Намирането на сходна длъжност, с тази заемана от служителя, чието уволнение е признато за незаконосъобразно, за да се определи размера на иска, е подход, който е възприет и от съдебната практика - решение № 7557 от 16.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11602/2019 г. С оглед изложените оплаквания в касационната жалба спорът между страните е относно това дали от дължимото обезщетение следва да се прихванат изплатените на ищеца суми на основание чл. 106, ал. 2 и чл. 106, ал. 4 ЗДСл. Ответникът в касационната си жалба поддържа становището, че тези суми следва да бъдат прихванати от дължимото обезщетение. Съдебната практика приема, че основанието за изплащане на обезщетение по чл. 106, ал. 4 ЗДСл е неспазването на задължителния срок на предизвестие по чл. 106, ал. 1 ЗДСл от страна на органа по назначаване. Ако задължението беше изпълнено, служителят би полагал труд още един месец и щеше да получи съответното трудово възнаграждение. Неизпълнението на задължението за предизвестие го лишава от това месечно възнаграждение, поради което той получава обезщетението за така причинената му имуществена вреда. Това обезщетение няма връзка с дължимото такова по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и няма основание за прихващане. Обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл се изплаща предвид конкретната причина за прекратяване на правоотношението на служителя – чл. 106, ал. 1, т. 1 и 2. След признаване от съда на това уволнение за незаконосъобразно, е налице идентичност на основанията за обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и това, получено на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. И двете такива са изплатени при незаконосъобразно уволнение от държавна служба. Присъждането и получаването и на двете обезщетения от уволнения служител, би довело до неоснователното му обогатяване, респективно до репариране на една и съща вреда за първите два месеца след уволнението, два пъти. Изплащането на предвидените в ЗДСл обезщетения е свързано с характера на уволнението. Последното може да бъде законосъобразно или не и в зависимост от това ще се дължи обезщетение на служителя съответно по чл. 106, ал. 2 или такова по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Недопустимо е той да получи и двете обезщетения, които са свързани с различни основания, за едно и също уволнение. Изплатеното на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. обезщетение може да се прихваща от обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Неправилно решаващия съд е посочил, че това обезщетение не може да бъде прихванато, тъй като обезщетението е изплатено на друго правно основание. В процесния случай ответникът по иска не е упражнил своевременно правото си да направи възражение за прихващане, поради което то не може да бъде взето предвид и съответно да се извърши прихващане. Видно от отразеното в съдебния протокол от проведеното на 24.06.2020 г. съдебно заседание, ответникът по иска е представил доказателства по опис, който са приети от съда. От същите се установява, че на Г. са начислени обезщетения за оставането му без работа за периода 11.11.2016 г. – 11.01.2017 г. и за неспазен срок на предизвестие. Доколкото Г. не е оспорил изплащането на тези суми, следва да се приеме, че те са му реално изплатени. При представянето на тези доказателства, ответникът по иска не е направил възражение за прихващане. Видно от отразеното в протокола от проведеното на 16.09.2020 г. съдебно заседание до приключване на съдебното дирене такова възражение не е направено. В хода по същество процесуалния представител на ответника е изразил становище, че от размера на определеното от вещото лице обезщетение, което не е оспорено от ответника, следва да се приспадне сума в общ размер 3 351 лв., които са обезщетения, заплатени на три пъти през месеците ноември 2016 г. и януари, и февруари 2017 г., за което били представени доказателства в предходното съдебно заседание – заповеди и платежни нареждания. Влязлото в сила решение формира сила на присъдено нещо и по направено възражение за прихващане (чл. 298, ал. 4 ГПК вр. чл. 144 АПК). За да бъде включено в предмета на делото процесуалното възражение за прихващане трябва да бъде направено в срока по чл. 131 ГПК приложим във връзка с чл. 144 АПК. С Разпореждане № 124/6.01.2017 г. съдът е дал такива указания на ответника в производството. В постъпилия писмен отговор – вх. № 525/19.01.2017 г. възражение за прихващане не е направено. Дори и да се приеме, че правото на възражение не е преклудирано от изтичане на срока по чл. 131 ГПК, същото е следвало да бъде направено до приключване на съдебното дирене, за да се гарантира възможността на насрещната по възражението за прихващане страна (ищеца) да организира защитата си срещу това възражение. Същото следва да бъде и конкретизирано в достатъчна степен, като се посочат сумите, които се претендира да се прихванат и основанието за това. В случая възражението за прихващане, освен че е направено в хода по същество, т. е. несвоевременно, е и неконкретизирано, доколкото сумите, с които се претендира да се извърши прихващането (уточнени едва в касационната жалба) са изплатени на различни основания и обезщетяват различни вреди. По изложените съображения обжалваното решение е правилно като краен резултат. Не са налице сочените касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора ще следва да се уважи своевременно направената от ответника по касация претенцията за разноски пред настоящата инстанция в размер на 1200 лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Ищецът не е направил възражение за прекомерност. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение