Решение № 13034 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9934/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Е. В. М. от гр. София, срещу решение 22750 от 02.07.2025г., постановено по адм. дело 12821/2024г. на Административен съд София-град. От съдържанието на изложеното в касационната жалба може да се направи извод, че касационния жалбоподател възразява по отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение за ответника и материална незаконосъобразност на решението в частта, с която е потвърдена оспорената заповед, която според Е. М. е издадена без правно основание. Ответникът кметът на район Красно село при Столична община, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, счита че не са налице релевираните в същата касационни основания, в тази връзка предлага съдебното решение да бъде потвърдено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение 22750 от 02.07.2025г., постановено по адм. дело 12821/2024г. на Административен съд София-град е отхвърлена жалбата на Е.-В. М. срещу заповед РД-2400-290/23.11.2005г. на кмета на район Красно село , Столична община и с втори диспозитив Е. В. М. е осъдена да заплати на Столична община сумата от 100 лева разноски по делото. За да достигне до този резултат решаващият състав на административния съд е приел, че жалбата е подадена срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, а за Е.М. е налице правен интерес от оспорването, доколкото при евентуално обявяване на нищожността на акта, същата би могла да претендира вреди, а тъй като искането за обявяването нищожност не е обвързано със срок е приета жалбата за допустима. Административния съд е извършил нужната проверка по реда на чл. 146 от АПК и е установил, че административният акт е издаден от компетентен орган кметът на район Красно село , Столична община съобр. чл. 46, ал. 2 от ЗОС, при спазване на изискването за форма, тъй като е налице разпоредителна част на акта и ясно волеизявление на органа, изразяващо се в прекратяване на договор за наем и нареждане да се освободи ползването на общинско жилище. На следващо място съдът е посочил, че неспазването на административнопроизводствените правила по изключение може да доведе до нищожност, само тогава, когато е довело до липса на волеизявление. По отношение на материалната незаконосъобразност съдът е приел твърденията на жалбоподателката за отнето имущество и липса на задължения за плащане на наем са останали недоказани, като същите се опровергават от представения по делото изпълнителен лист. Но дори и тези твърдения да са хипотетични, те водят до незаконосъобразност на акта, но нямат такъв интензитет, че да обусловят извод за нищожност. Съдът е посочил, че несъответствието на целта на закона обуславя нищожност, ако преследваната с административния акт цел е различна от законоустановената. В настоящият случай преследваната цел с издаване на заповедта не само, че не покрива условията за нищожност на това основание, но е съответна на законоустановената такава. За пълнота съдът е посочил, че предвид представените доказателства за неплащане на дължимия наем за ползваното общинско жилище близо 10 месеца, водят до извода, че е налице основание по чл. 46, ал.1, т.1 от ЗОС /относима редакция/, акта е издаден в установената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Решението е правилно. Фактическата установеност по делото налага именно формирания от първостепенния съд извод за валидност на оспорения акт, а оттам и за неоснователност на искането на Е. В. М. за обявяването му за нищожен. Следва да се посочи, че прогласяването на нищожност на административен акт е средство за отстраняване на незаконосъобразни административни актове, засегнати от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не може да породи правните последици, към които е насочен. За да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за това, съдът следва да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. В правната теория и съдебната практика безпротиворечиво се приема, че липсата на компетентност на административния орган и неспазването на установената форма във всички случаи води до нищожност на административния акт, докато противоречието на акта с материалния закон, е основание за нищожността му само тогава, когато правните му последици са напълно несъвместими с правовия ред така, че по никакъв начин, включително, ако би бил необжалваем, не биха могли да бъдат признати /за справка решение 4045/30.03.2021 г., постановено по адм. дело 10649/2020 г. по описа на Върховния административен съд/. В случая не се установява наличието на основания, обуславящия нищожността на атакуваната заповед РД-2400-290/23.11.2005г. на кмета на район Красно село , Столична община, с която е прекратен сключеният с В. Б. М. договор за наем на общинско жилище. Данните от приобщените по делото доказателства не опровергават изводите на административния съд, че заповедта е издадена от компетентния за това орган /по аргумент от чл. 46 ал. 2 от Закона за общинската собственост в относимата редакция/, както и че процедурата и формата за издаване на акта са спазени. Правилно в решението е отчетено, че административния акт е издаден в съответствие с материалноправните разпоредби, но дори твърденията на М., хипотетично да са установени, същите биха довели до незаконосъобразност на акта, но интензитетът им не е такъв, че да обуславя нищожност на административния акт. Горният извод, впрочем, съответства на възприетото от доктрината и съдебната практика, по настоящем трайно установено, схващане, че що се касае до основанието за оспорване по чл. 146, т. 4 АПК, за нищожен се приема само този акт, който е изцяло лишен от законова опора, не е издаден нито въз основа на закон, нито въз основа на подзаконов нормативен акт, а същевременно засяга права на своите. Разглежданият случай не е такъв. Затова, предвид данните по делото, според състава атакуваната заповед не страда от особено съществени пороци, налагащи прогласяването му за нищожно, и като в решението си е достигнал до този извод административният съд е постановил правилен съдебен акт. Съставът споделя изцяло мотивите на административния съд, обусловили извода му за валидност на процесния акт, които намира за ненужно да възпроизвежда в настоящото решение и към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Неоснователен е довода на касатора във връзка с присъдените с оспореното решение разноски. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 от АПК, че правилата за дължимостта на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидираното приложение на Гражданския процесуален кодекс на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспорения административен акт. Посочените касационни оплаквания са лишени от конкретика, поради което следва да се приемат за неоснователни. По изложените съображения съдът приема, че атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания за отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,