Решение № 7063 от 29.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3929/2017 г.

Решение № 7063 от 29.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3929/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт, срещу Решение № 75 от 10.02.2017 г., постановено по адм. д. № 835 по описа на Административен съд - П. (АС - П.) за 2016 г. в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на В. Д. Д. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 2000,00 лв. от бездействията и действията на администрацията на Затвора - П. в периода от 22.04.2016 г. до 24.11.2016 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 22.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Искът на Д. за горницата над посочената сума до пълния предявен размер от 10000,00 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата е отхвърлен, но в тази част решението не е предмет на касационен контрол. Не е предмет на проверка от настоящия съд и Определение № 226 от 06.03.2017 г., с което Решение № 75 от 10.02.2017 г., постановено по адм. д. № 835 по описа на АС - П. за 2016 г. е изменено, като ГД "ИН" е осъдена да заплати на адв. В. С. адвокатско възнаграждение в размер на 370,00 лв. поради липсата на жалба срещу този съдебен акт. В касационната жалба се релевират доводи за постановяване на решението в обжалваната част при наличието на касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК - неговата необоснованост. Твърди се, че съдът не е преценил тежестта на събраните по делото доказателства и не е съобразил действителната фактическа обстановка. Поддържа се становище, че не са установени по категоричен начин вредата, бездействието от страна на администрацията и причинната връзка, вкл. и чрез приобщените гласни доказателства. По изложените в жалбата съображения се иска отмяната на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявената от Д. искова претенция. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява. Представя писмено становище, с което касационната жалба се поддържа и се иска нейното уважаване. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е изключил от общата площ на помещението оборудването в стаята и не е обсъдил представените справки от Затвора - П. Възразява се и по отношение определения от съда размер на обезщетението, като при условията на евентуалност се иска неговото намаляване. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация В. Д. Д. не представя отговор на касационната жалба. В съдебното заседание пред настоящия съд не се явява и не се представлява. От упълномощен от него адвокат е постъпило писмено становище, с което касационната жалба се оспорва. По същество се иска оставяне в сила на решението в обжалваната част. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба. Правилно, според него, е прието от съда, че искът е доказан по основание, но намира размерът на обезщетението за завишен. Изразява становище, че той не е определен при спазване на критерия за справедливост предвид това, че единственият неблагоприятен фактор, водещ до извод за унизително и нечовешко отношение към личността на Д. е недостатъчната жилищна площ в килията, в която е пребивавал той за няколко месеца в Затвора - П. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК . Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Производството пред първоинстанционния съд било образувано по предявения от Д. срещу ГД "ИН" иск за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди заради пренаселеността на килията и условията, в които изтърпявал наказанието лишаване от свобода в Затвора - П., с присъждане на сума в размер на 10000,00 лв. за периода от началото на изтърпяване на наказанието (15.04.2016 г.) до датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция, ведно със законната лихва върху исковата сума, считано от 01.11.2016 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Установено е от съда, че началото на изтърпяване на наказанието на Д. в Затвора - П. е 15.04.2016 г., когато той постъпил там. В периода от 15.04.2016 г. до 22.04.2016 г. бил настанен в приемно отделение - 206 спално помещение, а на 22.04.2016 г. бил разпределен в Седмо отделение, в спално помещение № 702, където престоява до изтърпяване на наказанието си на 25.11.2016 г. Въз основа на представените по делото справки от началника на Затвора - П. съдът приел за установено каква е площта на килията (без и с отчитане заетото от мебели пространство) и броя на настанените в нея лишени от свобода в различни части от исковия период. Направил извод, че в периода от 22.04.2016 г. до 24.11.2016 г. броят лишени от свобода в килията варирал, като най-малък е бил в периода от 14 - 17.07.2016 г. - 13 лишени от свобода. Установил, че дори и през този период един лишен от свобода е разполагал с жизнено пространство в размер на 2,67 кв. м. В значителни периоди от време броят на лишените от свобода е достигал 16 - 17, дори 18 човека, в които случаи жизненото им пространство е било още по-малко. Установено било също така, че в помещението има наличен санитарен възел - тоалетна, но без течаща вода. Въз основа на така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд направил извод, че в продължение на 7 месеца и 2 дни Д. пребивавал в килия, в която жизненото му пространство било 2,67 кв. м. и дори по - малко, тоест под предвидените стандарти, които предвиждат минимален размер жилищна площ в размер на 4 кв. м. Посочил, че тези обстоятелства, съгласно практиката на ЕСПЧ, включително решението "Нешков и други срещу България", съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че Д. бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Предвид така приетото и като съобразил периода на престоя на Д. в Затвора - П., съдът направил извод за частична основателност на претенцията за присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Счел, че в резултат на незаконосъобразните бездействия и действия на администрацията на Затвора - П. в периода от 22.04.2016 г. - 24.11.2016 г. той претърпял неимуществени вреди, тъй като е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, които следва да бъдат компенсирани по справедливост с обезщетение в размер на 2000,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.04.2016 г. до окончателно изплащане на сумата. Посочил, че тази сума е съизмерима с обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ по дела на лишени от свобода срещу България. За неоснователни намерил възраженията, че не било доказано Д. да е изпитал болка и огорчение, доколкото съобразно практиката на ЕСПЧ не е необходимо да се установява настъпването на някакви конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода, а е достатъчно да се установи самия факт на нечовешко и унизително отношение, от което следва, че Д. е претърпял неимуществени вреди. Решението в обжалваната част е валидно, частично недопустимо и частично неправилно. На първо място, първоинстанционният съд е приел за разглеждане и се е произнесъл недопустимо в частта на предявения срещу ГД "ИН" иск за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди за периода след датата на предявяване на исковата молба - 01.11.2016 г. до 24.11.2016 г. (датата, до която Д. е престоял в Затвора - П.). По чл. 124, ал. 1 и 2 от Гражданския процесуален кодекс всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено ( ал. 1 ), а според ал. 2 може да се предяви иск и за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Следователно, предмет на осъдителен иск може да бъде съществуващо, съгласно твърдяното от ищеца, право към момента на предявяване на иска. Алинея втора на цитираната разпоредба урежда изключението, при което иск за неизискуеми задължения (права) би бил допустим, само ако те са повтарящи се. В настоящия случай предявеният иск, с който се претендира от Д. заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода след 01.11.2016 г. - датата на предявяване на исковата молба, не касае повтарящи се задължения по смисъла на чл. 124, ал. 2 ГПК. Такива са тези задължения, чиято изискуемост зависи само от настъпването на срока. Задължението за заплащане на обезщетение за вреди не е такова. Спорното право се индивидуализира по основание и петитум с исковата молба. Преценката за неговото съществуване се прави към датата на приключване на устните състезания, като се вземат предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, щом като са от значение за спорното право. Имат се предвид такива юридически факти, които са от значение за заявеното с исковата молба право, но не новонастъпили юридически факти, които са основание за предявяване на нов иск, каквито са вредите настъпили за периода след подаване на исковата молба. Правото на обезщетяване на причинени вреди възниква само когато са налице елементите на фактическия състав, който поражда тази отговорност. Ищецът не може да претендира вреди за бъдеще време, след като тяхното осъществяване не е настъпило. Предвид изложеното, според настоящия състав осъдителният иск в спорната хипотеза може да бъде предявен за присъждане на обезщетение за твърдени претърпени вреди само за период преди предявяване на иска. Затова предявеният от Д. иск за обезщетяване на неимуществени вреди за периода след 01.11.2016 г. е недопустим. Като е приел обратното и се е произнесъл по същество, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение в тази част, което поради наличието на касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК подлежи на обезсилване в посочената част на основание чл. 221, ал. 3 АПК, а делото - на прекратяване в същата част. За наличието на това касационно основание съдът следи служебно и без да е налице искане от касационния жалбоподател, както е в настоящия случай. Решението е недопустимо и в частта, с която съдът се е произнесъл като е осъдил ГД "ИН" да заплати законна лихва върху присъдения размер на обезщетението за периода преди 01.11.2016 г. (както е поискана с исковата молба), а именно от 22.04.2016 г., доколкото произнасянето му в тази част е свръх петитум. В тази част то подлежи на обезсилване като постановено при наличието на касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК, за което съдът следи служебно и без да е налице искане от касационния жалбоподател, както е в настоящия случай. Производството по делото в тази част подлежи на прекратяване. В останалата част, решението е частично неправилно като постановено в нарушение на материалния закон по съображения във връзка с присъдения размер на обезщетението. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда, че твърдените и приети за установени вреди са в пряка връзка с бездействия и действия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на твърдените от Д. неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин се установява наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на КЗПЧОС, като част от вътрешното право на държавата. С оглед приетото и установено по делото по отношение площта на килията и липсата на течаща вода, следва да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи Д. във връзка с условията в Затвора - П. надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани, както правилно е преценил и първоинстанционният съд. Правилно съдът се е позовал на решението по делото "Нешков и други срещу България", където по отношение на пренаселеността е прието, че крайната липса на място в затворническата килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл. 3 КЗПЧОС. В настоящия случай, предвид конкретно установените по делото факти, независимо дали се отчита или не заетото от мебели пространство, следва да се приеме, че пренаселеността на килията в исковия период е факт. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 КЗПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Установените по делото условия, свързани с пренаселеността на килията и липсата на течаща вода, в които е пребивавал Д., са му причинили дискомфорт и неудобства, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо него нарушение на чл. 3 КЗПЧОС . Д. е бил поставен в положение да търпи негативни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АС - П. като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на КЗПЧОС. Е. защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, на база критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и при преценката на въздействието на установените нарушения конкретно върху личността на Д. при съобразяване казаното от свидетелите и останалите доказателства, настоящият състав обаче намира, че справедливо е обезщетяване на причинените неимуществени вреди със сума в размер на 600,00 лв. При определяне на дължимото обезщетение съдът отчита характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите и определя същите, като изхожда от сочените разпоредби при спазване принципа на справедливост. За целта съдът взима предвид и установеното от свидетеля Коцев относно възможността за движение на лишените от свобода, настанени в помещение 702 през деня, както и данните от справката, представена от началника на Затвора - П. относно извеждането на Д. след 14.06.2016 г. до изтърпяване на наказанието на работа в дърводелския цех съобразно производствената необходимост. При тази преценка съдът съобразява всички относими обстоятелства, в това число вида на увреждането, личността на Д. и неговото състояние, така че присъденото обезщетение да е адекватно на необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. С оглед гореизложеното обжалваното решение в частта му, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Д. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер над 600,00 лв. до присъдената сума от 2000,00 лв. като неправилно следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск и за този размер. В останалата обжалвана част решението следва да остане в сила. Въпреки изхода на спора пред касационната инстанция, разноски за юрисконсултско възнаграждение не се следват на ГД "ИН" предвид това, че разпоредбата на чл. 286, ал. 3 ЗИНЗС е специална и дерогира правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение