Решение № 2751 от 15.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Хотович, гражданин на Република Северна Македония, чрез пълномощника му адв. Бъчварова, против решение 6470 от 03.11.2022г., постановено по адм. дело 5424/2022г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Д. Хотович, гражданин на Република Северна Македония, срещу отказ рег. SKP22000285V от 20.05.2022г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, тип D , постановен от завеждащ консулската служба при Посолството на Република България в гр. Скопие, Република Северна Македония. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд за мотивираност на акта. Счита, че оспорваният отказ е издаден при съществено нарушение на изискването за форма на акта, тъй като нито съдържа мотиви, нито препраща към друг документ, в който да са изложени такива. Твърди, че съдът необосновано е приел наличие на материалноправните предпоставки за постановения отказ, на базата на предположения и тълкуване на волята на административния орган. Поддържа, че приетата от решаващия съд липса на нарушение на чл. 8 ЕКПЧ противоречи на материалния закон и на събраните по делото доказателства. Изтъква неспазване на процедурата по предварително консултиране, визирана в Регламент (ЕС) 265/2010 на Европейския парламент и на Съвета. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде отменен отказът за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип D , а преписката върната на административния орган за ново произнасяне по заявлението със задължителни указания по прилагането на закона. Ответникът Завеждащ консулската служба при Посолството на Република България в гр. Скопие, Република Северна Македония, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Д. Хотович, гражданин на Република Северна Македония, срещу отказ рег. SKP22000285V от 20.05.2022г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, тип D , постановен от завеждащ консулската служба при Посолството на Република България в гр. Скопие, Република Северна Македония. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваният отказ е постановен от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Счел е, че е налице предвиденото в чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ материалноправно основание за отказ за издаване на виза на чужденец, тъй като по делото е безспорно установено, че по отношение на Д. Хотович има наложена забрана за влизане на територията на Шенгенското пространство, наложена от белгийските миграционни власти, със срок до 05.03.2030г. Решаващият съд подробно е разгледал оплакванията на жалбоподателя за нарушено право на личен и семеен живот, гарантирани от чл. 8 КЗПЧ, и мотивирано ги е отхвърлил като неоснователни, приемайки, че в случая намесата на държавата в личния и семейния му живот е допустима и пропорционална. Обжалваното решение е правилно. Съдът е изяснил релевантните за правния спор фактически обстоятелства, като е направил законосъобразни изводи, за които е изложил подробни съображения. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че не е спазена формата на акта. Оспореният отказ е обективиран върху стандартен формуляр за уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза, анулиране или отмяна на виза и съдържа реквизитите по Приложение 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР). Отбелязано е правното основание за отказ чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ, като правната норма е възпроизведена и словом. Отказът е мотивиран с наличието на сигнал в Шенгенската информационна система за отказ за влизане на заявителя, въведен от Белгия. Законосъобразни са изводите на решаващия съд, че оспореният отказ е издаден в съответствие с приложимите материалноправни норми. Условията и редът, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България, са регламентирани в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Едно от изискванията за влизане в страната на чужденец, който не е гражданин на ЕС, е да притежава виза, какъвто е настоящият случай. Видовете визи, посочени в чл. 9а ЗЧРБ, се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България чл. 9г ЗЧРБ и чл. 10, ал. 1 НУРИВОВР. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 1-26 ЗЧРБ са регламентирани фактически основания, при наличие на които компетентните органи са овластени да откажат издаване на виза или влизане в страната на чужденец. Процесният отказ е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ, като съдът обосновано е приел, че е осъществена хипотезата на сочената правна норма. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ основание за отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец е наличието на сигнал в Шенгенската информационна система за отказ за влизане по отношение на заявителя. От приетите по делото доказателства е установено по безспорен начин, че за жалбоподателя е въведен сигнал с шенгенски идентификационен номер BE662021855409000001 на Белгия, като на лицето е наложена забрана за влизане и пребиваване на територията на Шенген, валидна до 05.03.2030г. В писмо рег. В-14181/01.08.2022г. от началника на отдел СИРЕНЕ при дирекция Международно оперативно сътрудничество МВР се съдържат подробни данни за въведения сигнал отказ за влизане, както и причините, заявени от белгийските власти. Посочено е, че след отправено запитване до Бюро СИРЕНЕ Белгия е получена информация, че забраната за влизане и пребиваване на територията на Шенгенското пространство е наложена от белгийските миграционни власти на 01.02.2022г. и валидност до 05.03.2030г. осем години. Забраната е наложена във връзка с издадена присъда от съд Oudenaarde на 20.12.2021г. за извършени престъпления кражба, чрез взломяване/проникване и използване на преправени ключове, както и нарушения на Закона за наркотиците. Наличието на забрана за влизане в Шенгенското пространство от страна на Кралство Белгия, която забрана надлежно е вписана в Шенгенската информационна система, безспорно представлява основание за отказ за издаване на виза в хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ. Съгласно чл. 24, § 1 от Регламент (ЕО) 1987/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година за създаването, функционирането и използването на Шенгенска информационна система от второ поколение (ШИС ІІ) данните за граждани на трети страни, по отношение на които е бил издаден сигнал с цел отказ за влизане или пребиваване, се въвеждат на основата на национален сигнал след решение, взето от компетентните административни органи или съдилища, в съответствие с правилата на процедурата, предвидена в националното законодателство и което е взето въз основа на индивидуална оценка. Обжалванията на такива решения се извършват в съответствие с националното законодателство. В случая, на основание чл. 24, § 1 от Регламент (ЕО) 1987/2006, в ШИС е въведен сигнал, подаден от Белгия, за отказ за влизане. По делото не се твърди и не са представени доказателства за обжалване, съответно за отмяна на решението на компетентните органи в Белгия за въвеждане на сигнала, поради което следва да се приеме за безспорно доказано наличието на визираното основание за отказ по чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че решаващият съд е извършил неправилна преценка по приложението на чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), като изискване към материалната законосъобразност на процесния акт. Оспорващият е твърдял, че с постановения отказ е нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, тъй като има сключен граждански брак с българска гражданка. Първоинстанционният съд подробно и задълбочено е обсъдил тези оплаквания, като мотивирано ги е отхвърлил, позовавайки се на Ръководство по член 8 от Европейската конвенция за правата на човека, издадено от Съвета на Европа, и съгласувано с Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), практиката на ЕСПЧ по приложението на сочената разпоредба, както и на критериите, формулирани от Голямата камара на ЕСПЧ по делото Üner v. the Netherlands § 57-58, които се прилагат при определянето дали дадена намеса в семейния живот, под формата на експулсиране или съответно неиздаване на разрешение за пребиваване, е необходима в едно демократично общество. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Както правилно е посочил решаващият съд, за всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Обосновано в тази връзка съдът е приел, че в случая безспорно държавата се намесва в правото на семеен живот на заявителя, но тази намеса е предвидена в закона чл. 26, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 19 ЗЧРБ, и преследва легитимна цел, а именно да се попречи на чужденци, осъждани за тежки умишлени престъпления на територията на държави, страни по Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген, да се установят в Република България за продължително време, което би създало опасност от накърняване на обществения ред и националната сигурност. Решаващият съд точно е посочил, че според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, съдът задълбочено е разгледал въпроса дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество , включително се е позовал на критериите, установени от Голямата камара на ЕСПЧ по делото Üner v. the Netherlands § 57-58, като е стигнал до обоснован извод, че при засягането на тези основни човешки права не е нарушен принципа на пропорционалност. Изложените от първоинстанционния съд мотиви се споделят изцяло от настоящия състав, като обосновани и законосъобразни, и които с оглед възможността по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, не е необходимо да бъдат възпроизвеждани в настоящото изложение. В обобщение следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е обстоятелството, че има сключен граждански брак с българска гражданка. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, обаче не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Република Северна Македония. Както правилно е отбелязал решаващият съд, в разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България, следователно той също може да посещава съпругата си. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4 - решението на ЕСПЧ от 28 ноември 1996 г. по делото Ahmut v. the Netherlands, § 71 - правото на зачитане на семейния живот (чл. 8) не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. Отказът за издаване на виза не е непропорционален по смисъла на § 2 на чл. 8 ЕКПЧ, тъй като е издаден в съответствие с приложимите национални и европейски правни норми и в интерес на сигурността в Шенгенското пространство. Без съмнение, съобразяването с наложената забрана за влизане от друга държава членка, касае обществения ред и сигурност в рамките на ЕС. Не водят до друг извод представените пред настоящата инстанция доказателства удостоверение от Националната следствена служба, че спрямо Д. Хотович няма образувани и неприключени наказателни производства; удостоверение от СДВР, че лицето е било със статут на продължително пребиваващ в Република България чужденец до 11.07.2019г.; справка от Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, че Д. Хотович е едноличен собственик на капитала на Балкански съюз ЕООД; свидетелство за регистрация на лек автомобил, издадено от МВР на Д. Хотович. Посочените доказателства не могат да обосноват заключение, че в случая е приложимо общото правило, прогласено в чл. 8, § 2 ЕКПЧ за ненамеса на държавата в личния и семейния живот на отделния индивид. Съгласно чл. 25 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ), изменен с Регламент 265/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 25 март 2010 година, която разпоредба съгласно чл. 1, § 2 от Решение (ЕС) 2018/934 на Съвета, е приложима от България и Румъния, както в отношенията между тях, така и в отношенията им с останалите държави от Шенгенското пространство, когато държава членка предвижда издаване на разрешение за пребиваване, трябва систематично да извършва търсене в Шенгенската информационна система, като ако по отношение на гражданина, който иска издаването на виза, е наличен сигнал за целите на отказ за влизане, държавата членка предварително се консултира с държавата членка, която е подала сигнала и взема предвид нейните интереси. При издаден сигнал за целите на забрана за влизане разрешението за пребиваване се издава само когато има сериозни основания от хуманитарен характер или международни задължения. В разглеждания случай, видно от писмо рег. В-14181/01.08.2022г. от началника на отдел СИРЕНЕ при дирекция Международно оперативно сътрудничество МВР, българските компетентни органи по прилагането на Шенгенската информационна система са се консултирали /проведена консултативна процедура/ с Белгия като държава, подала сигнала, като от Бюро СИРЕНЕ Белгия е получена информация за въведения сигнал. Задължението за консултативна процедура е надлежно изпълнено, за което свидетелстват данните в писмо рег. В-14181/01.08.2022г. на началника на отдел СИРЕНЕ в ДМОС, поради което доводите на касатора в тази насока са неоснователни. По делото не са ангажирани доказателства за наличие на основание от хуманитарен характер или международно задължение, обосноваващо издаване на жалбоподателя на виза тип D за Република България. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,