Решение № 641 от 26.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 1950/2012 г.

Решение № 641 от 26.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 1950/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъденият В. Т. Г. е отправил до ВКС по реда на глава тридесет и трета от НПК искане (макар и да го е нарекъл "молба") за възобновяване на наказателното дело, по което е бил осъден от съдилищата в М., от районния съд-като първа инстанция, от окръжния-като втора. Монтанският районен съд с присъдата си от 27.ХII.2011 г. по нохд № 30120/2011 г. е наложил на Г. наказание 6 месеца лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) с 3-годишен изпитателен срок, за това, че на 9 юни 2010 г. се е заканил с убийство на Д. Т. (негова съседка и учителка на сина му) - престъпление по чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК. Гражданският иск на пострадалата за причинените й неимуществени щети, предявен за 3 000 лева, е уважен за 2 000 лева. Монтанският окръжен съд с решението си от 17 май 2012 г. по внохд № 28/2012 г. е уважил въззивната жалба, подадена от името на подсъдимия, само по отношение на явната несправедливост на наложеното наказание, което намалил при условията и на чл. 55 НК (под минимума, предвиден в закона за извършеното престъпление) на пробация за 6 месеца, включваща двете, задължителни по закон (чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 НК) мерки. В отправеното искане ("молба") по реда на възобновяването се съдържа позоваване на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, както и на доводи, за които се смята, че са в тяхна подкрепа; не е формулиран обаче изходът на делото след неговото възобновяване. В съдебното заседание на ВКС присъствено участие освен прокурорът е взела и пострадалата (в качеството и на частен обвинител и граждански ищец), и според тях искането на осъдения трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. Върховният касационен съд намери, че оспореното осъждане следва да бъде оставено в сила (чл. 426, във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК). Претендираните основания за възобновяване на делото не са налице. Друг е въпросът, че в обстойното искане на осъдения на тях е извършено позоваване, което не се отличава със строго придържане към формулировките на закона в тази насока - срещат се например позовавания на "непълнота на доказателствения материал", която вече не съществува като самостоятелно основание в терминологията на законодателя. Непълнотата на доказателствата, разбира се, не е престанала да съществува като недостатък при решаването на делата, но тя трябва да бъде търсена в рамките на действащата правна уредба. В случая искателят е могъл да възрази срещу отказите за допускане на нови свидетели - очевидци на инцидента, от гледна точка на процесуалните нарушения, но пак не би бил прав, защото, известно е, че съдът не е длъжен да уважава всички искания, които се правят пред него, още повече след мотивирани откази. Може да се каже, от друга страна, че доказателствените възражения на искателя са неоснователни и от аспекта на предмета на доказване по делото, тъй като той е разбиран в нарушение на НК: същественото отклоняване от материалния закон е най-вече в погрешното разбиране, че на установяване подлежи страха от закана по чл. 144 НК, а не възможността за неговото възникване у жертвата (интересно, че в искането също се говори за страха като възможност, но инцидентно, колкото да се види и вътрешната противоречивост на разбирането - искателят много по-подробно се спира на такива въпроси като реакциите на Т. на неговите думи - непосредствената и по-късните-, респ. на липсващите у нея прояви на уплашен човек). Показателен за разминаването между осъдения и закона е и използваният субективен (вместо обективен) критерий дали е предизвикан страх - според осъдения такъв страх липсва, тъй като например той изрекъл инкриминираните заплахи, разтревожен за сина си, а не защото имал намерение да ги изпълни. Доколкото искането за възобновяване на делото съдържа оспорвания, които безспорно попадат в приложното поле на процесуалните нарушения във връзка с т. 2 на чл. 348, ал. 1 НПК, те също са неоснователни - такова е например несъгласието с оформянето на обвинителния акт, което очевидно не държи сметка за него като единство от обстоятелствена и заключителна (диспозитивна) част (арг. от чл. 246 НПК) - тъкмо в първата е описано например времето на извършване на престъплението. Неоснователни, накрая, са и претенциите за несправедливост на наложеното наказание и на присъденото обезщетение - до голяма степен само заявени и неподкрепени с нищо конкретно, което да изисква изричен отговор тук. Ръководен от изложеното и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение