Решение № 1415 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6526/2007 г.

Решение № 1415 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6526/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр.59 от 20.07.2007 г./. Образувано е по касационни жалби на страните срещу въззивното решение № 1* от 18.10.2007 г. по в.гр.д. № 1595/2007 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, девети състав. Ищцата К. П. И. е останала недоволна от онази част на решението, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и е отхвърлен иска й по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен предварителния договор по отношение на 1/2 идеална част от недвижимия имот. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска и за другата 1/2 идеална част от недвижимия имот. Ответницата М. К. П. от гр. П. обжалва решението в частта, с която е оставено в сила решение № 35 от 2.05.2007 г. по гр. д. № 3226/2006 г. на Пловдивския районен съд. Прави оплаквания за съществени нарушения на процесуалния закон, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска и за другата 1/2 идеална част от недвижимия имот. Върховният касационен съд, състав на V г.о. провери заявените с двете жалби основания за отмяна на въззивното решение и преди а се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционното решение е уважен изцяло иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като е обявен за окончателен сключения на 5.04.2004 г. предварителен договор между П, в качеството му на пълномощник на К. А. М., с наследници ответниците Й. К. П. и М. К. П.-като продавачи, и К. П. И.-като купувач, по отношение на УПИ * в кв.50 по плана на с. Д., общ. Съединение, с площ 1050 кв.м., заедно с построената в него паянтова жилищна постройка и п одобрения, описани в нотариален акт № 1* т. 3, рег. № 2* нот.д. № 281/2006 г. на нотариус Д. С., за сумата 500 лева. Прието било, че на 5.04.2004 г.наследодателят на ответниците - ищцата сключили предварителен договор, като падежът на задължението за продажба бил относително определен - за времето след 31.12.2005 г.; на 24.12.2004 г. починал "продавачът", наследен от съпругата си Т. Т. М. и дъщерите си /сега ответници по иска/. На 21.07.2005 г. починала съпругата, а на 24.03.2006 г. дъщерите били признати за собственици по наследство и давност на процесния имот с нотариален акт № 1* т.III, рег. № 2* нот.д. № 281/2006 г. Съдът приел, че след смъртта на родителите си, ответниците като техни наследници са носители на поетотоот баща им задължение. Въззивният съд отменил решението по отношение на 1/2 идеална част от имота и отхвърлил иска за тази част, като приел, че К. А. М. е могъл да обещае продажбата на имота, но при сключване на окончателен договор, респ. при обявяването му за окончателен от съда е необходимо съгласие и на другия съсобственик-починалата впоследствие съпруга Т. Съдът приложил принципа "никой не може да прехвърля права, които не притежава". По жалбата на М. К. П. Въззивният съд законосъобразно е приел, че предварителният договор от 05.04.2004 г. не е нищожен, тъй като обектът на правото на собственост е бил достатъчно индивидуализиран. С предварителния договор К. А. М., чрез упълномощения си представител П. С. П. е обещал да продаде на К. П. И. "къща паянтова на един етаж и стопански сгради както и дворно място, в което са построени сградите и къщата, декларирано в данъчно подразделение № 1* гр. С. с парт. № 2*-декларация с вх. № 1509124/2.04.1998 г., находящ се в с. Д., общ. Съединение". По делото е прието като доказателство уведомление № 94-00- 2590/20.12.2006 г. на Общинска администрация-гр. Съединение, въз основа на което е установено, че в споменатата декларация по чл. 14 ЗМДТ е вписан като собствен на К. А. М. следния недвижим имот: "дворно място от 1000 кв.м., къща-паянтова с площ от 34 кв.м. и второстепенна постройка от 28 кв.м. в с. Драгомир". Доколкото в предварителния договор действително имотът не е бил описан подробно по площ и граници, индивидуализирането му е възможно да стане чрез препращането, което се прави към декларацията по чл. 14 ЗМДТ. Непълнотата на описанието на имота по предварителния договор не елипса на предмет като съществено условие на сделката, след като идентифицирането на обекта се осъществява по начин, който доказва точната воля на страните за разпореждане с този обект. Решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е огледално отражение на предварителния договор. С това решение се обявява за окончателна една сделка, изразена в предварителния договор по своите съществени белези, а не по своите изразни подробности. Щом обектът на продажбената сделка е безспорен, макар и да не е описан пълно в предварителния договор, правилното му описание ще се извърши с диспозитива на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Неоснователно е и оплакването за нарушение на материалния закон - чл. 22, ал. 2 и ал. 3 СК. Тъй като предварителният договор не е разпоредителна сделка, той е действителен, макар и да е сключен само от единия от съпрузите и да има за предмет недвижим имот съпружеска имуществена общност. Това следва по аргумент за по-силното основание от чл. 22, ал. 3 СК, в която хипотеза разпореждащият се съпруг действа от свое име, представяйки вещта като собствена, а сделката е действителна като разпореждане с чуждо право. Ако другият съпруг неоспори разпореждането в шестмесечен срок от узнаването, преклудира се само възможността му да ревандикира вещта или да защити правото си на собственост с установителен иск. Неоспорването не е даване на съгласие, нито е допълване на волеизявлението на разпореждащия се и сделката няма да е недействителна поради липса на съгласие /чл. 26, ал. 2 ЗЗД/. Ето защо, липсата на волеизявление на другия съпруг при предварителния договор не прави последния нищожен и като противоречащ на закона /чл. 22, ал. 2 СК/. За да бъде сключен окончателен договор или за да бъде уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, обаче е необходимо съгласието и на съпруга на обещателя по предварителния договор. В конкретния случай, такова съгласие не би могло да бъде дадено поради смъртта на съпругата на продавача по предварителния договор Т. Т. М., настъпила на 21.07.2005 г. С решението си по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът е длъжен да констатира дали са налице изискванията за нотариалното прехвърляне на недвижимия имот /чл. 298, ал. 1 ГПК, отм./, като проверката дали продавачът е собственик се извършва по същия начин, както нотариусът проверява собствеността на продавача. Доколкото задължението, поето валидно от К. А. М.за прехвърляне на процесния имот с предварителния договор от 5.04.2004 г. преминава по пътя на наследяването върху универсалните му правоприемници- ответниците по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, претенцията за обявяване на предварителния договор за окончателен е основателна за 1/2 идеална част от процесния имот, в какъвто размер е била уважена с въззивното решение. По жалбата на К. П. И. Действително, след смъртта на К. А. М. на 24.12.2004 г., съпружеската имуществена общност върху процесния недвижим имот е била прекратена и се е трансформирала в обикновена дялова съсобственост между преживялата съпруга Т дъщерите на двамата - Й. К. П. и М. К. П., като съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН, наред със своята половина от общото съпружеско имущество съпругата получава и дял от частта на починалия в общността. Смъртта на "продавача" по предварителния договор и настъпилото универсално правоприемство по отношение на неговата 1/2 идеална част от имота обаче не рефлектира върху изискването за съгласие на съпругата на обещателя за разпореждането /чл. 22, ал. 2 СК/, което следва да бъде дадено при нотариалното изповядване на продажбата,респ. в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД до момента на постановяване на заместващото окончателния договор съдебно решение. Както се посочи, такова съгласие Т. Т. М. не е дала нито до смъртта на К. А. М., нито по-късно - до смъртта си на 21.07.2005 г. Липсата на такова съгласие има за последица отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за 1/2 идеална част от имота, тъй като наследството, останало от Т. Т. М. не е било обременено със задължение на дъщерите й за сключване на окончателен договор по отношение на целия имот. В обобщение, обжалваното решение е постановено в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и като законосъобразно и правилно постановен съдебен акт следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на V г.о.