Решение № 15491 от 12.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11773/2017 г.

Решение № 15491 от 12.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11773/2017 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Е. Йорданов срещу решение № 1484 от 11.08.2017 г. постановено по адм. дело № 788 по описа за 2017 г. на Административен съд (АС) – Варна. Касационният жалбоподател сочи, че обжалваното решение е неправилно. Не споделя извода на съда, че представения по делото нотариален акт не е доказателство за собствеността на обекта на актуване. Сочи, че правните норми на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) обхващат субективните вещни права, основното измежду които е собствеността. Нотариалния акт е представен на съда за доказване на факта, че партидата на имота е на друго лице. Вменява му се отговорност за правоотношение по което не е субект. От цитирана от съда декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) е видно, че собственик е друго лице. Ако субектът на данъчното правоотношение е сгрешен с обжалвания акт, всички останали мотиви на съда потвърждаващи правото на административния орган да накаже данъчно отговорно лице за плащане на чуждо задължение са неоснователни. Партидата никога не е била на негово име, а съда говори за прехвърляне на собственост. Не е съгласен и с направения от съда извод, че претендираната от него давност е прекъсната с издаването на акта за установяване на задължение по декларация (АУЗД). Оспорва решението и в частта на присъдените с него разноски за юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. Ответникът – Директорът на дирекция "Местни данъци" при община Варна, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения подробно изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Е. Йорданов против АУЗД № МД-АУ-1059 7 от 20.12.2016 г. издаден от инспектор КРД при дирекция "Местни данъци" в община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-011 от 2.03.2017 г. издадено от директора на дирекция "Местни данъци" при община Варна, с който са установени задължения за данъчни периоди 2011 г. - 2016 г. за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) главница в размер на 234, 59 лв. и лихва в размер на 79, 21 лв. и такса битови отпадъци (ТБО) главница в размер на 225, 47 лв. и лихва в размер на 76, 39 лв. и е осъдил Е. Йорданов да плати в полза на община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 300, 00 лв. За да постанови решението си съдът е изложил, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 0306013646 от 23.10.2009 г. жалбоподателят е декларирал в качеството на собственик за притежаваните 13/32 ид. части от недвижим имот находящ се в [населено място], район [район], [улица], вх. [номер], ап. [номер], ет. [номер], представляващ сграда. С декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 20459/22.11.2006 г. е декларирана притежавана 1/12 идеална част от недвижим имот находящ се в [населено място], район [район], ул. [улица], № [номер], представляващ земя и сграда, също в качеството на собственик. При извършена служебна проверка било установено, че за периодите от 2011 г. до 2016 г. от него не са внесени дължимите суми за местни данъци и такси. С АУЗД са установени задължения за ДНИ и ТБО в общ размер от 460, 06 лв. и лихви в размер на 155, 60 лв., които са изчислени към 20.12.2016 г. АУЗД е бил оспорен от Йорданов по административен ред и потвърден с решение на директора на дирекция "Местни данъци" при община Варна. От представени по делото заповеди № № 3825 от 28.10.2011 г., 4260 от 26.10.2012 г., 3918 от 30.10.2013 г., 4013 от 27.10.204 г., и 793 от 14.03.2016 г., съдът е установил, че процесните имоти се намират в зоните определени от кмета на община Варна за сметосъбиране и сметоизвозване. В молба вх. № 10807 от 29.06.2017 г. Йорданов е заявил, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване са били извършвани. Въпреки дадените му от съда указания той не е представил доказателства, за установяване на твърдението, че в периодите на облагане не е бил собственик на имотите. Представил е единствено нотариален акт № 119, том ІІ, рег. № 6474, дело № 281/2009 г. издаден от нотариус с район на действие ВРС, с който съпругата му М. Йорданова е дарила на сина си В. Йорданов собствените си 5/32 ид. части от недвижим имот находящ се в [населено място], район [район], [улица], вх. [номер], ап. [номер], ет. [номер], представляващ сграда. При така установеното съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в предприета процедура по приложението на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че Йорданов има качеството на задължено лице за плащане на ДНИ, на основание чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и на ТБО, на основание чл. 64 от ЗМДТ, за периода 2011 г. - 2016 г., въз основа на подадени декларации по реда на чл. 14 от ЗМДТ, като собственик на урегулирани поземлени имоти и сгради находящи се в [населено място]. Съдът е анализирал относимите разпоредби от ЗМДТ и от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Варна. Посочил е, че от представените заповеди на кмета на община - Варна е видно, че процесните имоти попадат в границите на районите, в които община Варна организира услуги по сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци. Приел е за безспорно, че услугите, за които се дължи ТБО, са били предоставяни от страна на община Варна през периода 2011 г. - 2016 г. Счел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не дължи установените с акта задължения, тъй като не е собственик на имотите. Посочил е, че от представения от него нотариален акт не се установява твърдението, че собствеността на имота е била прехвърлена на друго лице. Приел е, че плащането на част от установените с АУЗД задължения няма отношение към неговата законосъобразност, а към изпълнението му. Счел е за неоснователно възражението на Йорданов за погасяване на задълженията по давност. Решението е неправилно. Както е посочил и първоинстанционния съд в мотивите на решението си, нормите на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ регламентират като данъчно-задължени субекти за ДНИ и ТБО собствениците на недвижими имоти. В публичното правоотношение едно лице се легитимира като собственик, респ. заявява се като задължен субект пред общината с декларация по чл. 14 от ЗМДТ. В настоящия случай в мотивите за издаване на АУЗД административният орган е посочил, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 0306013646 от 23.10.2009 г. притежаваните 13/32 ид. части от недвижим имот находящ се в [населено място], район [район], [улица], вх. [номер], ап. [номер], ет. [номер], представляващ сграда е декларирана от лицето в качеството му собственик, а с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 20459 от 22.11.2006 г. притежаваната 1/12 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], район [район], ул. [улица], № [номер], представляващ земя и сграда, е декларирана от лицето в качеството му на собственик. Тези обстоятелства са възприети от АС – Варна, без посочените в АУЗД декларации да са представени от административния орган, като част от преписката по издаване на оспорения АУЗД. Именно те са мотивирали съда са достигне до извод, че Е. Йорданов е собственик на посочените в АУЗД идеални части от посочените имоти, независимо от твърденията му направени още с жалбата до АС – Варна, че не е собственик на недвижимите имоти, съответно, че не е задължено лице по смисъла на ЗМДТ за заплащане на установените с АУЗД задължения за тези имоти. В нарушение на служебното начало по чл. 171, ал. 4 от АПК вр. с пар. 2 от ДР на ДОПК, съдът не е указал на органа да ангажира доказателства, за установяване на твърдяните в АУЗД обстоятелства, а именно, че са налице посочените в акта декларации, установяващи качеството на собственик на Йорданов на идеални части от недвижимите имоти, за които са установени задължения за ДНИ и ТБО. Ето защо направеният от съда извод, че Йорданов е собственик на идеални части от недвижимите имоти се явява необоснован. Предвид допуснатото от първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила, делото е решено при неизяснена фактическа обстановка. По отношение на решението в частта, с което е потвърден АУЗД относно установените с него задължения за ТБО, съдът правилно е посочил, че за да е дължима таксата за битови отпадъци за услугите по чл. 62 от ЗМДТ, е необходимо освен заповеди по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, в които да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, които се предоставят, да се установи, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони. По аргумент от чл. 71 от ЗМДТ следва да се установи, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината, както и, че тя разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци. На основание чл. 168, ал. 1 от АПК вр. с пар. 2 от ДР на ДОПК, съдът е длъжен служебно да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Установяването дали услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината по отношение на имота на дружеството за процесния период, както и дали общината е разполагала с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци, е елемент от материалната законосъобразност на АУЗД. В тежест на административния орган, като издател на акта и изпълнител на услугите е било да установи тези обстоятелства, тъй като основава на тях своето искане за заплащане на дължимата такса за битови отпадъци. За посоченото, предвид разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК, съдът е следвало да му даде конкретни указания. Задължението на съда за даване на указания следва от спазване принципа на служебното начало в административния процес и от разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК, задължаваща го да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото същите не сочат доказателства. В случая АС - Варна не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 от АПК, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Позовавайки се на заявеното от жалбоподателя в депозирана от него на 29.06.2017 г. молба, съдът е приел за установено, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване са били извършвани по отношение на имотите за които е издаден АУЗД, въпреки липсата на доказателства за установяване на посоченото обстоятелство. В решението обаче липсват каквито и да било фактически установявания по отношение на услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и на услугата по обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждането им. Поради това направеният в съда извод, че услугите, за които се дължи ТБО са били предоставяни от община Варна за периода 2011 г. – 2016 г. се явява необоснован. Предвид изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС - Варна. При новото разглеждане съдът следва да укаже на ответника да представи по делото цитираните в АУЗД декларации по чл. 14 от ЗМДТ, а именно декларация с вх. № 0306013646 от 23.10.2009 г. и с вх. № 20459 от 22.11.2006 г., с цел установяване на посоченото в АУЗД обстоятелство, че Е. Йорданов е собственик на посочените в акта идеални части от недвижимите имоти за които са му определени задължения за ДНИ и ТПО. На органа следва да се укаже да представи и доказателства за реалното извършване на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, както и за наличието на депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци. При действието на чл. 226, ал. 3 от АПК въпросът за разноските и пред настоящата инстанция следва да се реши от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 от АПК вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,