Решение № 4902 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2591/2018 г.

Решение № 4902 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2591/2018 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "К. С." ООД, подадена чрез адв. С., против Решение № 293 от 12.01.2018 г. на Административен съд - С. град, постановено по адм. дело № 12113/2017 г., отхвърлящо жалбата на дружеството против АПВ № П-22220317039061-004-001/28.03.2017 г., потвърден с решение № 1008/26.06.2017 г. на директора на Дирекция "ОДОП" гр. С. при ЦУ на НАП, с който е отказано възстановяване на сумата от 208 904,53 лева. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно поради необоснованост. Незаконосъобразно съдът приел, че предметът на наказателното дело не е свързан с вземането, съответно, че давността не е спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" от ЗЗД. Иска се отмяна на съдебното решение и на оспорения акт, както и присъждане на разноски за производството пред първата инстанция. Ответникът - Дирекция "ОДОП" - гр. С. при ЦУ на НАП, оспорва чрез юрк. М. жалбата и е пледирал да бъде оставено в сила решението на АДмС - С. град. П. юрисконсултско възнаграждение в размер на 4600 лева. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение в подробно становище, за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба и съдържащите се в нея основания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, счита за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол пред административния съд е бил АПВ № П-22220317039061-004-001/28.03.2017 г., потвърден с решение № 1008/26.06.2017 г. на директора на Дирекция "ОДОП" гр. С. при ЦУ на НАП, с който на "К. С." ООД е отказано възстановяване на сумата от 208 904,53 лева. Съдът е установил от фактическа страна, че "К. С." ООД е подало СД по ЗДДС с вх. № 4286 от 14.07.1997 г. за периода м. 06.1997 г. с резултат - ДДС за възстановяване в размер 208904,536 неденоминирани лева. Със заповед № 03-Д-1527/25.08.1997 г. е възложена ревизия на дружеството за периода 01.06.1997 г. - 30.06.1997 г., за резултатите от която е издаден акт за констатации № 3785/25.08.1997 г. /връчен на 26.08.1997 г./ и разпореждане на началник ДС "Възраждане" за възстановяване на сума в размер на 208 904,53 лева по банкова сметка към "Е. б.". "К. С." ООД е депозирало искане за прихващане и възстановяване с вх. № 0353-03-327/02.03.2017 г., чрез което е претендирало за възстановяване на сума в размер на 208 904,53 лева - ДДС за периода 01.06.1997 г. - 30.06.1997 г. При проверката е констатирано, че за процесния период са възстановени суми в общ размер на 168 904,54 лева, поетапно до 10.10.1997 г. по банкова сметка в "Е. б." АД. Предвид признанието на този факт от страна на жалбоподателя, с протоколно определение от 20.12.2017 г. факта е обявен за безспорен по делото, а невъзстановената сума е посочена в размер на 39 999,00 лева. По искането за прихващане и възстановяване приходният орган е издал процесния АПВ, с който е отказал възстановяване на сумата от 208 904,53 лева поради недопустимост на искането за възстановяване. Посочено е, че то е подадено след изтичане на преклузивния срок по чл. 129, ал. 1, изр. 2 ДОПК, както и вследствие изтекла погасителна давност, спрямо която не е настъпило спиране за периода на висящност на наказателното производство срещу управителя на дружеството. За да отхвърли жалбата на дружеството съдът е приел, че производство за връщане на ДДС в размер на 208 904,536 лева е образувано служебно от данъчния орган при действието на Закона за данъчното производство /ЗДП/, приключило е с окончателен административен акт - Акт за констатации № 3785/25.08.1997 г. и разпореждане за връщане по чл. 20, ал. 3 от ЗДП (отм.), поради което за дружеството липсва задължение за отправяне на искане за възстановяване по реда на чл. 129, ал. 1 ДОПК. По отношение на втория спорен въпрос изтекла ли е погасителната давност на вземането на жалбоподателя, съответно спирана и/или прекъсвана ли е давността, съдът се е мотивирал, че давността е започнала да тече на 10.10.1997 г., изтекла е на 10.10.2002 г., без да е била спирана с образуването на наказателно производство срещу управителя на "К. С." ООД С. Щ. Н.. Липсва необходимата за приложение на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД връзка на преюдициалност между предмета на наказателното производството и вземането на дружеството, признато със стабилен индивидуален административен акт - разпореждане за връщане по чл. 20, ал. 3 от ЗДП (отм.). Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Разпоредбите, касаещи възстановяване на недължимо платени суми, пораждащи права за ДЗЛ да получи обратно недължимо платените от него суми за данъчни задължения, са материалноправни. Съдът аналитично е проследил приложимите норми на ЗДП (отм.), ДПК (отм.) и ДОПК, отнасящи се към възстановяването на данък. Искането за възстановяване на надвнесен данък представлява искане за реализиране на едно частно вземане, за което е приложим институтът на общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. При безспорно установена начална дата на изискуемост на вземането 10.10.1997 г., то същото е погасено по давност на 10.10.2002 г. Липсват и основания за спиране на давността по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. "ж" от ЗЗД, тъй като образуваното наказателно производство, включително и по внохд № 326/2014 г., не са имали за предмет установяване съществуването и размера на претендираното вземане. Достигайки до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който не е засегнат от пороците, посочени в касационната жалба. Поради това решението на административния съд следва да бъде оставен в сила. При този резултат по спора и за настоящото производство на Д "ОДОП" - гр. С. трябва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,