Решение № 87 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5379/2007 г.

Решение № 87 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5379/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по жалба на С. Е. С. от гр. В., чрез процесуалния му представител адв. А, против въззивното решение № 60 от 13 март 2007 г., постановено по в. гр. д. № 461 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2006 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 1* от 14 август 2006 г., постановено по гр. д. № 932 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2002 г. по отношение на отхвърлянето на исковете на касатора за сумата над 7000 лева до пълния размер от 30000 лева за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото срещу него наказателно производство за периода 7 октомври 1995 г. - 14 декември 2000 г. и определяне на мярка за неотклонение "задържане под стража" за периода 9 октомври 1995 г. - 15 декември 1995 г., ведно с мораторната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 14 декември 2000 г., до завеждането на иска, както и законната лихва върху сумата от завеждането на иска и в частта, с която е отхвърлен искът на касатора за заплащане на сумата от 15000 лева за неимуществени вреди в следствие незаконното му задържане за времето от 7 октомври 1995 г. до 15 декември 1995 г. Срещу същото решение, но в останалата му част са постъпили и касационни жалби от А. п. гр. В., както и от О. п. гр. В.. В жалбата на С. С. се сочи преди всичко, че решението е недопустимо в частта, с която е оставено в сила отхвърлянето на иска за сумата от15000 лева неимуществени вреди вследствие на незаконното задържане, както и касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че е недопустимо да се отхвърли искът за незаконното задържане, след като съдът е приел, че повдигнатото и поддържано обвинение, завършило с оправдателна присъда обхваща и вредите, които са резултат от незаконно задържане под стража; съдът не е преценил всички болки и страдания на касатора В жалбата на А. п. гр. В. се сочи касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Касаторът изтъква, че сумата от 7000 лева е завишена и не съответства на реално претърпените вреди; липсват доказателства за разгласяване на воденото наказателно производство пред медиите от страна на прокуратурата; не следва да се възмездяват негативните изживявания на семейството на касатора С. В жалбата на О. п. гр. В. се сочи касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че досъдебното производство е протекло в разумни срокове, а за продължителността на съдебното производство прокуратурата не носи отговорност; няма разгласяване от страна на прокуратурата на воденото наказателно производство; за търпените от С. унижения като подсъдим е следвало да се вземат мерки от съда; не са събрани доказателства, че по разпореждане на прокуратурата на С. не са давани капки за очи; не следва да се възмездяват претърпени от членовете на семейството му щети; справедливото обезщетение за С. е в размер на 2000 лева. Ответниците не си дават взаимно отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). В съдебно заседание, прокуратурата, представлявана от прокурор С., изтъква доводи за основателност на жалбите на прокуратурата - присъдения размер на обезщетението не отговаря на критерия за справедливост; прокуратурата не е уронила доброто име и достойнството на ищеца; решението не е недопустимо по отношение на първия предявен иск, защото е заявен самостоятелен петитум и срещу друг ответник. Съдебният състав, като взе предвид посочените касационни основания, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лица, легитимирани да подадат жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на атакуваното решение. По довода за недопустимост на решението: Оплакването е неоснователно. Според заявеното в исковата молба, ищецът е предявил два иска за обезщетение по реда на чл. 2 от ЗОДВПГ (сега с променено заглавие), като по първия от тях се претендира обезщетение за това, че е бил незаконно задържан, като искът е предявен срещу О. с. с. гр. В. и срещу прокуратурата. Вторият иск пък е предявен само срещу прокуратурата, като искането е да се обезщетят вредите, произтекли за ищеца от незаконното му обвинение, по което ищецът е бил оправдан. Макар че при втората описана хипотеза да следва да се приеме, че в рамките на незаконния процес се включва и, следователно, подлежи на обезщетение и претърпяната вреда от незаконното задържане, в разглеждания случай ищецът е избрал да предяви два отделни иска и то насочени към различни ответници. Първостепенният съд е счел първият иск за неоснователен и го е отхвърлил. Ето защо решението на въззивния съд в тази му част не е недопустимо, тъй като той е изразил своето становище по иск, който е разгледан от първостепенния съд. За да постанови решението си въззивният съд приел, че касаторът С. е претърпял неимуществени вреди в личен и обществен план; претенцията за неимуществени вреди, произтекли от незаконното задържане под стража е предявена с отделен иск и не е част от претенцията срещу прокуратурата; размерът на обезщетението е определен правилно. Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и иск за мораторна лихва по реда на чл. 86 от ЗЗД. Искът по т. 1 е предявен срещу П. на Р. Б. и О. с. с. гр. В., а искът по т. 2 - срещу П. на Р. България. В исковата си молба касаторът С. сочи, че престоят му в ареста е над 70 дни, било накърнено достойнството му, бил уволнен от работа, потъпкано било доброто му име, здравословното му състояние се влошило, семейството му тежко преживяло целия процес. По делото е установено, че на 7 октомври 1995 г. С. бил задържан, като с постановление на прокуратурата от 9 октомври 1995 г. му била наложена мярка за неотклонение "задържане под стража". Мярката била променена в по-лека и С. напуснал ареста на 15 декември 1995 г. На 2 юли 1997 г. трудовото правоотношение между Г управление "М" и С. било прекратено във връзка с воденото срещу него следствено дело. На 14 декември 2000 г. с решение на ВКС по дело № 290 по описа на наказателната колегия на първо наказателно отделение на ВКС било оставено в сила въззивно решение, с което се потвърждавала оправдателна присъда спрямо касатора С. по обвинение в престъпление по чл. 242, ал. 1, б. "д" във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по първоначално възведеното обвинение по чл. 242, ал. 3 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. Атакуваното решение е правилно. Обосновано въззивният съд приел, че са налице основанията, обуславящи ангажирането на отговорността на ответната страна по спора. Срещу ищеца С. било предявено обвинение и било водено наказателно производство, което приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Без значение е в случая дали е вярно твърдението в касационната жалба, че досъдебното производство е протекло в разумни срокове и че за продължителността на съдебното производство прокуратурата не носи отговорност. По силата на закона - чл. 2 ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, произтекли от незаконното обвинение. Ето защо отговорността на държавата за вреди, които биха могли да произтекат от негативните изживявания на ищеца по повод и във връзка с незаконното обвинение, следва да бъде ангажирана. Освен това узнаването на започналия наказателен процес от страна на медиите вероятно не е станало чрез прокуратурата, но отговорността на ответната страна не е свързана по силата на закона със зловредни или злонамерени действия, а произтича от признаването на обвинението за незаконно по съответния съдебен ред. Страните спорят и по размера на присъденото обезщетение, като ищецът твърди, че е занижен, а ответната страна иска намаляването му. Предвид депозираните по делото данни, съдът намира, че размерът на обезщетението е определен правилно, като са взети предвид всички относими обстоятелства и факти. Свидетелските показания сочат, че С. бил весел и общителен преди задържането му, но още в ареста се променил, бил неадекватен; след излизането от ареста имало промяна в цялостното му поведение, станал затворен; голяма част от познатите му се отдръпнали от него; продължително време търсел работа, но му било отказвано поради воденото следствие. Задържането на С. станало публично достояние чрез материали в пресата. Всички посочени данни сочат, че задържането и наказателния процес са повлияли негативно на личния и социалния живот на ищеца. Установена е промяна в личностното му поведение и себевъзприятие. Социалният му кръг реагирал негативно при създалото се подозрение за моралния облик на ищеца. Неизвестността за непосредственото му бъдеще повлияла отрицателно и на най- близкия му семеен кръг, като това повлияване рефлектирало обратно върху ищеца чрез тревоги и допълнителна несигурност. Именно в този смисъл следва да се възприемат данните за претърпени от съпругата и майката на ищеца страдания. Предвид продължителността на задържането и на наказателното производство като цяло, определената от съда сума за обезщетение на претърпените неимуществени вреди, е справедливо оценена. Следва още да се има предвид, че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетяване и компенсира до известна степен изтърпените страдания. Критерият за справедливост, посочен в чл. 52 от ЗЗД, е спазен от съда. Предвид изхода на спора съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение