Решение № 10573 от 29.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6505/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда против решение 621 от 14.04.2025 г., постановено по адм. д. 534/2024 г. по описа на Административен съд гр. Добрич. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът А. Ю. И., чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Добрич отменя заповед З-0929/10.10.2024 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда , с която на основание чл. 92, ал.1 във връзка с чл. 90, ал.1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) за нарушение на чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 5 ЗДСл. - неизпълнение на служебните задължения и неспазване на правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация (КПСДА) (чл. 11, ал.1), на А. Ю. И. е наложено дисциплинарно наказание уволнение и на основание чл. 107, ал.1, т. 3 е прекратено служебното й правоотношение като държавен служител за длъжността старши инспектор в Дирекция Инспекция по труда със седалище гр. Добрич към ИА Главна инспекция по труда . За да постанови този резултат съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, но в нарушение на предписаната от закона форма, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие на материалния закон. Констатира, че правото на защита на дисциплинарно наказаното лице е ограничено, предвид обстоятелството, че дисциплинарно наказващият орган (ДНО) не й дава подходящ срок за даване на писмени обяснения, съответно за събиране и оценяване на доказателствата, като цялата процедура протича в рамките на един работен ден 10.10.2024 г., което лишава А. И. от реална възможност да организира защитата си. Приема, че дисциплинарният съвет не изяснява фактите и обстоятелствата по извършеното нарушение и не провежда цялостно и всестранно разследване, а основава решението си само на подадения сигнал за корупционна практика, без да бъде проверено авторството на документа, нито направена проверка на изложените в съдържанието му факти. Сочи, че не е изслушано лицето, подало сигнала. Констатира, че в решението на дисциплинарния съвет са изложени съображения за системност на извършени нарушения, но липсват данни за извършени проверки относно предишни оплаквания и сигнали за такова поведение. Приема, че не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1 КПСДА и на чл. 20, ал. 1 от Етичния кодекс на служителите в Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда , нито на раздел V Преки задължения от длъжностната характеристика на служителката. По тези съображения съдът стига до заключение за незаконосъобразност на оспорената заповед. Решението е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда , като по делото е безспорно, че издателят на акта е орган по назначаването на служителката, което се потвърждава и от представената по делото заповед за изменение на служебното правоотношение ЧР-1613/04.11.2022 г. (л.32). Неправилен е изводът на съда, че не е спазено изискването на закона за даване на жалбоподателката на срок за писмени обяснения. От доказателствата по делото се установява, че служителката, преди налагане на дисциплинарното наказание е изслушана от дисциплинарно наказващия орган и й е предоставен срок за писмени обяснения (Протокол, изх. ДОК 24015093/10.10.2024 г. - л.31). Това, че А. И. не представя писмени обяснения, не е нарушение на административнопроизводствените правила. Разпоредбата на чл. 93, ал. 1 от ЗДСл. не регламентира нито минимален, нито максимален размер на срока, който дисциплинарно наказващият орган е длъжен да предостави на служителя за даване на писмени обяснения и за неговото изслушване. Служителката дава устни обяснения както пред Дисциплинарния съвет, така и пред дисциплинарно наказващия орган, като в предоставения й за подпис документ - Протокол, изх. ДОК 24015093/10.10.2024 г. не прави възражение, че иска по-дълъг срок за предоставяне на писмени обяснения и събиране на допълнителни доказателства, а изразява своето становище, като отрича да е посещавала обекта, посочен в сигнала, както и да познава неговият автор. Задължението на дисциплинарно наказващия орган да изслуша държавния служител и да му даде срок за писмени обяснения, залегнало в чл. 93, ал.1 ЗДСл., е това да стане преди налагане на дисциплинарното наказание. В случая неизискването на писмени обяснения от държавната служителка не води до извод за допуснато съществено нарушение на административно производствените правила, което да обоснове съществено нарушение на процедурата по налагане на наказание, предвид, че дадените устни обяснения са обсъдени в обжалвания акт. Законосъобразни и обосновани са изводите на съда, че заповедта е издадена в нарушение на предписаната от закона форма и при съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Разпоредбата на чл. 89, ал. 2 от ЗДСл. посочва основанията за възникване на дисциплинарна отговорност, но за да бъде реализирана такава отговорност следва да е установено осъществяване на някое от посочените в текста нарушения. Дисциплинарната отговорност на А. И. е ангажирана за извършване на дисциплинарно нарушение по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т.5 ЗДСл. неизпълнение на служебни задължения и неспазване на правилата на КПСДА чл. 11, ал. 1 недопускане на поведение от държавен служител, което го въвлича в корупция, и противодействие на такива прояви и на други неправомерни действия в държавната администрация. По отношение нарушението по чл. 89, ал. 2, т. 1 ЗДСл. в нарушение на императивното изискване на чл. 97, ал. 1, т. 4 и т.5 от ЗДСл. заповедта не съдържа описание на извършените системни нарушения, датата и мястото, където са извършени, обстоятелствата, при които са извършени. Описаните фактически обстоятелства за издаването на заповедта са общи, декларативни и не посочват конкретните действия или бездействия, които допуска служителката и с които нарушава служебните си задължения. От изложеното в заповедта не става ясно в какво се изразяват конкретните системни нарушения, извършени от И., датите, респективно периодите на извършването им и обстоятелствата, при които са извършени. Липсата на описание на конкретни нарушения, на дати, съответно период на извършване на нарушенията води до невъзможност да се прецени спазени ли са преклузивните срокове по чл. 94, ал. 1 ЗДСл. и до невъзможност съдът да провери материалната законосъобразност на оспорения административен акт. Посочените нарушения на формата на административния акт са достатъчно основание за незаконосъобразност на обжалваната заповед. По отношение нарушението по чл. 89, ал. 2, т. 5 ЗДСл. законосъобразен е изводът на съда, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон като в тази насока съдът обсъжда събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и излага подробни мотиви, които на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК се споделят изцяло от настоящата инстанция и не следва да се преповтарят. Дисциплинарно наказващия орган прави извод за нарушение по подаденият сигнал за корупция, обосновавайки се единствено на сигнал, който не е проверен предварително и който в хода на съдебното производство е опроверган. Лицето, посочено като подател на сигнала е разпитан в съдебното производство и изрично заявява, че не е негов автор, не стопанисва обект в гр. Шабла, не е виждал жалбоподателката и не я познава. Приложените към касационната жалба доказателства, а именно, копие от регистър на пропусквателния режим в сградата и декларация от изпълнителния директор на Агенцията по заетостта, установяващи, че свидетелят на 09.10.2024 г. е бил в Агенцията по заетостта, не установяват различна фактическа обстановка. Декларацията, изхожда от дисциплинарно наказващия орган и представлява твърдения на една от страните по спора, които подлежат на доказване по предвидения за това в закона ред. Доказателства, опровергаващи свидетелските показания в първоинстанционното производство не са ангажирани и доказателствени искания в тази насока не са правени. Процесуалният представител на касатора и ответник в първоинстанционното производство в писмени бележки, изх. 25003815 от 20.01.2025 г., представени за съдебно заседание, проведено на 23.01.2025 г. заявява, че няма искания за събиране на допълнителни доказателства по делото и не държи на разпита на призованото като свидетел лице, а в съдебно заседание, проведено на 20.03.2025 г. процесуален представител на ответника не се явява. Правилото на чл. 220 АПК императивно забранява нови фактически установявания в касационното производство, като регламентира, че Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Доводи в касационната жалба за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила не са направени, а и такива не са допуснати. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, ответникът има право на разноски за възнаграждение на един адвокат. От представения по делото договор за правна защита и съдействие от 05.12.2024 г. (л.76 от първоинстанционното дело) е видно, че възложената правна помощ се осъществява безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, поради което съдът следва да определи размера на възнаграждението и да осъди другата страна да го плати. Предвид изложеното на адв. Н. Стоянов се дължат разноски за предоставената правна помощ по делото и следва да му се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото. По изложените съображения Върховният административен съд и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, второ отделение,