Решение № 14029 от 22.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8545/2010 г.

Решение № 14029 от 22.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8545/2010 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на директора на ОД на МВР гр. Стара Загора чрез процесуален представител - юриск. Р. Митева против решение № 139/13.05.2010 г. по адм. дело № 71 по описа за 2010 г., по описа на Административен съд - Стара Загора с искане за отмяна като неправилно с обстоятелствени доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила - касационно-отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна - Янко Александров Янев представляван по пълномощие от адв. Манчев, в писмено становище и в съдебно заседание оспорва основателността жалбата. Претендира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първата инстанция е образувано по жалба от Янко Александров Янев - младши полицейски инспектор в "Териториална полиция" на група "Охрана на обществения ред, превенция " към РУ на МВР - Раднево при ОД на МВР Стара Загора, срещу заповед № 183/5.02.2010 г. на Директора на Областна Дирекция на МВР Стара Загора, с която на основание чл. 227, ал. 1, т. 10 от Закона за МВР във вр. с чл. 223, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР във вр. с чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР му е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Съдът е отменил заповедта като незаконосъобразна, като по същество е приел, че липсата на конкретно твърдение по фактите - време, място и обстоятелства по извършване на нарушението, които са правно релевантни за проверка законосъобразността на наложеното наказание, е съществен порок на административния акт и е абсолютно основание за неговата отмяна на основание чл. 146, т. 2 от АПК. Решението е правилно. Първостепенният съд е обсъдил подробно събраните доказателства, като е извършил служебна проверка на законосъобразността на оспорения пред него административен акт, предвид задължението по чл. 168 от АПК. По делото са представени и са събирани доказателства за изясняване на релевантните за спора факти, които по своята същност, логичност, последователност, пълнота и относимост спрямо претенцията обосноват извод за неоснователност на жалбата. Доказателственият материал е обстоятелствено и задълбочено е обсъден при спазване на процесуалния закон, като са изложени обосновани съображения относно кредитирането на приложената документация. Фактическите констатации и правните изводи в съдебното решение сочат на обективна преценка на относимите доказателства по главните за спора факти. Анализа на протеклото дисциплинарно-наказателно производство налага правилно изведения извод на първоинстанционния съд, че не са спазени правилата за установяване на нарушението, вината на нарушителя и фактическите основания за налагане на наказанието. Оплакването за нарушение на материалния закон е неоснователно. С решението си съдът е отменил заповедта, приемайки че не е издадена в съответствие с приложимия материален закон и в изискуемата форма - липса на фактически и правни основания за издаването й, при нарушение на административно-производствените правила на дисциплинарното производство. След обоснована преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства (включително и приобщените от административната преписка), съдът е направил правилен извод за недоказаност на вмененото тежко нарушение на служебната дисциплина, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност чрез налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание "уволнение". Така постановеното решение е обосновано и като такова - правилно, постановено въз основа на правилен анализ на установените по делото правнозначими факти. Процесуалната дейност на съда по преценка на доказателствата е извършена изцяло въз основа на принципите на правната логика, като по отношение на установените релевантни факти е приложена правилно относимата правна норма. Формулираните в касационната жалба твърдения в обратна посока са неоснователни. Вмененото на жалбоподателя тежко нарушение на служебната дисциплина дефинирано в чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР представлява действие, положителен юридически факт, чието осъществяване подлежи на доказване. Доказателствената тежест, както в рамките на административното производство, така и в съдебната фаза е била изцяло върху административния орган съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 4 ЗМВР. Представените доказателства в тази насока от страна на дисциплинарно наказващия орган, в хода на административното производство и ангажирани пред съда ценени поотделно и в тяхната съвкупност не водят до единствения и категоричен извод, че е извършено именно това нарушение. При това положение първоинстанционния съд след задълбочено обсъждане на фактите и приложимото право е стигнал до единствения правилен извод за недоказаност на нарушението по чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР, за което задължително се налага наказание уволнение. След като не е установено от фактическа страна извършването на нарушение, което попада в хипотезата на цитираната разпоредба и при проведеното дисциплинарно производство не е установено извършването на нарушението, първоинстанционният съд правилно е преценил, че от събраните по делото доказателства не подкрепят изводите на дисциплинарно наказващия орган за съставомерността на нарушението. От всички събрани в хода на административното производство, а впоследствие и пред първата инстанция, административно-наказващият орган с оглед доказателствената тежест по чл. 170 АПК не е установил по безспорен и категоричен начин фактическите основания, че са налице конкретно установени по време, място и всички релевантни за съставомерността на деянието обстоятелства, които могат да се вменят като нарушение на служителя. Дисциплинарно-разследващия, а впоследствие и наказващият орган не са освободени от задължение да прилагат чл. 229, ал. 3 от ЗМВР, съгласно който "За разкриване на обективната истина могат да се използват всички начини и средства, допустими от закон". Едва ли може да се приеме, че не съществуват други доказателства или доказателствени средства, посредством които да не може да бъде обоснован предмета на доказване, а именно извършено ли е деяние, представлява ли то нарушение, извършено ли е от служителя и извършено ли е от него виновно. Като се имат предвид доказателствата до момента, от тях единствен и категоричен извод, че служителя е "извършил" вмененото му нарушение не може да бъде направен. Когато категорично може да се направи такъв извод, едва тогава може да се приеме, че служителя е уронил престижа на службата, което влече като последица наказание "уволнение". Такава хипотеза понастоящем не е налице. При липсата на фактически основания, изложени в заповедта, вкл. приложените към нея справки и становища, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на упражненото право на едностранно прекратяване на служебното правоотношение. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от органа е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт. Недопустимо е посочването им впоследствие, което е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма, е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление. При възведените понастоящем доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми на ЗМВР и ППЗМВР, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия, обективирани в акта е правилен и следва да бъде споделен. При упражняване на правомощията си в дисциплинарното производство наказващият орган е длъжен да дава точна правна квалификация на нарушенията на служебни задължения, свързани със заеманата длъжност и регламентирани по описания по-горе начин. Когато е извършено действие или бездействие във връзка със служебни задължения, нарушени са конкретни правила, които очертават съдържанието на служебното правоотношение, следва да се налагат наказания на онези основания, в чийто фактически състав са включени нарушенията на служебните задължения. В тези случаи моралната оценка за допуснатото нарушение е без значение за правната квалификация и нормата на чл. 224, ал. 2, т. 4 от ЗМВР е неприложима, тъй като субективната морална оценка на наказващия орган не е елемент на фактическия състав. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че постановеното съдебно решение като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. Основателно е искането за присъждане на направени по делото разноски - 400 лева адвокатско възнаграждение, които са реално направени видно от представения пред касационната инстанция договор за правна помощ и се дължат на касационния ответник предвид изхода на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК . Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение,